Карл Маркс
КАПИТАЛЪТ
КРИТИКА НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ИКОНОМИЯ
(на теорията и на практиката)

ТОМ ЧЕТВЪРТИ
ТЕОРИИ ЗА ПРИНАДЕНАТА СТОЙНОСТ

ЧАСТ ВТОРА
КРИТИКА НА КАПИТАЛИСТИЧЕСКАТА ИКОНОМИЧЕСКА НАУКА И НА НЕЙНИ ПРЕДСТАВИТЕЛИ 4-0
Превод: Неделчо Манев по руско издание на Института за марксизам-ленинизъм 1954 г., сверено с немския оргинал

Съдържание

ТОМ ЧЕТВЪРТИ, ЧАСТ ВТОРА
ГЛАВИ ОСМА, ДЕВЕТА, ДЕСЕТА

Глава осма. ГОСПОДИН РОДБЕРТУС. НОВА ТЕОРИЯ ЗА ПОЗЕМЛЕНАТА РЕНТА (ОТСТЪПЛЕНИЕ)

1. Излишъкът от принадена стойност в земеделието. По-бавното развитие на земеделието в сравнение с промишлеността в условията на капитализма
2. Нормата на печалбата в нейното съотношение с нормата на принадената стойност. Стойността на селскостопанските суровини като елемент на постоянния капитал в земеделието
3. Стойност и цена на разходите в земеделието. Абсолютна рента
     а) Изравняване на нормата на печалбата в промишлеността
     б) Формулировка на проблема „поземлена рента“
     в) Частната собственост върху земята като необходимо условие за съществуване на абсолютната рента. Разпадане на принадената стойност в земеделието на печалба и рента
4. Несъстоятелност на тезата на Родбертус, че в земеделието липсва стойност на суровия материал
5. Лъжливите предпоставки на теорията на Родбертус за поземлената рента
6. Родбертус не разбира съотношението между средна цена и стойност в промишлеността и земеделието
7. Грешките на Родбертус за факторите, определящи нормата на печалбата и нормата на поземлената рента
     а) Първа теза на Родбертус
     б) Втора теза на Родбертус
     в) Трета теза на Родбертус
8. Действителният смисъл на закона, извратен от Родбертус
9. Диференциалната (особената, свойствена само за нея) рента и абсолютната рента в тяхното съотношение
10. Норма на рентата и норма на печалбата. Съотношението между производителността на земеделието и производителността на промишлеността при различни стъпала на историческо развитие

Глава девета. БЕЛЕЖКИ ВЪРХУ ИСТОРИЯТА НА ОТКРИВАНЕТО НА ТАКА НАРЕЧЕНИЯ РИКАРДОВ ЗАКОН ЗА ПОЗЕМЛЕНАТА РЕНТА. ДОПЪЛНТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ ЗА РОДБЕРТУС. (ОТСТЪПЛЕНИЕ)

1. Откриване на диференциалната рента от Андерсън. Неговият плагиат (Малтус) извращава възгледите на Андерсън в интерес на земевладелците
2. Развитието на производителните сили като основен принцип на Рикардо в оценката на икономическите явления. Малтусовата апологетика за най-реакционните елементи от господстващите класи. Фактическото опровержение на Малтусовата теория за народонаселението според Дарвин
3. Изопачаване на историята на възгледите за поземлената рента от Рошер. Бележки върху земеделския капитал и върху използването в промишлеността на монополизираните от земевладелците сили на природата
4. Грешката на Родбертус за съотношението между стойност и принадена стойност при поскъпване на продукта
5. Рикардо отрича абсолютната рента — последица от негови грешки в теорията за стойността
6. Тезата на Рикардо за постоянното повишаване на цените на зърнените храни. Таблица на средните цени на пшеницата за периода 1641-1859 г.
7. Догадката на Хопкинс за разликата между абсолютна и диференциална рента; обяснение на поземлената рента с частната собственост върху земята
8. Разходи по разчистване и разораване на пустееща земя. Периоди на повишаване и понижаване на цените на зърнените храни (1641-1859 г.)
9. Андерсън против Малтус. Възгледът на Андерсън за повишаващата се производителност на земеделието и нейното влияние върху диференциалната рента
10. Несъстоятелност на родбертусовата критика на теорията за рентата на Рикардо. Родбертус не разбира особеностите на капиталистическото земеделие

Глава десета. ТЕОРИЯ ЗА ЦЕНАТА НА РАЗХОДИТЕ ПРИ РИКАРДО И АДАМ СМИТ (АРГУМЕНТИРАНО ОТХВЪРЛЯНЕ)

А. Теорията на Рикардо за цената на разходите

1. Провалът на теорията на физиократите и по-нататъшното развитие на възгледите за поземлената рента
2. Определяне на стойността чрез работното време като основно положение в теорията на Рикардо. Рикардовият начин на изследване като необходимо стъпало в развитието на икономическата наука. Неговите недостатъци
3. Обърканост при Рикардо за абсолютната и относителната стойност. Неговото неразбиране на формите на стойността
4. Тълкуване (обяснение) от Рикардо на печалбата, нормата на печалбата, средните цени и т.н.
     а) Как Рикардо смесва постоянния капитал с основния и на променливия капитал с оборотния. Неправилната постановка на въпроса за изменение на «относителните стойности» и неговите фактори
     б) Как Рикардо смесва цените на разходите със стойността и произтичащи от това противоречия в неговата теория за стойността. Неразбиране на процеса на изравняване нормата на печалбата и на превръщане на стойностите в цени на разходите
5. Средни цени или цени на разходите и пазарни цени
     а) Встъпителни бележки: индивидуална стойност и пазарна стойност; пазарна стойност и пазарна цена
     б) Как Рикардо смесва процеса на образуване на пазарната стойност и процеса на образуване на цената на разходите
     в) Две различни определения на Рикардо за „естествената цена“. Изменения на цените на разходите според изменения в производителността на труда

Б. Теорията на Смит за цената на разходите

1. Погрешните предпоставки на теорията на Смит за цената на разходите. Непоследователност на Рикардо, запазил Смитовото отъждествяване на стойността с цената на разходите
2. Теорията на Смит за „естествената норма“ на работната заплата, печалбата и рентата

* БЕЛЕЖКИ (ПРЕПРАТКИ)
    УКАЗАТЕЛИ за автори и техни трудове, със страници, където са споменати (в хартиеното издание на БКП от 1970 г.)a1

КЪМ ОБЩОТО СЪДЪРЖАНИЕ

(горе)
[Глава осма]

ГОСПОДИН РОДБЕТУС.
НОВА ТЕОРИЯ ЗА ПОЗЕМЛЕНАТА РЕНТА
(ОТСТЪПЛЕНИЕ)¹
[1) ИЗЛИШЪКЪТ ОТ ПРИНАДЕНА СТОЙНОСТ В ЗЕМЕДЕЛИЕТО. ПО-БАВНОТО РАЗВИТИЕ НА ЗЕМЕДЕЛИЕТО В СРАВНЕНИЕ С ПРОМИШЛЕНОСТТА В УСЛОВИЯТА НА КАПИТАЛИЗМА]

Първа страница от втората част на ръкописа на К. Маркс
„Теории за принадената стойност“
(страница 445 в X тетрадка на ръкописа от 1861—1863 г.)

[X—445] Herr Rodbertus. Dritter Brief an von Kirchmann von Rodbertus: Widerlegung der Ricardoschen Lehre von der Grundrente und Begründung einer neuen Rententheorie. Berlin, 1851.

Предварително трябва да се направи следната забележка. Когато казваме, че необходимата работна заплата е равна на 10 часа, това най-просто се разяснява така: ако трудът в течение на 10 часа (т.е. сумата пари, равна на 10 часа) дава, средно взето, възможност на селскостопанския надничар да купува всички необходими му средства за живот — продукти на земеделието, на промишлеността и т.н., — това е именно средната работна заплата за неквалифициран труд. Следователно тук става дума за стойността на оня всекидневен продукт на работника, който трябва да се даде на него. Тази стойност съществува отначало във формата на стоката, която той произвежда, т.е. във вид на определено количество от тази стока, срещу което той — след приспадането на потребяваната от самия него част от тази стока (ако той потребява тази стока) — може да получи необходимите му средства за живот. Така че тук за неговия необходим „доход“ имат значение промишлеността, земеделието и т.н., а не само потребителната стойност, която той сам произвежда. Но това се съдържа в самото понятие стока. Работникът произвежда стока, а не просто продукт. Следователно няма нужда да се разпростираме по този въпрос.

Най-напред г. Родбертус изследва как стои въпросът в една страна, където владението на земите и владението на капитала не са отделени едно от друго, и идва тук до важния извод, че рентата (под която той разбира цялата принадена стойност) просто е равна на незаплатения труд или на онова количество продукта, в което се изразява този незаплатен труд.

Преди всичко трябва да отбележим, че Родбертус има предвид само нарастването на относителната принадена стойност, т.е. нарастването на принадената стойност, доколкото то зависи от нарастващата производителност на труда, а не нарастването на принадената стойност, доколкото то произлиза от удължаване на самия работен ден. Всяка абсолютна принадена стойност, разбира се, в известен смисъл е относителна. Трудът трябва да бъде достатъчно производителен, за да не се налага на работника да изразходва цялото си време за поддържане на своя собствен живот. Но тук именно и започва разликата. Впрочем, ако първоначално трудът е слабо производителен, то и потребностите са във висша степен прости (както при роба), и самите господари живеят не много по-добре от слугите. Относителната производителност на труда, необходима, за да се появи заграбващият печалбата паразит, е твърде малка. И ако ние срещаме висока норма на печалбата там, където трудът е още твърде непроизводителен, където не се прилагат машини, разделение на труда и т.н., това се обяснява само със следните обстоятелства: или, както е случаят в Индия, потребностите на работника са абсолютно малки и самият той е дотам притиснат, че слиза по-ниско и от това жалко равнище на потребности, а, от друга страна, ниската производителност на труда съвпада с малките размери на основния капитал по отношение на оная част от капитала, която се изразходва за работна заплата, или, което е равносилно, с големите размери на изразходваната за труда част от капитала по отношение на съвкупния капитал — или пък работното време е извънредно удължено. Последното се наблюдава в такива страни (например Австрия и др.), в които все съществува капиталистически ничин на производство, но които трябва да конкурират със страни, достигнали много по-висока степен на развитие. Тук работната заплата може да бъде твърде малка — отчасти защото потребностите на работника са по-малко развити, отчасти защото земеделските продукти се продават на по-ниска цена или, което за капиталиста означава същото, имат по-малка парична стойност. При ниска производителност на труда е незначително и онова количество от продукта, което отива за работна заплата на работника и се произвежда в течение, да кажем, на 10 часа необходимо работно време. Но ако вместо 12 часа той работи 17, това може да компенсира [за капиталиста] ниската производителност на труда. Изобщо не трябва да си представяме работата така, че ако в дадена страна относителната стойност на труда спада с нарастване на производителността на труда в тази страна, работната заплата в различните страни трябва да бъде обратно пропорционална на производителността на труда. Напротив, тъкмо обратното е вярно. Колкото по-производителна е една страна в сравнение с друга на световния пазар, толкова по-висока е работната заплата в нея в сравнение с другите страни. Не само номиналната, но и реалната работна заплата в Англия е по-висока от тази на континента. Работникът яде повече месо, задоволява повече потребности. Обаче това важи само за промишления работник, но не и за селскостопанския. Но работната заплата в Англия е по-висока не в такава степен, в каквато производителността на английските работници превишава производителността на работниците от другите страни.

Поземлената рента въобще (т.е. съвременната форма поземлена собственост) — самият факт на нейното съществуване, независимо от различието на поземлената рента, зависещо от различието в плодородието на землените участъци — би била възможна вече поради самия факт, че средната работна заплата на селскостопанските работници е по-ниска от средната работна заплата на промишлените работници. Тъй като тук капиталистът, отпърво по традиция (защото арендаторът от старо време става капиталист, преди още капиталистите да стават арендатори), е отдавал от самото начало част от печалбата си за земевладелеца, той се обезщетява чрез намаляване на работната заплата под нейното равнище. С бягството на работниците от селото работната заплата е трябвало да се повиши и тя действително се повишила. Но тъкмо когато започнал да се чувствува този натиск, били въведени машините и т.н. и в селото отново се създава свръхнаселение (относително) (ср. Англия). Принадената стойност може да бъде повишена без удължаване на работното време и без увеличаване на производителната сила на труда, а именно — чрез понижаване на работната заплата под нейното традиционно равнище. И това действително става навсякъде, където селскостопанското производство се води по капиталистически начин. Там, където това не може да се постигне с помощта на машините, то се постига чрез превръщане на орните земи в пасища за овце. Така че тук би била вече налице възможността [446] за поземлена рента, защото фактически работната заплата на селскостопанските работници не е равна на средната работна зплата. Тази възможност за съществуване на поземлената рента не би зависила ни най-малко от цената на продукта, която се счита за равна на неговата стойност.

Вторият вид повишаване на поземлената рента — нейното получаване чрез продаване на по-голямо количество продукти на същата цена — е известен и на Рикардо, но той не го взема под внимание, защото той изчислява поземлената рента върху квартер, а не върху акър. Той не би казал, че поземлената рента се е повишила, защото 20 квартера по 2 шил. правят повече от 10 квартера по 2 шил. или 10 квартера по 3 шил. (така поземлената рента може да се повиши и при понижение на цената).

Освен това, както и да се обяснява самата поземлена рента, у нея остава това значително различие в сравнение с промишлеността, че в промишлеността излишъкът от принадена стойност се получава благодарение на по-евтино производство на продукти, а в земеделието — благодарение на по-скъпо производство. Ако средната цена на един фунт прежда е 2 шил., а аз мога да я произвеждам по 1 шил., то за да спечеля пазара, неизбежно трябва да я продавам по 1½ шил. или във всеки случай малко по-евтино от 2 шил. Това е дори абсолютно необходимо. Защото по-евтиното производство предполага производство в по-големи. мащаби. По този начин аз препълвам пазара в сравнение с преди. А съм принуден да продавам повече, отколкото преди. Макар 1 фунт прежда да ми струва само 1 шил., това е обусловено от обстоятелството, че произвеждам, да кажем, 10.000 фунта вместо предишните 8.000. Поевтиняването се получава само в резултат на това, че основният капитал се разпределя върху 10.000 фунта. Ако бих продал само 8.000 фунта, то само износването на машините би повишило цената за всеки фунт с една пета, или с 20%. Ето защо, за да имам възможност да продам 10.000 фунта, аз продавам своята прежда на цена под два шилинга [да кажем, по 1½ шил.]. При това аз все още получавам свръхпечалба от ½ шил., т.е. 50% върху стойността на моя продукт, равна на един шилинг, в която вече е включена обикновената печалба. Във всеки случай с това аз понижавам пазарната цена и резултатът е, че потребителят изобщо получава продукта на по-ниска цена. А в земеделието продавам в аналогичен случай по 2 шил., тъй като, ако имам достатъчно плодородна земя, нямаше да се обработва по-малко плодородната земя. Ако количеството на плодородната земя или плодородието на по-лощата земя се увеличаваше до такава степен, че аз бих могъл да задоволя търсенето, тогава би изчезнала самата проблема. Рикардо не само не отрича този момент, но изрично го подчертава.

И така, дори ако признаем, че с различието в плодородието на почвата се обяснява не самата поземлена рента, а само различието на поземлените ренти, остава в сила законът, че докато в промишлеността свръхпечалба се получава обикновено от поевтиняването на продукта, в земеделието относителната величина на рентата възниква не само в резултат на относителното поскъпване (повишаване на цената на продукта на плодородната земя над неговата стойност), но и в резултат на това, че евтиният продукт се продава по производствените разходи на по-скъпия продукт. Но това, както вече посочих (Прудон)2, е само закон на конкуренцията, произтичащ не от „земята“, а от самото „капиталистическо производство“.

По-нататък Рикардо би бил прав и в друг един пункт, само че той по маниера на политико-икономистите превръща едно историческо явление във вечен закон. Това историческо явление се състои в относително по-бързото развитие на промишлеността (същинския буржоазен отрасъл на производство) в противоположност на земеделието. Последното стана по-производително, но не в такава степен, както промишлеността. Там, където производителността на промишлеността се е увеличила 10 пъти, производителността на земеделието се е увеличила може би 2 пъти. Така че земеделието е станало относително по-малко производително, макар че абсолютно е станало по-производително. Това само доказва извънредно странното развитие на буржоазното производство и присъщите му противоречия. Но това не значи, че не е правилно положението, че земеделието става относително по-малко производително, т.е. че по отношение на продукта на промишлеността стойността на земеделския продукт, а заедно с тсва и поземлената рента, се повишава. Фактът, че с развитието на капиталистическото производство земеделският труд е ставал относително по-малко производителен в сравнение с промишления труд, означава само, че производителността на земеделието се е развивала не с такава скорост и не в такава степен.

Да предположим, че отношението на производителния отрасъл А към отрасъла В е равно на 1:1. А първоначално земеделието е било по-производително, тъй като тук в производството участвува създадена от самата природа машина, а не просто силите на природата; с помощта на тази машина отделният работник работи тук още от самото начало. Затова в древността и в средните векове земеделските продукти са били относително много по-евтини от промишлените, което личи (виж Уейд)3 още от пропорцията, в която едните и другите влизат в средната работна заплата.

Нека отношението 1:1 показва същевременно и производителността на двата производствени отрасъла. Ако сега отрасълът А = 10, т.е. увеличил е десет пъти своята производителност, докато отрасъл В = 3, т. е. само я е утроил, то двата производствени отрасъла, които се отнасяха по-рано като 1 към 1, ще се отнасят като 10 към 3, или като 1 към ³/₁₀. Относително производителността на отрасъла В се е намалила със ⁷/₁₀, макар че абсолютно е нараснала тройно. За най-високата рента това — по отношение на промишлеността — е същото, както ако рентата би се повишила вследствие на това, че най-лошата почва е станала със ⁷/₁₀ по-малко плодородна.

В земеделието абсолютного удължаване на работното време — а значи и увеличаването на абсолютната принадена стойност — е възможно само в незначителна степен. В земеделието не може да се работи при газово осветление и т.н. Разбира се, през лятото и пролетта работата може да започва рано. Но това се уравновесява с по-късите дни през зимата, когато изобщо може да се изпълнява само относително малко количество работа. Следователно в това отношение абсолютната принадена стойност е по-голяма в промишлеността, нормалният работен ден не се регулира чрез законодателна принуда. Продължителността на периода, в течение на който селскостопанският продукт — макар и да не се работи вече над него — остава в процеса на производството, е втората причина за това, че в земеделието се създава по-малка маса принадена стойност. Но, от друга страна, с изключение на някои отрасли на селското стопанство, като скотовъдството, пасбищното овцевъдство и т.н., където населението абсолютно се изтласква, отношението на масата на заетите хора към вложения постоянен капитал — дори и в най-прогресивното едро селско стопанство — е все още много по-голямо, отколкото в промишлеността, поне отколкото в господстващите отрасли на промишлеността. Така че от тази страна нормата на печалбата в селското стопанство може да бъде по-висока, отколкото в промишлеността, дори ако вследствие на посочените причини масата на принадената стойност тук е относително по-малка, отколкото би била в промишлеността при използуване на същия брой хора, обаче последното обстоятелство отчасти пак се парализира поради спадането на работната заплата на селскостопанските работници под нейното средно равнище. a2Ако пък в земеделието би имало някакви причини (казаното по-горе е набелязано от нас само в най-общи черти) за повишаване на нормата на печалбата (не временно, а взето средно в сравнение с промишлеността), то самият факт на съществуване на земевладелците би довел до това — тази добавъчна печалба да не влезе в процеса на изравняване на общата норма на печалбата, а да се консолидира (обедини) и се взема от земевладелеца.

(горе)
[2) НОРМАТА НА ПЕЧАЛБА В НЕЙНОТО СЪОТНОШЕНИЕ С НОРМАТА НА ПРИНАДЕНА СТОЙНОСТ. СТОЙНОСТТА НА СЕЛСКОСТОПАНСКИТЕ СУРОВИНИ КАТО ЕЛЕМЕНТ НА ПОСТОЯННИЯ КАПИТАЛ В ЗЕМЕДЕЛИЕТО]

В обща постановка въпросът, на който трябва да се даде отговор при разглеждане на теорията на Родбертус, се свежда до следното:

Общата форма на авансирания капитал е:

Двата елемента на постоянния капитал в тяхната най-обща форма са средствата на труда и предметът на труда. Не е нужно последният да бъде непременно стока, продукт на труда. Следователно той може и да не съществува като елемент на капитала, макар че винаги съществува като елемент на процеса на труда. Земята е предмет на труда за земеделеца, въглищните залежи — за производителя на въглища, водата — за рибаря и дори гората — за ловеца4. Но най-пълната форма на капитала е налице тогава, когато и трите посочени елемента на процеса на труда съществуват и като три елемента на капитала, т.е. когато всички те са стоки, потребителни стойности, които имат разменна стойност и представляват от себе си продукт на труда. В такъв случай всичките тези три елемента влизат и в процеса на образуване на стойност, макар че машините влизат в него не в същия размер, в който влизат в процеса на труда, а само доколкото се потребяват от процеса на труда.

И така, въпросът, за който става дума, се състои в следното: може ли неучастието на един от тези елементи да увеличава нормата на печалбата (не нормата на принадената стойност) в производствения отрасъл, в който този елемент липсва? Отговор на този въпрос дава в общ вид самата формула:

Нормата на печалбата е равна на отношението на принадената стойност към цялата сума на авансирания капитал.

Цялото изследване става при предположението, че нормата на принадената стойност, т.е. разпределението на стойността на продукта между капиталиста и наемния работник, остава неизменна.

[448] Нормата на принадената стойност = ^m/_v; нормата на печалбата = ^m/_с+v. Тъй като m' — нормата на принадената стойност — е дадено, то дадено е и v, а ^m/_v се предпоставя като постоянна величина. Следователно величината ^m/_с+v може да се изменя само в случай, че се изменя c+v, а тъй като v е дадено, то може да нараства или да намалява само при намаляване или нарастване на c. И при това ^m/_с+v ще нараства или ще намалява не в отношението на c към v, а в отношението на c към сумата c+v. Ако c би било равно на 0, то ^m/_с+v би било равно на ^m/_v. С други думи, нормата на печалбата би била в дадения случай равна на нормата на принадената стойност и този случай изразява предела, над който нормата на печалбата не може да се повиши, тъй като никакъв начин
на изчисление не може да измени величината на v и m. Ако v.=.100, а m.=.50, то ^m/_v.=.⁵⁰/₁₀₀.=.¹/₂.=.50%. Ако към това се прибави и постоянният капитал 100, то нормата на печалбата би била ⁵⁰/_100+100.=.⁵⁰/₂₀₀.=.¹/_4.=_.25%. Нормата на печалбата би намаляла наполовина.

Ако към 100 се прибави 150, то нормата на печалбата би била ⁵⁰/_150+100.=.⁵⁰/₂₅₀.=.¹/₅.=.20%. В първия случай целият капитал е равен на v, равен на променливия капитал, затова и нормата на печалбата е равна на нормата на принадената стойност. Във втория случай целият капитал е равен на 2.v и затова нормата на печалбата съставя вече само половината от нормата на принадената стойност.

В третия случай целият капитал е равен на:
2¹/₂.100.=.2¹/₂.v.=.⁵/₂.v. Тук v съставя само ²/₅ от целия капитал. Принадената стойност съставя ¹/₂ от v, ¹/₂ от 100 и затова — само ¹/₂ от ²/₅ от целия капитал, т.е. само ²/₁₀ от целия капитал (²⁵⁰/₁₀.=.25, а ²/₁₀ от 250.=.50). А ²/₁₀ представляват 20%, [т.е. нормата на печалбата е 2¹/₂ пъти пс-малка от нормата на принадената стойност].

Тази е следователно твърдо установената изходна точка. Ако v и ^m/_v остават неизменни, тогава съвсем „безразлично е от какви части е съставена величината c. При определена величина c — например 100 — е съвсем безразлично дали c се разпада на 50 суров материал и 50 машини или на 10 суров материал и 90 машини, или пък на 0 суров материал и 100 машини, или, обратно, защото именно отношението ^m/_с+v определя нормата на печалбата; как се отнасят като стойностни части към цялото с ония елементи на производството, от които се състои с, това тук е безразлично. Например в производството на въглища суровият материал (след приспадането на въглищата, които от своя страна сами служат като спомагателен материал) може да се приеме за равен на 0 и да се предположи, че целият постоянен капитал се състои от машини (включително постройките и работните инструменти). От друга страна, може да се приеме, че при шивача машините са равни на 0 (именно там, където едрите шивачи още не прилагат шевни машини, и от друга страна — както това сега отчасти се практикува в Лондон — икономисват дори и помещенията, заставяйки своите работници да работят в къщи; това е такова новаторство, при което второто разделение на труда се явява отново във формата на първото6, така че целият постоянен капитал на шивача се свежда до суровия материал. Ако производителят на въглиша разходва 1.000 за машини и 1.000 за наемен труд, а шивачът — 1.000 за суров материал и 1.000 за наемен труд, то при еднаква норма на принадената стойност нормата на печалбата в двата случая ще бъде еднаква. Ако предположим, че принадената стойност е 20%, то нормата на печалбата в двата случая ще е 10%, а именно:
²⁰⁰/₂₀₀₀=²/₂₀=¹/₁₀=10%. Следователно, ако съотношението, между съставните части на с — суровия материал и машините — оказва влияние върху нормата на печалбата, то това е възможно само в два случая:

1) ако в резултат на това, че споменатото съотношение се е изменило, се видоизменя абсолютната величина на с;
2) ако благодарение на това съотношение на съставните части на с се видоизменя величината на v.

Тук би трябвало да станат органически изменения в самото производство; тук работата не се свежда до простата тавтология, че ако определена част от с сега представлява по-малка част от общата сума, то другата част от с трябва да представлява по-голяма част.

В действителния бюджет на един английски фермер работната заплата възлиза на 1.690 ф.ст., торовете — на 686 ф.ст., семето — на 150 ф. ст., фуражът за кравите — на 100 ф.ст. Така че на „суровия материал“ се падат 936 ф.ст., повече от половината от онова, което се изразходва за работна заплата. (Виж Newman, F. W. Lectures on Political Economy. London, 1851, стр. 166).

„Във Фландрия (белгийска) „торовете и сеното се внасят в тези местности от Холандия“ (за леновъдството и т.н. ; в замяна на това се изнасят лен, ленено семе и пр.)... „Сметта в холандските градове стана предмет на търговия и редовно се продава на високи цени в Белгия... На около двадесет мили от Антверпен, нагоре по Шелда, могат да се видят резервоарите за торове, които се внасят от Холандия. Търговията с торове се води от една капиталистическа компания с помощта на холандски кораби“ и т.н. (Банфилд).6

Така че дори такъв тор като обикновения животински тор е станал търговски артикул, да не говорим за костеното брашно, гуаното, поташа и др. Тук имаме не само формално изменение в производството, състоящо се в това, че елементът на производството се оценява в пари. От съображения за производителност в почвата, се внасят нови вещества, а нейните стари вещества се продават. Това не е и просто формално различие между капиталистическия и предшествувалия го начин на производство. Дори търговията със семена придоби по-голямо значение само в степента, в която започна да се разбира важността на смяната на семената. Ето защо би било смешно да се говори относно земеделието в същинския смисъл на думата, че в него не влиза „суров материал“, и при това суров материал като стока, независимо от това, дали го произвежда самото земеделие или пък се купува, ce получава като стока отвън. Също така би било смешно да се твърди, че при машиностроителя [449] машината, която той сам използва, не влиза в неговия капитал като елемент на стойността.

Немският селянин, който от година на година сам произвежда елементите на своето производство (семена, торове и т.н.) и сам заедно със своето семейство изяжда част от своето зърно, разходва (за самото производство) пари само за покупка на няколко селскостопански сечива и за работна заплата. Нека предположим, че стойността на всичките му разходи е равна на 100 [като 50 от тях се заплащат с пари]. Половината от продукта той потребява in natura (в натура) ([тук влизат и] производствените разходи [в натурална форма]). Другата половина той продава и получага срещу нея, да кажем, 100. В такъв случай целият му [паричен] доход е равен на 100. И ако той изчислява [своя чист доход в пари] върху вложения капитал 50, получава се 100% [печалба]. Ако сега една трета от [получените като печалба] 50 бъде отделена за рента и една трета за данъци (общо 33⅓), тогава ще му останат 16⅔, което прави 33⅓% от 50. А всъщност той е получил само 16⅔% [от изразходваните 100]. Селянинът просто неправилно е направил сметката си и сам се е измамил. При капиталистическия фермер подобни грешки в изчислението не стават.

Както казва Матийо дьо Домбал, „Annales agricoles“ etc, 4-то издание, Париж, 1828, съгласно договора за изполичарската аренда (например в провинцията Бери) —

„земевладелецът дава земята, постройките и обикновено, напълно или отчасти, добитъка и селскостопанските сечива, необходими за производството; от своя страна арендаторът дава своя труд и повече нищо или почти нищо; а продуктите на земята се делят наполовина“ (стр. 301). „Арендаторите-изполичари са обикновено хора, затънали в нищета“ (стр. 302). „Ако изполичарят, авансирайки 1.000 франка, постига увеличение на брутния продукт от 1.500 франка“ (т.е. 500 франка брутна печалба), „той трябва да дели този брутен продукт наполовина със земевладелеца и следователно ще получи само 750 фр., т.е. ще загуби 250 фр. от своя авансиран капитал“ (стр. 304) „При предишната система на земеделие разходите или производствените ргзхсди са се правили почти изключително в натура, от самите првдукти, които отивали за кърма на добитъка и за потребление на земеделеца и неговото семейство; разходи в пари псчти не са се правили. Само това обстоятелство е могло да даде повод да се мисли, че земевладелецът и арендаторът имат възможност да делят помежду си цялата овая част от реколтата, която не е била потребена през време на производството; но такъв начин на действия е възможен само в селско стопанство от даден тип, т.е. само при едно жалко състояние на земеделието; а когато се залавят да въвеждат в земеделието някакво подобрение, веднага забелязват, a3че това може да се постигне само чрез известни предварителни разходи, които в своята съвкупност трябва да бъдат спаднати от брутния продукт, за да могат да се употребят за производството през следващата година. Ето защо всяко разделяне на брутния продукт между земевладелеца и арендатора става непреодолимо препятствие за каквото и да било подобрение“ (стр. 307).

(горе)
[3) СТОЙНОСТ И СРЕДНА ЦЕНА7 В ЗЕМЕДЕЛИЕТО. АБСОЛЮТНА РЕНТА][а) Изравняване нормата на печалбата в промишлността]

Очевидно г. Родбертус си представя изобщо регулирането на нормалната печалба, или на средната печалба, или на общата норма на печалбата по пътя на конкуренцията така, като че ли конкуренцията свежда стоките към техните действителни стойности, т.е. така регулира отношенията между цените на стоките, че в парите или в някое друго мерило на стойността получават своя израз съотносителните количества работно време, овеществени в различните стоки. Това става, разбира се, не по такъв начин — че цената на една или друга стока някога, в някой даден момент, се равнява на нейната стойност или трябва да се равнява на нея. [Според Родбертус това става по следния начин.] Например цената на стоката А се повишава над нейната стойност, и то така, че цената се задържа за известно време на това високо равнище или дори продължава да се повишава. Заедно с това и печалбата на капиталиста А се повишава над средната печалба, тъй като А си присвоява не само своето собствено „незаплатено“ работно време, но също и част от незаплатеното работно време, „произведено“ от други капиталисти. На това по необходимост съответствува едно понижаване на печалбата — при неизменяща се парична цена на останалите стоки — в една или друга сфера на производството. Ако дадена стока в качеството си на общо средство за живот влезе в потреблението на работниците, това ще предизвика понижаване на нормата на печалбата във всички други отрасли; ако тя влезе като съставна част в постоянния капитал, това ще предизвика понижаване на нормата на печалбата в ония отрасли на производството, където тази стока образува елемент на постоянния капитал.

Най-сетне, възможен е още един, последен случай, състоящ се в това, че тази стока не влиза като съставен елемент в някой постоянен капитал и не е необходимо средство за живот за работниците (защото работникът потребява стоките, които може по свое усмотрение да купува или да не купува, като потребител въобще, а не като работник), а представлява предмет за потребление, предмет за индивидуално потребление въобще. Ако тази стока в качеството си на предмет на потребление влезе в потреблението на самите промишлени капиталисти, то повишаването на нейната цена никак не би засегнало сумата на принадената стойност или нормата на принадената стойност. Но ако капиталистът би пожелал да запази своето предишно равнище на потребление, то частта от печалбата (от принадената стойност), която той изразходва за индивидуално потребление, би се увеличила по отношение на частта, която той влага за промишленото възпроизводство. Следователно последната би се намалила. Така че в резултат на повишаването на цените в А, или на пскишаването на печалбата в А над нейната средна норма, след определен промеждутък от време (който също се определя от възпроизводството) би се понижила масата на печалбата в В, С и т.н. Ако артикулът А влезе изключително в потреблението на непромишлени капиталисти, то в сравнение с по-рано те биха започнали сега да потребяват повече от стоката А, отколкото от стоките В, Си т.н. Търсенето на стоките В, С и т.н. би се намалило; тяхната цена би спаднала и в такъв случай повишаването на цената на А, или повишаването на печалбата на А над средната норма, би определило в В, С и т.н. спадане на печалбата под средната норма (за разлика от предидущите случаи, когато паричните цени на В, С и т.н. [450] оставаха неизменни) поради това, че повишаването на цената на А е предизвикало понижение на паричните цени на В, С и т.н. Капиталите, заети в В, С и т.н., където нормата на печалбата е спаднала под нормалното равнище, биха започнали да се оттеглят от своята производствена сфера и да преминават в сферата на производството на А; това се отнася по-специално до част от капитала, която постоянно наново се появява на пазара: този капитал, естествено, с особена сила би се устремил към обещаващата повече печалби сфера на А. Вследствие на това цената на предмета А би спаднала след известно време под неговата стойност и би продължавала да пада в течение на по-голям или по-малък промеждутък от време, докато влезе в сила противоположното движение. В сферите на В, С и т.н. би настъпило обратното явление — отчасти поради това, че предлагането на стоките В, С и т.н. би се намалило вследствие на отлива на капитал, т.е. отчасти вследствие на органически изменения, станали в самите тези сфери, а отчасти вследствие на измененията, които са станали в А и сега въздействуват върху В, С и т.н. в противоположна насока.

Ще отбележим мимоходом: възможно е при току-що описаното движение паричните цени на стоките В, С и т.н. (стойността на парите се приема за постоянна) никога вече да не достигнат отново своето предишно равнище, макар и да се повишават над стойността на стоките В, С и т.н. и следователно и нормата на печалбата в В, С и т.н. да се повишава над общата норма на печалбата. Подобрения, изобретения, по-голяма икономия в средствата за производство и т. н. се правят не във времена, когато цените се покачват над средното си равнище, а във времена, когато спадат под това равнище и когато следователно печалбата пада под обикновената си норма. Така че в течение на периода, през който цените на стоките В, С и т.н. спадат, може да спада и тяхната действителна стойност, с други думи, може да се намалява минимумът от необходимото за производството на тези стоки работно време. В този случай стоката може да получи отново предишната си парична цена само ако разликата между повишената цена на стоката и нейната стойност се равнява на разликата между цената, изразяваща нейната нова стойност, и цената, която е изразявала нейната предишна по-висока стойност. В дадения случай цената на стоката би изменила нейната стойност — чрез въздействие върху предлагането, върху производствените разходи.

Резултатът от гореописаното движение обаче е следният: ако вземем средния размер на повишенията и пониженията на цените на стоките по отношение на тяхната стойност или, иначе казано, ако вземем периодите, в течение на които става изравняване на повишенията и пониженията — периоди, които постоянно се повтарят, — то средната цена е равна на стойността, а значи и средната печалба в определена сфера на производството е равна на общата норма на печалбата; защото макар че в тази сфера заедно с повишаването или спадането на цените — или пък заедно с увеличаването или намаляването на производствените разходи при неизменяща се цена — печалбата се е повишавала или спадала по отношение на своята предишна норма, все пак средно за дадения период стоката се е продавала по своята стойност; следователно получената печалба е равна на общата норма на печалбата. Такава е представата на А. Смит, а още повече — на Рикардо, тъй като последният no-определено се придържа към истинското понятие стойност. От тях е възприел тази представа и г. Родбертус. Но все пак тази представа е неправилна.

Какво се получава в резултат на конкуренцията между капиталите? Средната цена на стоките в течение на някой от периодите на изравняване е такава, че тези цени във всяка сфера дават на стокопроизводителите една и съща норма на печалба, например 10%. Какво означава това по-нататък? Това, че цената на всяка стока превишава с една десета производствените разходи, които тя е струвала на капиталиста, които капиталистът прави, за да произвежда тази стока. Изразено в обща форма, това означава само, че капитали с равна величина носят равни печалби, че цената на всяка стока превишава с една десета цената на капитала, който е авансиран, потребен или представен в нея. Но съвсем погрешно е да се твърди, че капитали в различни сфери произвеждат сьответно на тяхната величина еднаква принадена стойност {тук ние се абстрахираме напълно от обстоятелството, че един капиталист заставя работниците да работят по-дълго време от друг; тук приемаме за всички сфери един и същ абсолютен работен ден; разликата в абсолютните работни дни отчасти е изравнена в работните дни с различна продължителност чрез интензивността на труда и т.н., отчасти тези разлики се изразяват само в произволни свръхпечалби, изключения и пр.}. Това е погрешно твърдение, дори ако изхождаме от предположението, че абсолютният работен ден във всички сфери е еднакъв, т.е. дори ако нормата на принадената стойност се приема за дадена.

При равна величина на капиталите — и при току-що направеното предположение — масата на принадената стойност, произвеждана от тези капитали, е различна, първо, в зависимост от съотношението на техните органически съставни части, т.е. на променливия и постоянния капитал; второ, в зависимост от времето на тяхното обръщение, доколкото това време се определя от съотношението между основния и оборотния капитал и от различните периоди на възпроизводството на различните видове основен капитал; трето, в зависимост от продължителността на същинския период на производство за разлика от продължителността на самото работно време8, което също обуславя една съществена разлика в съотношението между периодите на производството и обръщението. (Първото от посочените съотношения, а именно съотношението между постоянния и променливия капитал, може да се дължи на съвсем различни причини. Например то може да бъде само формално — в случай, когато обработваният в една сфера суров материал е по-скъп от обработвания в друга сфера на производството — или пък това съотношение може да произтича от различната производителност на труда и т.н.)

И така, ако стоките се продаваха по тяхната стойност или ако средните цени на стоките бяха равни на техните стойности, то нормата на печалбата трябваше да бъде съвсем различна в различните сфери на производството; в един случай тя би съставлявала 50%, в друг случай — 40, 30, 20, 10% и т.н. Ако вземем например съвкупната маса на стоките от сферата А в течение на една година, то нейната стойност би била равна на авансирания в нея капитал плюс съдържащия се в нея незаплатен труд. Същото е и в сферите В и С. Но тъй като съдържащата се в А, В, С маса незаплатен труд е различна — например в А по-голяма, отколкото в В, а в В по-голяма, отколкото в С,— то стоките от А биха давали на своите производители например ЗМ (М е принадената стойност), стоките от В — 2М, а стоките от С—М. И тъй като нормата на печалбата се определя от отношението на принадената стойност към авансирания капитал, а последният съгласно нашето предположение е еднакъв в сфери А, В, С и т.н., то [451] — ако обозначим авансирания капитал с К — различните норми на печалба в тези сфери ще бъдат ^3М/_К, ^2М/_К, ^М/_К. Куренцията между капиталите може следователно да изравни нормите на печалба само ако в приведения случай установи за сфери А, В, С норми на печалба, равни на ^2М/_К, ^2М/_К, ^2М/_К. Тогава А би продавал своята стока с 1М по-евтино от нейната стойност, а С — с 1М по-скъпо. Средната цена в сфера А би била по-ниска, а в сфера С — по-висока от стойността на стоките А и С.

Както показва случай В, може, разбира се, да се случи и съвпадение на средната цена със стойността на стоката. Това става, когато произведената в самата сфера В принадена стойност е равна на средната печалба, когато следователно в тази сфера различните части на капитала стоят една към друга в такова отношение, в каквото те се намират, когато съвкупната сума на капиталите, целият капитал на класата на капиталистите, се взема като единна величина, върху която се и изчислява съвкупната принадена стойност, независимо от това, в коя сфера на съвкупния капитал тя е била произведена. В този съвкупен капитал се изравняват периодите на оборота и т.н.; целият този капитал се изчислява например като обръщащ се в течение на една година и т.н. Тогава наистина би се оказало, че всяка част от този съвкупен капитал участвува в съвкупната принадена стойност пропорционално на своята величина, получава съответна част от принадената стойност. И тъй като всеки единичен капитал би трябвало да се разглежда като съдружник в този съвкупен капитал, оттук би следвало, че, първо, нормата на печалба при този единичен капитал е същата, както и при всеки друг капитал, че равни по величина капитали носят равни печалби, и, второ, че масата на печалбата — както това произтича от само себе си оттук — зависи от величината на капитала, от количеството на дяловете в този съвкупен капитал, които капиталистът притежава. Конкуренцията на капиталите се стреми да третира всеки капитал като част от съвкупния капитал и съответно на това да регулира неговото участие в принадената стойност, а значи да регулира и печалбата. Това се удава в по-голяма или по-малка степен на конкуренцията чрез изравняванията. (Тук не е мястото да изследваме причините, поради които в отделните сфери конкуренцията се натъква на особени препятствия.) Това само означава — казано простичко, — че капиталистите се стремят (а този стремеж е именно конкуренцията) да си разпределят цялото количество незаплатен труд, което изстискват от работническата класа — или продуктите на това количество труд, — не съответно на това, колко принаден труд произвежда непосредствено един особен капитал, а съответно, първо, на това, каква част от съвкупния капитал представлява този особен капитал, и, второ, съответно на общото количество принаден труд, произвеждано от съвкупния капитал. Капиталистите като събратя врагове поделят помежду си плячката — присвоения чужд труд, така че всеки от тях присвоява средно толкова незаплатен труд, колкото и другите9.

Това изравняване се осъществява от конкуренцията чрез регулирането на средните цени. Но самите тези средни цени са повисоки или по-ниски от стойността на стоката, така че всяка стока носи не по-висока норма на печалбата, отколкото която и да било друга стока. Погрешно е следователно твърдението, че конкуренцията на капиталите установява обща норма на печалбата, като свежда цените на стоките към техните стойности. Напротив, конкуренцията установява обща норма на печалбата именно като превръща стойностите на стоките в средни цени, в които част от принадената стойност на една стока е пренесена върху друга стока и т.н. Стойността на стоката е равна на количеството на съдържащия се в нея труд, заплатен и незаплатен. a5Средната цена на една стока е равна на количеството на съдържащия се в нея заплатен труд (овеществен или жив) плюс известен среден дял незаплатен труд, който дял не зависи от това, дали се е съдържал в самата тази стока в също такъв размер или не, с други думи — дали в стойността на дадена стока се е съдържал повече или по-малко незаплатен труд.

(горе)
[б) Формулировка на проблема „поземлена рента“]

Възможно е — оставям този въпрос за едно по-късно изследване, което не спада към предмета на тази книга10 — известни сфери на производството да работят при такива обстоятелства, които не позволяват техните стойности да бъдат сведени до средни цени в горепосочения смисъл, т.е. при обстоятелства, които не позволяват на конкуренцията да удържи тази победа. Ако въпросът стоеше така например със земеделската рента или с рентата от мините (има ренти, които трябва да се обясняват изключително само чрез монопол, като например рентата от използуването на водата в Ломбардия и в някои части на Азия; също и рентата от жилища, доколкото тя представляв! рента от поземлена собственост), то би следвало, че докато цената на продукта на всички промишлени капитали е повишена или понижена до равнището на средната цена, цената на продукта на земеделието би била равна на неговата стойност, която би надвишавала средната цена. Съществуват ли тук такива препятствия, по силата на които от произведената в тази сфера на производството принадена стойност би се присвоявало каю собственост на самата тази сфера повече, отколкото би се полагало съгласно законите на конкуренцията, повече, отколкото би трябвало да съответства на дела от капитала, вложен в този отрасъл на производството?

Нека си представим такива промишлени капитали, които не временно, а по самата природа на своите производствени сфери произвеждат с 10 или 20, или З0% повече принадена стойност, [452] отколкото промишлените капитали от същата величина в други сфери на производството. Ако тези капитали, казвам, биха били в състояние въпреки конкуренцията да задържат за себе си този излишък от принадена стойност и да не му позволят да влезе в общата сметка (в разпределението), определяща общата норма на печалбата, в такъв случай в производствените сфери, където действат тези капитали, бихме имали двама различни получатели на доход: един, който би получавал общата норма на печалбата, и друг, който би получавал излишъка, присъщ изключително на дадената сфера. Всеки капиталист — за да има възможност да вложи своя капитал в дадената сфера — би трябвало да заплаща, да отстъпва на привилегирования получател на доход този излишък, а за самия себе си той, както и всеки друг капиталист, с когото той има съвсем еднакви шансове, би задържал общата норма на печалбата. Ако беше такова положението в земеделието, разпадането на принадената стойност на печалба и рента тук съвсем нямаше да бъде доказателство, че трудът тук сам по себе си е „по-производствен“ (в смисъл на производство на принадена стойност), отколкото в обработващата промишленост; следователно не би имало никакво основание да се приписва на земята някаква чудотворна сила, което впрочем вече само по себе си е смешно, тъй като стойността е равна на труд и следователно принадената стойност по никой начин не може да бъде равна на земя. (Наистина относителната принадена стойност може да зависи от естественото плодородие на почвата, обаче това по никой начин не може да има като свой резултат една по-висока цена на продукта на земята. По-възможно е обратното.) Не би било необходимо да се прибягва и към теорията на Рикардо, която сама по себе си е неприятно свързана с дивотиите на Малтус и затова води към отвратителни изводи и, по-специално, макар да не противоречи теоретически на моето учение за относителната принадена стойност, все пак практически го лишава от голяма част от неговото значение.

При Рикардо цялата същност на въпроса се състои в следното: Поземлената рента (например в земеделието), там, където — както предполага Рикардо —земята се обработва по капиталистически, където съществува арендатор, не може да бъде нищо друго освен излишък над общата печалба. Съвсем безразлично е дали онова, което получава земевладелецът, представлява действително тази рента в буржоазно-икономически смисъл. То може да бъде просто удръжка от работната заплата (сравни Ирландия) или пък да се състои отчасти от удръжка от печалбата на арендатора, която в такъв случай спада под средното равнище на печалба. Всички тези възможни случаи тук са абсолютно безразлични. Рентата образува особено характерна форма на принадената стойност в буржоазната система само дотолкова, доколкото тя представлява излишък над печалбата (общата).

Но как е възможно това? Пшеницата като стока се продава, подобно на всяка друга стока, по своята стойност, т.е. тази стока се разменя срещу другите стоки съответно на съдържащото се в нея работно време. {Това е първата невярна предпоставка, която изкуствено задълбочава трудността на проблемата. Стоките се разменят по своите стойности само като изключение. Техните средни цени се определят по друг начин. Vide supra}. Арендаторът, който произвежда пшеницата, получава същата печалба, както и всички други капиталисти. Това доказва, че той, както и всички други, си присвоява незаплатеното работно време на своите работници. Но в такъв случай, откъде възниква още и рентата? Тя не изразява нищо друго освен работно време. И защо в земеделието принаденият труд трябва да се разпада на печалба и рента, докато в промишлеността той е равен само на печалбата? И как изобщо е възможно това, щом печалбата в земеделието е равна на печалбата във всяка друга сфера на производството? {Неправилните представи на Рикардо за печалбата и прякото ѝ смесване с принадената стойност се оказват и тук вредни. Те му затрудняват разглеждането на въпроса.}

Рикардо разрешава затруднението, като го приема по принцип за несъществуващо. {И това е действително единственият начин да се разреши принципиално едно затруднение. Но това може да
се направи по два начина. Или се доказва, че противоречащите на принципа явления са само нещо привидно, само външен втд, който произтича от развитието на самото нещо. Или пък, както прави Рикардо, затруднението се отхвърля в някоя точка, която след това се взема за изходен пункт, от който може да се обясни съществуването на предизвикващото затруднение явление в друга точка.}

Рикардо предполага случай, при който капиталът на арендатора, подобно на капитала на всеки друг капиталист, носи само печалба {безразлично дали се касае за частта от капитала на отделна ферма, която не плаща рента, или пък за онази част от земята на фермера, която не плаща рента; следователно тук изобщо става дума за такъв вложен в земеделието капитал, който не плаща рента}. Това предположение е дори изходната точка на Рикардо и то може да бъде изразено също и по следния начин:

Първоначално капиталът на арендатора носи само печалба {макар тази лъжеисторическа форма да е несъществена и да е обща за всички буржоазни икономисти при конструирането и на други подобни „закони“}, а не поземлена рента. Капиталът на арендатора не се различава от който и да е друг капитал, зает в производството. Рентата се появява само защото се увеличава търсенето на зърнени храни, в резултат на което, за разлика от другите производствени отрасли, се налага да се прибягва до „по-малко“ плодородна почва. От поскъпването на хранителните продукти арендаторът (предположеният първоначален арендатор) страда по същия начин, както и всеки друг капиталистически предприемач, тъй като и арендаторът трябва да плаща повече на своите работници. Но той печели благодарение на това, че цената на неговата стока се е повишила над нейната стойност. Той печели от това, първо, доколкото други стоки, влизащи в неговия постоянен капитал, падат в относителна стойност в сравнение с неговата стока и следователно той ги купува на по-ниска цена; второ, доколкото той притежава своята принадена стойност в по-скъпа стока. По този начин печалбата на този арендатор се повишава над средната норма на печалбата, която обаче е спаднала. Тогава друг капиталист преминава към по-лошия участък II, който при тази по-малка норма на печалбата може да доставя продукт по цената на продукта от участък I или дори може би малко по-евтино. Както и да е, сега ние на участък II отново имаме [453] нормалното отношение, при което принадената стойност образува само печалба; но ние обяснихме рентата за участък I, и то именно с това, че съществува двойна производствена цена [Produktionspreis], както производствената цена за II е същевременно пазарна цена за I. Положението е същото, както и при фабричните стоки, които се произвеждат при по-благоприятни условия и дават временна свръхпечалба. Макар че цената на пшеницата, която съдържа в себе си освен печалбата още и рента, също се състои само от овеществен труд и е равна на стойността на тази пшеница, тя не е равна на стойността, която се съдържа в самата нея, а е равна на стойността на пшеницата, отгледана на участък II. Защото съществуването на две пазарни цени е невъзможно. {Докато Рикардо въвежда арендатор II във връзка със спадане на нормата на печалбата, Стирлинг го заставя да се яви на сцената поради това, че работната заплата е спаднала, а не се е повишила поради цените на житото. Тази спаднала работна заплата позволява на арендатор II да обработва почва №2 с предишната норма на печалбата, макар че тази почва е по-малко плодородна11.} Щом съществуването на поземлената рента е по този начин обяснено, останалото се извежда вече без труд. Различието на поземлените ренти, съответствуващо на различието в плодородието и т.н., остава, разбира се, в сила. Но различието в плодородието само по себе си не е доказателство, че е необходимо да се преминава към все по-лоша почва.

Тази е, следователно, теорията на Рикардо. Тъй като повишената цена на пшеницата, която дава на арендатор I добавъчна печалба, не дава на арендатор II дори предишната норма на печалбата, а още по-малка, става ясно, че продуктът №II съдържа повече стойност от продукта №I, че той е продукт на повече работно време, че в него се съдържа по-голямо количество труд; следователно за производството на този продукт, например на един квартер пшеница, се изисква по-голям разход на работно време. Нарастването на рентата ще съответствува на това нарастване на неплодородието на земята или на увеличаването на количеството труд, което ще трябва да се вложи, за да се произведе например един квартер пщеница. Рикардо, разбира се, не би говорил за „нарастване“ на рентата, ако би се увеличавал само броят на квартерите, с които се заплаща рентата — за Рикардо рентата нараства само в случай, че нараства цената на споменатия един квартер, повишавайки се например от 30 на 60 шилинга. Все пак Рикардо забравя понякога, че абсолютната величина на рентата може да нараства при понижаване на нормата на рентата, както и абсолютната маса на печалбата може да нараства при понижаване на нормата на печалбата.

Други (например Кери) се опитват да избягнат затруднението, като отричат неговото съществуване по диаметрално противоположен начин. Поземлената рента, казват те, е просто лихва върху капитала, който е бил по-рано вложен в земята12. Така че поземлената рента също е само форма на печалбата. Следователно тук се отрича съществуването на поземлената рента и по този начин в резултат на това нейно обяснение от нея наистина не остава нищо. Други, например Бюкънън, разглеждат рентата просто като последица от монопола. Виж също Хопкинс13. Тук рентата изцяло се свежда до надбавка над стойността.

При г. Ъпдайк поземлената собственост или поземлената рента става „узаконено отражение на стойността на капитала“14. Това е характерно за янките.*⁾
*⁾ [486] {По съшата логика, по която Ъпдайк нарича поземлената собственост .легализирано отражение на стойността на капитала“. може и капиталът да се нарече .легализирано отражение на чуждия труд“.} [486]

При Рикардо изследването на въпроса се затруднява поради две погрешни предположения. {Наистина Рикардо не е откривателят на теорията за рентата. Още преди него Уест и Малтус бяха публикували свои трудове върху теорията за рентата. Но източникът — това е Андерсън. Обаче онова, което отличава Рикардо (макар че и у Уест не липсва съвсем разбиране на действителната връзка), това е взаимовръзката между неговата теория за поземлената рента и неговата теория за стойността. Малтус, както показва неговата по-късна полемика с Рикардо по въпроса за поземлената рента, дори не е разбрал заимствуваната от него теория на Андерсън.} Ако се изхожда от правилния принцип, че стойността на стоките се определя от необходимото за тяхното производство работно време (и че стойността въобще не е нищо друго освен овеществено работно време), тогава се налага изводът, че средната цена на стоките се определя от необходимото за тяхното производство работно време. Този извод би бил правилен, ако беше доказано, че средната цена е равна на стойността. Но аз доказвам тъкмо обратното: именно защото стойността на стоките се определя от работното време, средната цена на стоките (като изключим единствения случай, когато, така да се каже, индивидуалната норма на печалба в някоя отделна сфера на производството, т.е. печалбата, определяна от принадената стойност, произведена в самата тази сфера на производството, е равна на средната норма на печалбата на съвкупния капитал) никога не може да бъде равна на тяхната стойност, макар че това определение на средната цена произтича от стойността, определяна от работното време.

От това идва преди всичко изводът, че могат да се продават над или под собствената си стойност и такива стоки, средната цена на които (ако се абстрахираме от стойността на постоянния капитал) се разпада само на работна заплата и печалба, като при това и работната заплата, и печалбата се намират на нормалното си равнище, т.е. представляват средна работна заплата и средна печалба.

И следователно както обстоятелството, че принадената стойност на някоя стока се изразява само в рубриката за нормалната печалба, съвсем не доказва, че тази стока е продадена по своята стойност,така и обстоятелството, че стоката носи освен печалба още и [454] поземлена рента, съвсем не доказва, че тази стока е продадена над своята иманентна стойност. Щом е установено, че средната норма на печалбата или общата норма на печалбата на капитала, коятосе реализира от тази стока, може да бъде по-ниска от нейната собствена норма на печалба, определяна от действително съдържащата се в тази стока принадена стойност, то оттук произлиза: ако стоки от някоя особена сфера на производство дават освен тази средна норма на печалбата още и допълнително количество принадена стойност, което носи особено название, например поземлена рента, то това не значи, че е необходимо печалбата плюс поземлената рента, сумата на печалбата и поземлената рента да бъде по-голяма от принадената стойност, съдържаща се в самата тази стока. От това, че печалбата [която капиталистът получава] може да бъде по-малка от принадената стойност, иманентна на дадена стока, т.е. да бъде по-малка от количеството незаплатен труд, което се съдържа в тази стока, съвсем не следва, че печалбата плюс поземлената рента трябва непременно да бъдат по-големи от иманентната принадена стойност на стоката.

Наистина остава да се обясни защо това явление се наблюдава в една особена сфера на производството за разлика от другите сфери на производството. Но разрешението на проблемата ще бъде вече много по-леко. Стоката, която носи рента, се различава благодарение на това свое качество от всички останали стоки. Средната цена на една част от тези останали стоки стои по-високо от тяхната характерна (присъща) стойност, но само дотолкова, доколкото това е необходимо, за да може тяхната норма на печалбата да се повиши до общата норма на печалбата; средната цена на друга част от останалите стоки стои по-ниско от тяхната иманентна стойност, но само дотолкова, доколкото е необходимо, за да може тяхната норма на печалбата да се понижи до общата норма на печалбата; най-сетне, средната цена на трета част от тези останали стоки е равна на тяхната характерна (присъща) стойност, но само защото тези стоки дават обща норма на печалба, когато се продават по своята характерна (присъща) стойност. Стоката, която носи поземлена рента, се различава от всичките тези три случая. При всички обстоятелства цената, по която тя се продава, е такава, че носи по-голяма печалба от средната, която се определя от общата норма на печалбата от капитала.

И ето, възниква въпрос: кой от горните три случая — или: колко от тях — можем да имаме тук? Реализира ли се в цената на носещата рента стока цялата съдържаща се в нея принадена стойност? Ако е така, то с това се изключва случаят 3, където става дума за стоки, цялата принадена стойност на които се реализира в тяхната средна цена, защото само при това условие те дават обикновената печалба. Следователно този случай не спада тук. Не спада тук — при тази предпоставка — и случаят 1, където принадена стойност, реализирана в цената на стоката, е по-висока от нейната иманентна принадена стойност. Защото ние бяхме предположили именно това, че в цената на стоката, носеща рента, „се реализира цялата съдържаща се в нея принадена стойност“. Следователно този случай е аналогичен на случая 2, където фигурират стоки, чиято иманентна принадена стойност превишава принадената стойност, реализирана в тяхната средна цена. Както и при тези последните стоки, иманентната на стоките от особената сфера на производството принадена стойност, която се явява във формата на печалба и се понижава до равнището на общата норма на печалбата, образува тук печалба от вложения капитал. Обаче — за разлика от стока №2 — в цената на разглежданите от нас изключителни стоки е реализиран също и един излишък от присъщата им принадена стойност над тази печалба, но този излишък не се получава от собственика на капитала, а от друг собственик, именно — от собственика на земята, на природния фактор, на мината и т.н.

Или може би цената на тези стоки се повишава толкова много, че дава повече от средната норма на печалбата? Така става например при монополните (в същинския смисъл на думата) цени. Такова допускане — за всяка сфера на производството, където капиталът и трудът могат свободно да се прилагат, а производството, доколкото се отнася до масата на вложения капитал, е подчинено на общите закони — не само би представлявало petitio principii*⁾ но и направо би противоречало на основите на науката и на капиталистическото производство, на които то е само теоретически израз. Защото такова допускане би имало за предпоставка точно онова, което трябва да се обясни, а именно — че в една особена сфера на производството цената на стоката трябва да дава повече от общата норма на печалбата, повече от средната печалба, и че за тази цел трябва да се продава по-високо от нейната стойност. Следователно би се предполагало, че земеделските продукти не се подчиняват на действието на общите закони за стойността на стоките и капиталистическото производство. И всичко това би се предполагало, защото особеното съществуване на рентата наред с печалбата създава prima facie (на пръв поглед) такава привидност. Така че посоченото предположение е абсурдно.
*⁾ Логическа грешка, състояща се в доказването на някаква теза с помсщга на такъв аргумент, който сам има сила само ако се допусне истинността на тезата, която трябва да се докаже. Ред.

Затова не остава нищо друго, освен да се приеме, че в тази особена сфера на производството съществуват особени усилия, такива влияния, по силата на които цените на стоките реализират [цялата] присъща или принадена стойност — за разлика от фигуриращите във втория случай стоки, които реализират в своята цена само толкова от съдържащата се в тях принадена стойност, колкото дава общата норма на печалбата. А в разглежданата особена сфера на производството средните цени на стоките не падат толкова под тяхната принадена стойност, че да дават само общата норма на печалбата, или тяхната средна печалба да не бъде по-голяма, отколкото във всички останали сфери на приложение на капитала.

С това проблемът вече много се опрости. Касае се вече не да се обясни как става така, че цената на една стока дава освен печалба още и рента — следователно привидно нарушава общия закон за стойността и чрез повишаване на нейната цена над присъщата ѝ принадена стойност носи на даден капитал от определена величина повече, отколкото му се полага съгласно общата норма на печалбата. Напротив, касае се да се обясни как става така, че в процеса на изравняването на цените на стоките до средни цени тази стока не трябва да отдава на другите стоки толкова от своята иманентна принадена стойност, че да ѝ остава само средната печалба; как се получава, че тази стока реализира още и оная част от своята собствена принадена свойност, която образува излишък над средната печалба. a6Следователно става дума за това, как е възможно арендаторът, който влага капитал в тази сфера на производството, да продава своята стока на такива цени, че тази стока да му носи обикновената печалба и заедно с това да му дава възможност да плаща на трето лице, на земевладелеца, един реализиран излишък от принадена стойност на стоките над тази печалба.

[455] Формулираната така проблема сама довежда до собственото си разрешение.

(горе)
[в) ЧАСТНАТА СОБСТВЕНОСТ ВЪРХУ ЗЕМЯТА КАТО НЕОБХОДИМО УСЛОВИЕ
ЗА СЪЩЕСТВУВАНЕ НА АБСОЛЮТНАТА РЕНТА. РАЗПАДАНЕ НА ПРИНАДЕНАТА СТОЙНОСТ В ЗЕМЕДЕЛИЕТО НА ПЕЧАЛБА И РЕНТА]

Работата е съвсем проста: частната собственост на определени лица върху земя, мини, води и т.н. дава на тези лица възможност да улавят, присвояват и задържат съдържащия се в стоките от тази особена сфера на производството, от тази особена сфера на приложение на капитала излишък от принадена стойност над печалбата (над средната печалба, над печалбата, определяна от общата норма на печалбата) и да не позволяват този излишък да влезе в общия процес, чрез който се образува общата норма на печалбата. Една част от тази принадена стойност се присвоява дори във всяко промишлено предприятие, тъй като за използувания земен участък (върху който се намира фабричното здание, работническото жилище и т.н.) навсякъде се плаща рента — защото дори и там, където може свободно да се разполага със земята, фабрики се строят само в местности, които са вече повече или по-малко гъсто населени и са богати откъм съобщителни пътища.

Ако стоките, получавани от най-лошата почва, принадлежат към 3-та категория стоки, средната цена на които е равна на тяхната стойност, т.е. към категорията стоки, които реализират в своята цена цялата си иманентна принадена стойност, тъй като само при това условие те носят обикновената печалба, то тази земя не би давала рента и собствеността върху земята би била тук само номинална. Ако тук се плащаше аренда, това щеше да доказва само, че дребните капаталисти, както е отчасти в Англия (виж Нюмън)15, се задоволяват с печалба, която е по-ниска от средната. Същото става винаги, когато нормата на рентата е по-голяма от разликата между присъщата на стоката принадена стойност и средната печалба. Има дори такава земя, обработването на която в най-добрия случай компенсира работната заплата, защото при все че работникът тук в течение на целия работен ден работи за самия себе си, неговото работно време превишава общестъено-необходимото работно време. Неговият труд е до такава степен слабо производителен — в сравнение с господствуващата производителност в този отрасъл на труда, — че макар този човек да работи за себе си дванадесет часа, той едва произвежда такова количество продукт, което при по-благоприятни условия на производство един работник произвежда за осем часа. Това е същото отношение, което се наблюдаваше при ръчния тъкач, който конкурираше с механичния тъкачен стан. Продуктът на този ръчен тъкач съдържаше, разбира се, дванадесет работни часа, но беше равен само на осем — или дори по-малко — обществено-необходими работни часове и поради това съдържаше стойността само на осем необходими работни часа. Ако в подобен случай беднякът арендатор плаща аренда, тя е просто удръжка от неговата необходима работна заплата и не представлява никаква принадена стойност, а още по-малко — излишък над средната печалба.

Да предположим, че в някоя страна, например в Съединените щати, броят на конкуриращите фермери е още толкова незначителен и присвояването на земята като собственост има още дотолкова формален характер, че всеки намира свободен участък, за да вложи своя капитал в обработка на земята без разрешение от страна на собствениците или арендаторите, които още преди него са обработвали земята. При такива обстоятелства в течение на повече или по-малко продължително време е възможно — изключение правят земите, които се намират в гъсто населени местности и затова заемат монополно положение — принадената стойност, произвеждана от арендатора свръх средната печалба, да не се реализира в цената на неговия продукт и арендаторът да бъде принуден да дели получената от него принадена стойност със своите събратя-капиталисти, както става с принадената стойност на всички стокщ които биха давали добавъчна печалба, т.е. печалба, превишаваща общата норма на печалбата, ако в тяхната цена се реализираше цялата съдържаща се в тях принадена стойност. В такъв случай общата норма на печалбата би се повишила, защото пшеницата и т.н. биха се продавали подобно на другите — промишлените — стоки по-ниско от своята стойност. Такава продажба по-ниско от стойността не би била изключение, а, напротив, би попречила на пшеницата да бъде изключение от другите стоки от същата категория.

Да предположим, второ, че цялата земя в една страна е от едно единствено качество, но от такова качество, че ако цялата съдържаща се в стоката принадена стойност би се реализирала в нейната цена, стоката би носела на капитала обикновената печалба. В такъв случай не би се плащала никаква поземлена рента. Това отпадане на поземлената рента ни най-малко не би повлияло на общата норма на печалбата, не би я повишило и не би я понижило, така както не влияе на нормата на печалбата обстоятелството, че към същата категория принадлежат и други — неселскостопански — продукти. Работата е там, че тези продукти спадат в тази категория именно защото тяхната присъща принадена стойност се равнява на средната печалба; те следователно не могат да изменят размера на тази печалба, а, напротив, й съответствуват и съвсем не ѝ оказват влияние, при все че тя оказва влияние върху тях.

Да предположим, трето, че в цялата страна земята е от един и същ вид, че тя е толкова неплодородна и капиталът, вложен в нея, толкова малко производителен, че неговият продукт принадлежи към оная категория стоки, при която принадената стойност е по-ниска от средната печалба. Принадената стойност (тъй като поради малката производителност на земеделието работната заплата повсеместно би се повишила) би могла в този случай да стои на по-високо равнище, разбира се, само там, където би било възможно удължаване на необходимото работно време; или, освен това, там, където суровият материал, напр. желязо и т.н., не би бил продукт на земеделието или би представлявал — като напр. памук, коприна и т.н. — вносен артикул и продукт на по-плодородна почва. В този случай цената на [земеделската] стока, за да донесе обикновената печалба, би трябвало да съдържа по-висока принадена стойност от онази, която е иманентна. В резултат общата норма на печалбата би спаднала, макар и да не би имало рента.

Или пък да предположим, че в случая 2 земята е твърде непроизводителна. Тогава обстоятелството, че принадената стойност на този земеделски продукт е равна на средната печалба, би показвало, че средната печалба тук е изобщо ниска, тъй като в земеделието от дванадесет работни часа единадесет са може би нужни само за произвеждането на работната заплата, а принадената стойност е равна само на един час или по-малко.

[456] Тези различни случаи илюстрират следното: В първия случай отпадането или липсата на поземлена рента е свързано и съществува заедно с повишена норма на печалбата в сравнение с други страни, където поземлената рента вече се е развила.

Във втория случай отпадането или липсата на поземлената рента съвсем не влияе върху нормата на печалбата.

В третия случай то — в сравнение с други страни, където съществува поземлена рента — е свързано с ниска, относително по-ниска обща норма на печалбата и служи като показател на това ниско нейно равнище.

А от това следва, че само по себе си развитието на особена поземлена рента няма абсолютно нищо общо с производителността на земеделския труд, тъй като липсата или отпадането на рентата може да бъде свързано и с повишаваща се, и с оставаща неизменна, и с понижаваща се норма на печалбата.

Въпросът тук не се състои в това, защо в земеделието и т.н. се присвоява излишъкът от принадена стойност над средната печалба; напротив, по-скоро би трябвало да се зададе такъв въпрос: по какви причини тук се наблюдава противоположното явление?

Принадената стойност не е нищо друго освен незаплатен труд; средната печалба, или нормалната печалба, не е нищо друго освен онова количество незаплатен труд, което се реализира средно от всеки капитал от дадена величина. Когато се казва, че средната печалба е 10 процента, това означава само, че на един капитал от 100 единици се падат 10 единици незаплатен труд, или че овеществен труд, равен на 100, се разпорежда с незаплатен труд в размер на ¹/₁₀ от своята собствена величина. Следователно излишък от принадена стойност над средната печалба означава, че в една стока (в нейната цена или в оная част от нейната цена, която се състои от принадена стойност) се съдържа по-голямо количество незаплатен труд от онова, което образува средната печалба и което следователно представлява в средната цена на стоките превишение на цената на стоката над нейните производствени разходи. Във всяка отделна стока производствените разходи изразяват авансирания капитал, а излишъкът над тези производствени разходи изразява незаплатения труд, с който се разпорежда авансираният капитал; следователно отношението на този излишък свръх цената към производствените разходи изразява нормата, съответно на която един капитал от дадена величина — влаган в процеса на производството на стоки — се разпорежда с незаплатен труд, независимо от това, дали съдържащият се в стоката от дадената особена сфера на производството незаплатен труд е равен или не на тази норма.

Какво заставя отделния капиталист да продава например своята стока по една средна цена? (Тази средна цена се налага на капиталиста като нещо вече създало се; това съвсем не е негово свободно действие: капиталистът би предпочел да продава своята стока над нейната стойност.) И така, какво заставя капиталиста да продава по такава цена, която му носи само средна печалба и при която той реализира по-малко незаплатен труд, отколкото фактически се съдържа в неговата собствена стока? — Към това го принуждава натискът на другите капитали, осъществяван посредством конкуренцията. Защото всеки капитал от същата величина би могъл също да се насочи към производствения отрасъл А, където отношението на незаплатения труд към авансирания капитал, например към 100 ф.ст., е по-голямо, отколкото в производствените сфери В, С и т.н., продуктите на които със своята потребителна стойност също така задоволяват някоя обществена потребност, както и стоката от производствената сфера А.

Следователно щом съществуват такива сфери на производството, където известни природни условия на производството, като например орна земя, въглищни залежи, железни рудници, водопади и т.н. — условия, без които не може да се извършва процесът на производството, без които не може да бъде произведена стоката от тази сфера, — се намират не в ръцете на собствениците или на притежателите на овеществен труд, капиталистите, а в други ръце, то тази втора група от собственици на условията на производството заявява на капиталиста:

Ако ти предоставя да използуваш тези условия на производството, ти ще изкарваш своята средна печалба, ще присвояваш нормалното количество незаплатен труд. Но твоето производство дава излишък от принадена стойност, т.е. от незаплатен труд, над нормата на печалбата. Ти няма да дадеш този излишък в общата каса, както вие, капиталистите, обикновено правите. Този излишък присвоявам аз, той принадлежи на мене. Подобна сделка може да е напълно изгодна за тебе, защото твоят капитал ти носи в тази сфера на производството толкова, колкото и във всяка друга сфера, пък и това е един твърде солиден производствен отрасъл. Освен 10-те процента незаплатен труд, които образуват средната печалба, твоят капитал ще ти даде тук още 20 процента излишък от незаплатен труд. Тях ти ще платиш на мене, а за да бъдеш в състояние да награвиштова, ти ще прибавиш тези 20 процента незаплатен труд към цената на стоката, без да ги внасяш в общата каса с другите капиталисти.

Тъй както принадлежащата ти собственост върху едното от условията на труда — върху капитала, върху овеществения труд — ти дава възможност да присвояваш определено количество незаплатен работнически труд, така и принадлежащата на мене собственост върху другото условие на производството — върху земята и т.н. — ми дава възможност да си присвоявам от тебе и от цялата класа на капиталистите оная част незаплатен труд, която образува излишък над твоята средна печалба. Вашият закон изисква — при нормални условия равен капитал да си присвоява равно количество незаплатен труд, и вие, капиталистите, можете [457] посредством конкуренцията да се принуждавате един друг към това.

Прекрасно! Този закон аз прилагам и по отношение на тебе. От незаплатения труд на твоите работници ти не трябва да си присвояваш повече, отколкото би могъл да си присвоиш, прилагайки същия капитал, във всяка друга сфера на производството. Но този закон няма нищо общо с излишъка от незаплатен труд, който ти „произвеждаш“ свръх неговото нормално количество. Кой може да ми попречи да си присвоя този „излишък“? Откъде-накъде съм длъжен аз, както е прието у вас, да го хвърлям в общия казан на капитала за разпределение между класата на капиталистите, та да може всеки от тях да получи определен дял от този излишък съразмерно на пая, който той притежава в съвкупния капитал? Аз не съм капиталист. Това условие на производството, което ти предоставям за използване, е дар на природата, а не овеществен труд. Можете ли вие да фабрикувате земя или вода, или рудници, или въглищни залежи? Не, не можете.

Следователно по отношение на мене не съществува средството за принуда, което може да бъде приложено по отношение на тебе, за да бъдеш заставен да изплюеш една част от погълнатия лично от тебе принаден труд. И тъй — дай я тук! Единственото, което могат да направят твоите братя капиталисти, е да влязат в конкуренция не с мене, а с тебе. Ако ми плащаш тази добавъчна печалба в по-малък размер, отколкото е разликата между присвоеното от тебе принадено работно време и частта от принадения труд, който ти се полага съгласно закона на капитала, то на сцената ще се явят твои събратя-капиталисти и ще те принудят да ми плащаш честно пълната сума, която мога да изстискам от тебе.

Сега би трябвало да се изследва:

1) преходът от феодалната поземлена собственост към другата, търговската поземлена рента, регулирана от капиталистическото производство; или, от друга страна, преминаването на тази феодална поземлена собственост в свободна земеделска поземлена собственост;
2) как възниква поземлената рента в такива страни като Съединените щати, където земята първоначално не е била частна собственост и където, поне формално, още от самото начало господствува буржоазният начин на производство;
3) азиатските форми на поземлена собственост, които още продължават да съществуват. Всичко това не влиза в нашата задача.

И така, съгласно развиваната от нас теория частната собственост върху природни обекти като земя, вода, рудници и т.н., собствеността върху тези условия на производството, върху едно или друго дадено от природата условие на производството, не е източник, от който се поражда стойност, защото стойността е равна само на овеществено работно време; тази собственост не е също така и източник, от който се поражда излишък от принадена стойност, т.е. излишък от нездплатен труд над незаплатения труд, който се съдържа в печалбата. Но тази собственост е източник на доход. Тя е основание, средство, което дава на собственика на това условие на производството възможност да си присвоява в сферата на производството, в която предметът на неговата собственост влиза като условие на производството, оная част от изсмукания от капиталиста незаплатен труд, която в противен случай би била хвърлена — като излишък над обикновената печалба — в общата каса на капитала.

Тази собственост служи като средство да се попречи на въпросния процес, който се извършва в останалите сфери на капиталистическото производство, и да се задържи произведената в тази особена сфера на производство принадена стойност в пределите на самата тази сфера, така че сега принадената стойност се дели между капиталиста и поземления собственик. По този начин поземлената собственост се превръща в запис за получаване на незаплатеи труд, на дарен труд, такъв запис, какъвто е и капиталът. И също както в капитала овещественият труд на работника действува като господстваща над работника сила, точно така и в поземлената собственост обстоятелството, че тя дава на своя собственик възможност да отнема от капиталиста част от незаплатения труд, приема такъв вид, като че ли поземлената собственост е източник на стойност.

Това обяснява съвременната поземлена рента, нейното съществуване. Различната величина на поземлената рента при еднакво капиталовложение може да се обясни само с нееднаквото плодородие на поземлените участъци. Различната величина на рентата при еднакво плодородие може да бъде обяснена само с различната величина на капиталовложенията. В първия случай поземлената рента нараства, защото се повишава нейната норма по отношение на вложения капитал (а така също и по отношение на поземлената площ). Във втория случай тя нараства, защото при еднаква норма — или дори при норма, съдържаща в себе си различия (ако втората доза от влагания в земята капитал е по-малко производителна) — нараства масата на рентата.

Според нашата теория не е необходимо най-лошата земя съвсем да не дава поземлена рента, нито пък да дава рента. Освен това съвсем не е необходимо производителността на земеделието да се намалява, макар че разликата в производителността, ако не е отстранена изкуствено (което е възможно), е много по-голяма в земеделието, отколкото в границите на една и съща сфера на промишленото производство. Когато говорим за по-голяма или по-малка производителност, става дума за продукт от един и същи вид. Как се отнасят помежду си различните продукти, това е друг въпрос.

Изчислена върху самата земя, поземлената рента представлява общата сума на рентата, нейната маса. Тя може да се повишава и без нарастване на нормата на рентата. При неизменяща се стойност на парите относителната стойност на земеделските продукти може да нараства не защото земеделието става по-малко производително, а защото то все пак става по-производително, но не в същата степен, както промишлеността. Напротив, повишаването на паричните цени на земеделските продукти при неизменна стойност на парите е възможно само когато самата тяхна стойност се повишава, т.е. ако земеделието става по-малко производително (тук не говорим за временен натиск на търсенето върху предлагането, което се случва и с другите стоки).

В памучната промишленост паралелно с нейното развитие постоянно спадаха цените на суровия материал; същото се наблюдаваше в железодобивната промишленост и т.н., в каменовъглената и т.н. Нарастването на рентата тук беше възможно не защото се повишаваше нейната норма, а само защото се прилагаше повече капитал.

Рикардо мисли, че такива природни сили като въздуха, светлината, електричеството, парата, водата са безплатни, а земята — поради нейната ограниченост — не е безплатна. Следователно вече само поради това земеделието според Рикардо е по-малко производително, отколкото другите производствени отрасли. Ако земята беше също така общо — непревърнато в собственост — достояние и ако я имахме в произволно количество, както и другите елементи и природни сили, то производството според Рикардо би било много по-плодоносно.

[458] Преди всичко трябва да се отбележи, че ако земята като природен елемент се намираше в свободно разпореждане на всички и всекиго, то би липсвал един от главните елементи за образуване на капитала. Едно от най-съществените условия за производство и — ако не смятаме самия човек и неговия труд — единственото първично условие на производството не би могло да бъде отчуждавано и присвоявано и следователно не би могло да се противопоставя на работника като чужда собственост и в резултат на това да го превръща в наемен работник. Производителност на труда в рикардовски смисъл, т.е. в капиталистически смисъл „производство“ на чужд незаплатен труд, би било следователно нещо невъзможно. С това би настъпил край на капиталистическото производство изобщо.

Що се отнася до природните сили, които посочва Рикардо, те, разбира се, могат отчасти да се получават безплатно и не струват нищо на капиталиста. Въглищата му струват, но пйрата не му струва нищо, щом има водата безплатно. Но сега да вземем за пример парата. Свойствата на парата са съществували винаги. Но промишленото използуване на парата е ново научно откритие, което капиталистът си е присвоил. В резултат на това откритие се увеличи производителността на труда, а с това и относителната принадена стойност. Това значи, че количеството на незаплатения труд, което капиталистът си присвоява в течение на един работен ден, се е увеличило благодарение на парата. Така че разликата между производителната сила на пàрата и производителната сила на земята се състои само в това, че първата носи незаплатен труд на капиталиста, а втората — на поземления собственик, като отнема незаплатения труд на работника не [непосредствено] от този последния, а от капиталиста. Оттук и мечтата на капиталиста за „премахване на собствеността“ върху този природен елемент.

В подхода на Рикардо към въпроса е вярно само следното: При капиталистическия начин на производство капиталистът е не само необходим, но и господстващ агент на производството. И обратно, поземленият собственик при този начин на производство е съвсем излишен. Всичко, което се изисква за капиталистическия начин на производство, е: земята да не бъде обща собственост, да противостои на работническата класа като непринадлежащо на нея условие на производството; и тази цел се постига напълно тогава, когато земята става държавна собственост и поземлената рента се получава следователно от държавата. Поземленият собственик, който в древния и средновековния свят е изпълнявал толкова съществени функции в производството, представлява в промишления свят безполезен израстък. Ето защо радикалният буржоа (който освен това гледа с едно око към отменяването на всички други данъци) стига теоретически до отричане на частната поземлена собственост, която той би желал да превърне — a7под формата на държавна собственост — в обща собственост на класата на буржоазията, на капитала. На практика обаче му липсва смелост, тъй като нападението срещу една форма на собственост — една форма на частна собственост върху условията на труда — би било твърде опасно и за другата форма. Освен това буржоата сам се е териториализирал (сам се е снабдил със земя).

(горе)
[4) НЕСЪСТОЯТЕЛНОСТ НА ТЕЗАТА НА РОДБЕРТУС, ЧЕ В ЗЕМЕДЕЛИЕТО ЛИПСВА СТОЙНОСТ НА СУРОВИЯ МАТЕРИАЛ]

Сега да се обърнем към г. Родбертус.
Според Родбертус в земеделието суровият материал съвсем не влиза в сметката, тъй като германският селянин, както уверява Родбертус, не смята за свой разход семената, фуража и т.н., не взема в сметката тези производствени разходи, т.е. смята неправилно. Излиза, че в Англия, където фермерът вече повече от 150 години правилно смята, не би трябвало да съществува никаква поземлена рента. Ако е така, Родбертус би следвало да направи оттук не извода, че арендаторът плаща рента, защото неговата норма на печалбата е по-висока от тази в промишлеността, а съвсем друг извод: че арендаторът плаща рента, защото в резултат на неправилна сметка той се задоволява с по-ниска норма на печалбата. Този извод на Родбертус не би бил по вкуса на д-р Кене, който сам е бил син на арендатор и е бил добре запознат с френските арендни отношения. Защото в рубриката „аванси“ Кене между „ежегодните аванси“ определя на един милиард стойността на „суровия материал“, който арендаторът използува в своето стопанство, макар и да го възпроизвежда in natura (в натура).

Ако в една част от промишлеността почти съвсем липсва основен капитал или машини, то в друга част, в цялата транспортна промишленост — оная промишленост, която осигурява превоза (с помощта на коли, железници, кораби и т.н.) — съвсем не се използува суров материал, а се използуват само оръдия на производството. Носят ли тези промишлени отрасли освен печалба още и поземлена рента? С какво се различават тези промишлени отрасли например от минната промишленост? И в двата случая имаме налице машини и спомагателни материали, например въглища за параходите и локомотивите, както и за мините, фураж за конете и т.н. Защо нормата на печалбата трябва за единия род производство да се изчислява по-иначе, отколкото за другия? Да предположим, че разходите, които селянинът прави за своето производство in natura, съставят ¹/₅ от целия авансиран от него капитал; към тях трябва да добавим ⁴/₅, представляващи разходи за закупуваните от него машини и за работна заплата ; нека целият този разход да се равнява [по стойност] на 150 квартера. Ако, по-нататък, селянинът получава 10% печалба — това представлявало 15 квартера. Следователно брутният продукт би бил равен на 165 квартера. Ако селянинът би приспаднал от вложения от него капитал ¹/₅, т.е. 30 квартера, и би смятал 15-те квартера само върху 120, печалбата му би била 12½%.

Бихме могли да изразим това и по следния начин. Стойността на продукта на селянина, или неговият продукт, се равнява на 165 квартера (330 ф.ст.). Той оценява своите разходи на 120 квартера (240 ф.ст.). 10% от тях правят 12 квартера (24 ф.ст.). Но неговият общ продукт е равен на 165 квартера, от които съгласно тази сметка трябва да се спаднат [за възстановяване на паричните разходи и за 10% печалба върху тях] общо 132 квартера; остават 33 квартера. Но от тези 33 квартера 30 квартера се изразходват in natura. Значи остават във вид. на свръхпечалба 3 квартера, (= на 6 ф.ст.). Съвкупната печалба на този селянин е равна на 15 квартера (30 ф.ст.) вместо на 12 квартера (24 ф. ст.). Следователно той е в състояние да плати рента в размер на 3 квартера, или 6 ф.ст., и си въобразява при това, че е получил, както и всеки друг капиталист, 10% печалба. Но тези 10% съществуват само в неговото въображение. Всъщност той е авансирал не 120 квартера, а 150, и 10% от тях правят 15 квартера, или 30 ф.ст. Всъщност той е получил 3 квартера по-малко, т.е. ¹/₄ от получените от него 12 квартера, [459] с други думи, той е получил с ¹/₅ помалко от цялата печалба, която би трябвало да получи — и то защото не е сметнал като разходи ¹/₅ от своите разходи. Така че ако селянинът се научи да си прави сметката по капиталистически, той веднага би престанал да плаща поземлена рента, която би се равнявала само на разликата между неговата норма на печалбата и обикновената норма на печалбата.

Иначе казано, съдържащият се в 165 квартера продукт на незаплатения труд е равен на 15 квартера, или 30 ф.ст., или 30 работни седмици. Ако тези 30 работни седмици бъдат отнесени към съвкупните разходи, равни на 150 квартера, те биха съставили само 10%’, ако бъдат отнесени само към 120 квартера, те ще съставят по-висока норма на печалбата. Защото 12 квартера към 120 квартера правят 10%, а 15 квартера към 120 квартера правят не 10%, а 12½%. Това би означавало: макар и селянинът да е направил посочените натурални разходи, той не ги е пресметнал по капиталистически начин и затова не е отнесъл спестения от него принаден труд към общата сума на своите разходи; при това положение този принаден труд би представлявал по-висока норма на печалбата в сравнение с другите производствени отрасли и би могъл да носи рента, която следователно би се явила в резултат на грешка в сметката му. Ако селянинът знаеше, че за да оценява в пари своите разходи и следователно да ги разглежда като стока, съвсем не е необходимо да ги превръща предварително в действителна пари, т.е. да ги продава, то на цялата тази история би се сложил, край.

Без тази грешка в сметката (която масата от немските селяни могат да правят, но която не би направил нито един капиталистически арендатор) би била невъзможна Родбертусовата рента. Тя е възможна само там, където суровият материал влиза в производствените разходи, но е невъзможна там, където той не влиза в тези разходи. Тя е възможна само там, където суровият материал влиза в производството, обаче производителят не държи сметка за него. Но тя е невъзможна там, където суровият материал не влиза в производството, макар че г. Родбертус желае да изведе рентата не от грешка в сметката, а от липсата на едно действително перо в авансираните разходи.

Да вземем минната промишленост или риболовството. Тук суровият материал влиза в производството само като спомагателен материал, а това може да се остави настрана, защото прилагането на машини винаги (със съвсем малки изключения) предполага също и потребление на спомагателни материали, които за машината са своего рода средства за живот. Да предположим, че общата норма на печалбата възлиза на 10%. Разходите за машини и работна заплата са 100 ф.ст. Защо печалбата от 100 трябва да превишава 10, ако тези 100 са вложени, да кажем, не в суров материал, машини и работна заплата [а само в машини и работна заплата]? Или пък ако тези 100 са вложени само в суров материал и работна заплата?

Ако тук съществува някаква разлика, тя би могла да се дължи само на обстоятелството, че в различни случаи съотношението между стойностите на постоянния капитал и променливия капитал изобщо се явява в различен вид. Това различно съотношение би давало различна принадена стойност дори ако предположим, че нормата на принадената стойност е постоянна. А отношението на различната принадена стойност към равни по величина капитали би трябвало, разбира се, да дава различни печалби. Но, от друга страна, общата норма на печалбата означава всъщност изравняване на тези различия, абстрахиране от органическите съставни части на капитала и такова разпределение на принадената стойност, при което равни по величина капитали носят равни печалби.

Обстоятелството, че масата на принадената стойност зависи от величината на вложения капитал, съвсем не се отнася — съгласно общите закони за принадената стойност — до капитали в различни сфери на производството, а до различни капитали в една и съща сфера на производството, където се предполага еднакво съотношение на органическите съставни части на капитала. Ако например казвам: масата на печалбата съответствува, да допуснем, в предачната промишленост на величината на вложените капитали (което също не е съвсем вярно, ако към него не добавим: при предположение, че производителността е неизменна), то аз всъщност само казвам, че при дадена норма на експлоатацията на предачните работници сумата на експлоатацията зависи от броя на експлоатираните предачни работници. А ако, напротив, казвам, че масата на печалбата в различни отрасли на производството съответствува на величината на вложените капитали, това значи, че нормата на печалбата за всеки капитал от дадена величина е една и съща, т.е. че масата на печалбата може да се изменя само едновременно с изменението на величината на този капитал, а това, с други думи, пак означава, че нормата на печалбата не зависи от органическото съотношение на съставните части на капитала в някоя отделна сфера на производството, че тя изобщо не зависи от величината на принадената стойност, създавана в тези отделни сфери на производството.

Минното производство би следвало още от самото начало да се отнесе към промишлеността, а не към земеделието. На какво основание? На това именно основание, че нито един продукт на рудника in natura — в оня вид, в който той излиза от рудника — не влиза отново като производствен елемент в постоянния капитал, прилаган в рудника (същото се наблюдава в риболовството и лова, където вложенията в още по-голяма степен се свеждат само до средства на труда и до работна заплата или пък до личен труд). [460] С други думи, това произтича от обстоятелството, че тук всеки производствен елемент — дори когато неговият суров материал се получава от рудника — предварително, преди да влезе отново в качеството на елемент в минното производство, не само видоизменя своята форма, но и се превръща в стока, т.е. трябва да бъде купен. Единствено изключение правят въглищата. Но в качеството си на средство за производство въглищата се появяват едва в оня стадий на развитието, когато експлоататорът на мини е вече образован капиталист и води италианско счетоводство, съгласно което той не само вписва като дълг към себе си своите разходи, не само самият е дебитор по отношение на своята собствена каса, но и неговата собствена каса става дебитор по отношение на самата себе си. Така че точно тук, където фактически никакъв суров материал не влиза в разходите, трябва от самото начало да преобладава капиталистическото счетоводство, т.е. да бъде невъзможно заблудата, в която може да изпадне селянинът.

Да вземем дори обработващата промишленост и именно оная част от нея, където всички елементи на процеса на труда фигурират и като елементи на процеса на образуване на стойността, където следователно всички елементи на производството влизат в производството на новата стока едновременно и като вложени разходи, като такива потребителни стойности, които притежават стойност, т.е. като стоки. Тук има съществена разлика между индустриалеца, който произвежда първия полуфабрикат, и втория и всички по-нататъшни индустриалци (съобразно последователността на производствените фази), при които суровият материал не само влиза в производството като стока, но и представлява вече стока от втора степен, т.е. такава стока, която е получила вече форма, различна от натуралната форма на първата стока, на суровия продукт, и е преминала вече през втората фаза на производствения процес. Например предачът. За суров материал му служи памукът, но това е суров продукт вече в качеството на стока. А за тъкача суров материал е преждата — продуктът на предача; суров материал за щампована или бояджията е тъканта, продуктът на тъкача, и всички тези продукти, всеки от които в някоя по-нататъшна фаза на процеса отново се явява като суров материал, представляват заедно с това и стоки16. [460]

[461] Ние тук очевидно отново се натъкнахме на въпроса, с който вече се занимавахме два пъти: един път при разглеждането на възгледите на Джон Стюарт Мил17, след това — при общото разглеждане на съотношението между постоянния капитал и дохода. Фактът, че този въпрос постоянно наново възниква, показва, че тук има още някаква спънка. Този въпрос спада собствено към глава III — за печалбата18. Обаче по-добре е да го разгледаме тук.

И така, да вземем един пример :
4.000 фунта памук   = 100 ф.ст. ;
4.000 фунта прежда = 200 ф.ст. ;
4.000 ярда платно    = 400 ф.ст.
Съгласно това предположение 1 фунт памук = 6 пенса, 1 фунт прежда = 1 шилинг, 1 ярд платно = 2 шил.

Да предположим, че нормата на печалбата е равна на 10%. Тогава:
A) в 100 ф.ст. — разходи = 90¹⁰/₁₁, печалба = 9¹/₁₁.
B) в 200 ф.ст. — разходи = 181⁹/₁₁, печалба = 18²/₁₁.
C) в 400 ф.ст. — разходи = 363⁷/₁₁, печалба = 36¹/₁₁.

А е памук, продукт на селянина (I), В е прежда, продукт на предача (II), С е тъкан, продукт на тъкача (III).

При това предположение е съвсем безразлично дали самите 90¹⁰/₁₁ ф.ст. от продукта А включват печалба или не. Те не включват печалба, ако представляват такъв постоянен капитал, който сам се възстановява. Точно така и за В е безразлично дали 100 ф.ст. [представляващи стойността на продукта А] съдържат печалба или не съдържат. Така стои въпросът и за С по отношение на продукта В.

Положението на нещата при производителя на памука (I), при предача (II) и при тъкача (III) се представя в следния вид:

  I) Разходи — 90¹⁰/₁₁, печалба — 9¹/₁₁. Сума — 100.
 II) Разходи — (100 (I)+81⁹/₁₁), печалба — 18²/₁₁. Сума — 200.
III) Разходи — (200 (II)+163⁷/₁₁), печалба — 36⁴/₁₁. Сума — 400.
Общата сума е 700.
Печалбата е равна на
9¹/₁₁ + 18²/₁₁ + 36⁴/₁₁ = 63⁷/₁₁.

Авансираният в трите отрасъла капитал е равен на
90¹⁰/₁₁ + 181⁹/₁₁ + 363⁷/₁₁ = 636⁴/₁₁.

Излишъкът на 700 над 636⁴/₁₁ е равен на
63⁷/₁₁. Но 63⁷/₁₁ : 636⁴/₁₁ = 10:100.

Ако продължим да анализираме тази измишльотина, ще получим следното:
  I) Разходи — 90¹⁰/₁₁, печалба — 9¹/₁₁. Сума — 100.
 II) Разходи — (100 (I)+81⁹/₁₁), печалба — (10+8²/₁₁). Сума — 200.
III) Разходи — (200 (II)+163⁷/₁₁), печалба — (20+16⁴/₁₁). Сума — 400.

Производителят на памук (I) никому не е длъжен да плаща печалба, защото се предполага, че постоянният му капитал, равен на 90¹⁰/_11, не включва печалба, а изразява само постоянния капитал.

В разходите на предача (II) влиза целият продукт на производителя на памука (I) като постоянен капитал. Една част [от продукта II, изразяваща] постоянния капитал, равен на 100, замества печалбата на производителя на памука, равна на 9¹/₁₁. В разходите на тъкача (III) влиза целият продукт на предача (II), равен на 200; следователно [постоянният капитал на тъкача] замества печалба в размер 18²/₁₁. Това обаче не пречи печалбата на производителя на памука да не бъде по-голяма от печалбата на предача и тъкача, тъй като в същата пропорция е по-малък и капиталът, който трябва да бъде възстановен от производителя на памука, а печалбата е отношението към величината на капитала, съвсем независимо от това, от какви части е съставен този капитал.

Да предположим сега, че тъкачът (III) произвежда всичко сам. Тогава работата привидно се изменя. [А всъщност нормата на печалбата не се изменя]. Защото разходите на тъкача приемат сега следния вид: 90¹⁰/₁₁ вложени в производството на памука; 181⁹/₁₁ — в производството на преждата и 363⁷/₁₁ — в производството на тъканта. Той купува и трите производствени отрасъла, следователно трябва да вложи във всеки от тези отрасли определен постоянен капитал. Да съберем този капитал в една сума:
90¹⁰/₁₁+181⁹/₁₁+363⁷/₁₁=636⁴/₁₁. Изчислените върху тази сума 10% дават точно 63⁷/₁₁, както и по-горе, са.о че сега всичко това влиза в джоба на едно лице, докато по-рано тези 63⁷/₁₁ се разпределяха между I, II и III.

[462] Но откъде възниква измамната привидност [че при това се изменя нормата на печалбата]?

Но нека предварително направим още една забележка. Ако от 400, от които 36⁴/₁₁ съставят печалбата на тъкача, извадим тази печалба, ще остане 363⁷/₁₁, което представлява неговите разходи. От тези разходи 200 са заплатени за прежда. От тези 200 като печалба на предача се падат 18²/₁₁. Ако извадим тези 18²/₁₁ от изразходваните 363⁷/₁₁, ще остане 345⁵/₁₁. Но в 200, възстановени за предача, се съдържа свръх това още 9¹/₁₁ — печалбата на производителя на памука. Ако я извадим от 345⁵/₁₁, ще остане 336⁴/₁₁. А ако приспаднем тези 336⁴/₁₁ от 400, т.е. от съвкупната стойност на тъканта, ще се окаже, че в нея се съдържа печалба, равна на 63⁷/₁₁.

Но печалбата 63⁷/₁₁ върху 336⁴/₁₁ е равна на 18³⁴/₃₇%. По-горе тези 63⁷/₁₁ се изчисляваха върху 636⁴/₁₁, а това означаваше печалба в размер 10%. Разликата между съвкупната стойност от 700 и 636⁴/₁₁ съставяше именно 63⁷/₁₁.

И така, съгласно новото наше изчисление, на 100 от същия капитал се падат 18³⁴/₃₇% печалба, докато съгласно предишното изчисление се падаха само 10%.

Как се съгласува това? Да предположим, че I, II и III е един и същ човек, който обаче не влага едновременно и трите си капитала (един капитал — в производството на памука, втори — в предачеството и трети — в тъкачеството), а по следния начин: едва след като е завършил произвеждането на памука, той започва да преде и след като е завършил преденето — започва да тъче.

Тогава би се получила следната сметка: Този капиталист изразходва 90¹⁰/₁₁ ф.ст. за производството на памук и получава 4.000 фунта памук. За да изпреде цялото количество, той трябва да направи нови разходи за машини, спомагателни материали и работна заплата — общо 81⁹/₁₁ ф.ст. С помощта на тях той произвежда 4.000 фунта прежда. Най-сетне той ги превръща в 4.000 ярда тъкан, което му струва нови разходи в размер 163⁷/₁₁ ф.ст. Ако сега съберем всичките му разходи, неговият авансиран капитал ще бъде
90¹⁰/₁₁ ф.ст.+81⁹/₁₁ ф.ст.+163⁷/₁₁ ф.ст., т.е. 336⁴/₁₁ ф.ст. 10% от тази сума правят 33⁷/₁₁,
тъй като 336⁴/₁₁:33⁷/₁₁=100:10.

Но 336⁴/₁₁ ф.ст.+33⁷/₁₁ ф.ст.=370 ф.ст. Следователно той би продал 4.000 ярда тъкан за 370 ф.ст. вместо за 400 ф.ст., с 30 ф.ст. по-евтино, т.е. с ½% по-евтино, отколкото по-горе. Следователно, ако стойността на тъканта е действително равна на 400 ф.ст., той би могъл да продава своята стока с обикновената печалба от 10% и да плаща още и рента в размер 30 ф.ст., защото неговата норма на печалбата би се равнявала на отношение не 33⁷/₁₁, а 63⁷/₁₁ спрямо вложените 336⁴/₁₁ — т.е. би представлявала 18³⁴/₃₇%, както видяхме това по-горе.

И очевидно това именно е фактически похватът, чрез който Родбертус изчислява поземлената рента.

В какво се състои грешката? Преди всичко виждаме, че предачеството и тъкачеството, ако са съединени едно с друго, би трябвало [според Родбертус] да дават поземлена рента точно така, както и в случая, когато предачеството е съединено със земеделието или пък когато земеделието се води отделно.

Тук очевидно има двояко нещо.
Първо, ние изчислявахме 63⁷/₁₁ ф.ст. само върху един капитал в размер 336⁴/₁₁ ф.ст., докато трябва да ги изчисляваме върху три капитала със съвкупна стойност 636⁴/₁₁ ф.ст.
Второ, в последния капитал (III) ние вземахме, разход 336⁴/₁₁ ф.ст. вместо 363⁷/₁₁ ф.ст.

Тези два пункта трябва да бъдат разгледани поотделно.
Първо, ако един капиталист, обединяващ ведно и също лице производителя на памук, предача и тъкача, превръща в прежда целия продукт на своята памучна реколта, той няма да употреби

абсолютно никаква част от тази реколта за възстановяване на своя земеделски капитал. Той не влага [едновременно] една част от своя капитал за [463] производството на памука — за разходи по обработването на памука, за семена, работна заплата, машини — и друга част за предене, а най-напред влага част от своя капитал за производство на памука, след това същата тази част с добавка на втора част — в предене, а след това двете първи части, които се съдържат вече в преждата, с добавка на още една трета част той влага в тъкачеството. Когато на края тъканта е готова, в размер на 4.000 ярда, как може той да възстанови техните елементи? Когато е тъкал, той не се е занимавал с предене и не е имал също материала, необходим за това, а когато е прел, той не е обработвал памук. Следователно тези елементи не могат да бъдат възстановена от него. Нека си облекчим задачата и да кажем: да, нашият приятел продава тези 4.000 ярда и след това срещу една част от получените 400 ф.ст. „купува“ преждата и елементите на памука. Но към какво се свежда това? Само към едно — че ние фактически приемаме наличността на три капитала, които са едновременно заети, вложени в работа, авансирани за производство. За да може да се купи преждата, тя трябва да бъде налице, а за да може да се купи памукът, той също така трябва да бъде налице, а пък за да има на пазара и памук, и прежда и за да могат те, следователно, да заменят изтъканата прежда и изпредения памук, произвеждащите ги капитали трябва да бъдат вложени в производството едновременно с вложения в тъкачното производство капитал и трябва да се превръщат в памук и прежда в същото време, когато преждата се превръща в тъкан.

Следователно независимо от това, дали III обединява и трите производствени отрасъла или те са разделени между трима производители, трите капитала трябва да бъдат налице едновременно. Един капиталист не може със същия капитал, с който е тъкал, едновременно и да преде, и да отглежда памук, ако иска да произвежда в същия мащаб. Всеки от тези капитали е зает в производството и обстоятелството, че се възстановяват взаимно, няма никакво отношение към интересуващия ни въпрос. Капиталите, които се възстановяват един друг, представляват постоянен капитал и всеки от тях трябва да бъде вложен в един или друг от трите отрасъла и трябва да се намира в действие едновременно с другите. Ако в 400 ф.ст. се съдържа печалба в размер на 63⁷/₁₁ ф.ст., то е само защото III освен своята собствена печалба от 36⁴/₁₁ ф.ст. получава — съгласно нашата сметка — и печалбата, която той трябва да заплати на производителите II и I и която, според нашето предположение се реализира в неговата стока. Обаче те са получили тази печалба не от неговите 363⁷/₁₁ ф.ст., а работата стои така: земеделецът я е получил отделно от своите 90¹⁰/₁₁ ф.ст., а предачът — от своите 181⁹/₁₁. Ако III събира цялата печалба — той също не я е получил от 363⁷/₁₁ ф.ст., които е вложил в тъкачното производство, а от този капитал плюс другите два капитала, които е вложил в предачеството и отглеждането на памука.

Второ, ако изчисляваме разходите на III в размер на 336⁴/₁₁ ф.ст., а не в размер на 363⁷/₁₁ ф.ст. — това се получава поради следната причина:

Направения от него разход за отглеждането на памука ние изчисляваме в размер само на 90¹⁰/₁₁ ф.ст., а не на 100 ф.ст. Но той има нужда от целия продукт на памуковъдството, а последният, възлиза на 100 ф.ст., а не на 90¹⁰/₁₁ ф.ст. Печалбата от 9¹/₁₁ вече. се съдържа в този продукт. Иначе III би вложил този капитал от 90¹⁰/₁₁ ф.ст., без да получи никаква печалба. Производството на памука не би му дало печалба, а само би възстановило разходите в размер на 901¹⁰/₁₁ ф.ст. Също така и преденето не би му донесло печалба и целият продукт на преденето само би възстановил направените разходи.

В такъв случай неговите вложения действително се свеждат към
90¹⁰/₁₁+81⁹/₁₁+163⁷/₁₁=336⁴/₁₁. По този начин това би представлявало неговия авансиран капитал. 10% от този капитал биха се изразили в 33⁷/₁₁ ф. ст. Стойността на продукта би се равнявала, тогава на 370 ф.ст. Тази стойност не би била нито с грош по-висока, защото, съгласно нашето предположение, първите две части — I и II — не са донесли никаква печалба. Затова III би постъпил много по-добре, ако не се впусне в I и II отрасли и остане при стария метод на производство. Защото вместо 63⁷/₁₁ ф.ст., които I, II и III можеха да спечелят по-рано, сега III има само 33⁷/₁₁ ф.ст., докато по-рано, когато неговите събратя си разделяха с него печалбата, той имаше 36⁴/₁₁ ф.ст. печалба. Той би бил наистина съвсем негоден капиталист. Той би икономисал един разход от 9⁴/₁₁ ф.ст. в отрасъл II само защото не би получил печалбата в отрасъл I и той би икономисал един разход от 18²/₁₁ ф.ст. в отрасъл III само защото не би получил печалба в отрасъл II. Реализираните от него 90¹⁰/₁₁ ф.ст. при производството на памука и 81⁹/₁₁+90¹⁰/₁₁ при преденето биха възстановили само сами себе си. И само третият, вложеният в тъкачеството капитал от
90¹⁰/₁₁+81⁹/₁₁+163⁷/₁₁ би му донесъл печалба 10%. Следователно това би означавало, че 100 ф.ст. дават печалба в тъкачното производство, но не дават нито грош в предачното производство и в производството на памука. Наистина, това би било твърде приятно за III в случай, че I или II са различии от него лица, но съвсем не тогава, когато той обединява и трите отрасъла в своята скъпоценна особа, разчитайки да си присвои тази икономия от толкова желаната печалба. Следователно икономисването на разходи за заплащане на печалбата (т.е. за заплащане на онази съставна част [464] на постоянния капитал в един от тези отрасли, която за другите е печалба) би се получило вследствие на обстоятелството, че фактически в продуктите на отрасли I и II не би се съдържала никаква печалба и в тези отрасли не би се получил никакъв принаден труд; тези отрасли биха могли да се разглеждат само като наемни работници, възстановявайки си само своите производствени разходи, т.е. разходите си за постоянен капитал и работна заплата. Но в тези случаи — стига само I и II да не пожелаят да работят, да кажем, за III, в резултат на което обаче печалбата би влязла в сметката на този последния — би бил вложен по-малко труд и за III би било съвсем безразлично дали трудът, който той трябва да заплати, е бил вложен само срещу работна заплата или срещу работна заплата и печалба. За него това би било едно и също, тъй като той купува и заплаща продукт, т.е. стока.

Дали постоянният капитал се възстановява изцяло или частично in natura, т.е. дали той се възстановява за производителя на оная стока, за която той е постоянен капитал — това е съвсем безразлично. Преди всичко всеки постоянен капитал трябва да бъде възстановен в крайна сметка in natura: машината се възстановява с машина, суровините — със суровини, спомагателните материали — със спомагателни материали. В земеделието постоянният капитал може да участвува в производството и като стока, т.е. може да бъде пряко опосредствуван чрез покупка и продажба. Разбира се, той трябва — доколкото във възпроизводството влизат органически вещества — да бъде възстановен с продукти от същата производствена сфера. Но съвсем не е необходимо да бъде възстановен от същите отделни производители вътре в тази производствена сфера. Колкото повече се развива земеделието, в толкова по-голяма степен всичките негови елементи влизат в него в качеството си на стоки не само формално, но и реално, т.е. тези елементи постъпват отвън като продукти на други производители (семена, торове, добитък, продукти на животновъдството и т.н.). В промишлеността непрекъснатото преместване например на желязото към машиностроителния завод, а на машините — към железодобивния рудник има същия постоянен характер, както и преместването на пшеницата от хамбара в земята и от земята в хамбара на фермера. В земеделието продуктите се възстановяват непосредствено. Желязото не може да възстанови машините. Но известно количество желязо, което има същата стойност, както и машината, възстановява [чрез размяна между производителя' на желязо и машиностроителя] за единия — машината, а за другая — желязото, доколкото машината [продадена от машиностроителя на производителя на желязо] сама се възстановява — по стойност — чрез желязото.

Съвсем непонятно е каква разлика ще се получи за нормата на печалбата, ако земеделецът започне да изчислява ония 90¹⁰/₁₁ ф.ст., които той влага, за да получи продукт за 100 ф.ст., да кажем, така: 20 ф.ст. отнася за сметка на семената и т.н., 20 — за сметка на машините и т.н., 50¹⁰/₁₁ —за сметка на работната заплата. Защото той търси 10% печалба от цялата тази сума като цяло. 20-те ф.ст., които той отнася към семената, не съдържат печалба. Въпреки това те съставят 20 ф.ст., точно както и ония 20 ф. ст. във вид на машини, в които се съдържа печалба, да кажем, 10%. Наистина това може да бъде само нещо формално. Тези 20 ф.ст. във вид на машини могат в действителност също така да не представляват нито грош печалба, както и 20-те ф.ст. във вид на семена. Така е например в случая, когато посочените 20 ф.ст. представляват само възстановяване на съставните части на постоянния капитал на машиностроителя — на ония съставни части, които машиностроителят извлича, да кажем, от сферата на земеделието.

Както не е вярно, че всички машини влизат в земеделието като негов постоянен капитал, също така неправилно е и това, че целият суров материал в неговата съвкупност влиза в обработващата промишленост. Твърде значителна част от него остава в земеделието и представлява само възпроизводство на постоянния капитал. Друга част влиза в дохода непосредствено като средство за живот и отчасти — като например плодовете, рибата, добитъка и т.н. — не преминава през „промишления процес“. Следователно би било неправилно да се заставя промишлеността да плаща за целия „фабрикуван“ от земеделието суров материал. Разбира се, в такива отрасли на обработващата промишленост, в които наред с работната заплата и машините в разходите влиза и суров материал, авансираният капитал трябва да бъде по-голям, отколкото в ония отрасли на земеделието, които доставят този суров материал, влизащ в производството по посочения начин. Би могло също да се предположи, че ако в тези отрасли на обработващата промишленост съществува собствена норма на печалбата (различна от общата), тя би била тук по-малка, отколкото в земеделието вследствие на това, че тук се прилага по-малко труд. Така че по-голям постоянен капитал и по-малък променлив капитал при еднаква норма на принадената стойност безусловно дават по-малка норма на печалбата. Но това се отнася също и до определени отрасли на обработващата промишленост в тяхното отношение към други нейни отрасли, както и до определени отрасли на земеделието (в икономически смисъл) в тяхното отношение към други негови отрасли. Най-малко това се отнася именно до земеделието в същинския смисъл на думата, защото то, макар и да доставя на промишлеността суров материал, все пак вътре в своята собствена сфера обхващаa8 — като различни части на своите вложения — суров материал, машини и работна заплата; а промишлеността в никой случай не заплаща на земеделието суровия материал, оная част от постоянния капитал, която земеделието възстановява от собственото си производство, а не чрез размяна срещу продукти на промишлеността.

(горе)
[5) ЛЪЖЛИВИТЕ ПРЕДПОСТАВКИ НА ТЕОРИЯТА НА РОДБЕРТУС ЗА ПОЗЕМЛЕНАТА РЕНТА]

[465] Нека дадем сега кратко резюме на хода на мислите на г. Родбертус.

Отначало той описва едно такова състояние — както той си го представя, — при което поземленият собственик (който стопанисва самостоятелно) се явява едновременно и като капиталист, и като робовладелец. След това става разделяне. Отнетата от работниците част от „продукта на труда“ — „единната натурална рента“ — се дели сега на „поземлена рента и печалба на капитала“ (стр. 81—82) [Руски превод: К. Родбертус. Экономические сочинения. Ленинград, 1936, стр. 285]. (Г-н Хопкинс — виж тетрадката19 — обяснява това още по-просто и по-грубо.) След това г. Родбертус разделя „суровия продукт“ и „промишления продукт“ (стр. 89) [Руски превод, стр. 291] между поземления собственик и капиталиста — petitio pfincipii. [Обаче в действителност] един капиталист произвежда сурови продукти, а друг — промишлени продукти. Напротив, земевладелецът не произвежда нищо, той дори не е и „притежател на сурови продукти“. Представата [че земевладелецът е „притежател на сурови продукти“] е характерна за немския „притежател на чифлик“, какъвто е и г. Родбертус. В Англия капиталистическото производство започна едновременно и в промишлеността, и в земеделието.

Г-н Родбертус извежда начина, по който се образува „процентът на печалбата на капитала“ (нормата на печалбата), просто от това, че сега съществува във формата на парите „мащаб“ на печалбата за „изразяване на отношението на печалбата към капитала“, с което е дадена и „съответна мярка за изравняване на печалбите от капитала“ (стр. 94) [Руски превод, стр. 295]. Родбертус няма никаква представа за това, че това равенство на печалбите противоречи

във всеки отрасъл на производството на равенството между „рентата“ и незаплатения труд и че поради това стойностите на стоките трябва да се различават от техните средни цени. Тази норма на печалбата става регулираща и за земеделието, тъй като „доходът от имуществото може да се изчислява само върху капитала“, а в промишлеността се „прилага значително по-голяма част от националния капитал“ (стр. 95) [Руски превод, стр. 295]. Нито дума за това, че с развитието на капиталистическото производство става преврат и в самото земеделие — не само формално, но и материално — и че поземлената собственост се свежда до ролята на прост получател на пари и престава да изпълнява каквито и да било функции в производството. Според Родбертус

„в промишлеността фигурира в състава на капитала — като материал — още и стойността на съвкупния продукт на селското стопанство; в производството на суровини това е невъзможно“ (стр. 95) [Руски превод, стр. 295].

Що се отнася до съвкупния продукт, това не е вярно. След това Родбертус си задава въпроса, дали след приспадането на промишлената печалба, на печалбата на капитала, остава още и една част като „рента за суровия продукт“ и „ако остава, то по какви причини“ (стр. 96) [Руски превод, стр. 297].

Защото Родбертус предполага,

„че суровият продукт, както и промишленият продукт се разменят съответно на изразходвания труд, че стойността на суровия продукт е равна само на изразходвания за него труд“ (стр. 96) [Руски превод, стр. 297].

Наистина, както забелязва Родбертус, същото нещо предполага и Рикардо. Но това не е вярно, поне prima facie; защото стоките се разменят не по техните стойности, а по различаващите се от тези •стойности средни цени. Това произтича от обстоятелството, че стойността на стоките се определя от „работното време“, от този закон, който привидно противоречи на това явление. Ако суровият продукт носи освен средна печалба още и различаващата се от нея поземлена рента — това е възможно само при условие, че суровият продукт се продава не по средната цена ; защо това е така, е именно въпросът, който трябва да се обясни. Но да видим как разсъждава Родбертус

„Аз предположих, че рентата“ (принадената стойност, незаплатеното работно време) .се разпределя пропорционално на стойността на суровия продукт и на промишления продукт и че тази стойност се определя от изразходвания труд“ (работното време) (стр. 96—97) [Руски превод, стр. 297].

Нека проверим преди всичко това първо предположение. То изразява, с други думи, само това, че съдържащите се в стоките принадени стойности се отнасят както стойностите на тези стоки или

иначе казано, че съдържащите се в стоките количества незаплатен труд се отнасят както количествата на съдържащия се в тях труд въобще. Ако количествата труд, съдържащи се в стоките А и В, се отнасят както 3 към 1, то и съдържащите се в тях количества незаплатен труд — или принадените стойности — също се отнасят както 3 към 1. Нищо не може да бъде по-погрешно от това. Да допуснем, че при дадено необходимо работно време, равно, да предположим, на 10 часа, една стока (А) е продукт на 30 работника, а друга (В) е продукт на 10 работника. Ако 30-те работника работят само по 12 часа на ден, то произведената от тях принадена стойност е равна на 60 часа, или на 5 дни (5X12); ако 10-те работника работят по 16 часа на ден, то произведената от тях принадена стойност също е равна на 60 часа. При това стойността на стоката А ще бъде равна на 30Х12, т.е. на 360 работни часа, или на 30 работни дни {12 часа = един работен ден}, а стойността на стоката В ще бъде равна на 160 работни часа, или на 13⅓ работни дни. Стойностите на стоките А и В ще се отнасят както 360 към 160, или както 9 към 4. А съдържащите се в тези стоки принадени стойности ще се отнасят както 60 към 60, или както 1 към 1. В такъв случай принадените стойности биха били равни, при все че стойностите биха се отнасяли както 9 към 4.

[466] Следователно принадените стойности на стоките не се отнасят една към друга както стойностите на тези стоки преди всичко тогава, когато са различни абсолютните принадени стойности, т.е. при нееднакво удължаване на работното време зад границата на необходимия труд, с други думи, когато са различни нормите на принадената стойност.

Второ, ако предположим, че нормите на принадената стойност са едни и същи, то принадените стойности — като оставим настрана другите обстоятелства, свързани с обръщението и с процеса на възпроизводството — зависят не от относителните количества труд, съдържащи се в двете стоки, а от отношението на изразходваната за работна заплата част от капитала към оная част, която е изразходвана като постоянен капитал — за суровини и машини; а това отношение може да бъде съвсем различно при стоки с еднакви стойности, независимо от това, дали тези стоки са „земеделски продукти“ или „промишлени продукти“, което изобщо няма никакво отношение към въпроса, поне prima facie (на пръв поглед).

Ето защо коренно погрешно е първото предположение на г. Родбертус, че щом стойността на стоките се определя от работното време, то и съдържащите се в различните стоки количества незаплатен труд — или техните принадени стойности — са право пропорционални на стойностите. Неправилно е следователно и това, че

„рентата се разпределя пропорционално на стойността на суровия продукт и на промишления продукт“, щом „тази стойност се определя от изразходвания труд“ (стр. 96—97) [Руски превод, стр. 297].

„От това, разбира се, също следва, че величината на тези части на рентата се определя не от величината на капитала, върху който се изчислява печалбата, а от непосредствено изразходвания труд, бил той селскостопански или промишлен, плюс труда, който трябва да се прибави вследствие изхабяването на оръдията и машините“ (стр. 97) [Руски превод, стр. 297].

Това също не е вярно. Величината на принадената стойност (а това именно се има предвид в думите „част от рентата“, тъй като рентата се разбира от Родбертус като нещо всеобщо, за разлика от печалбата и поземлената рента) зависи само от непосредствено изразходвания труд, а не от изхабяването на основния капитал, както и не от стойността на суровината, въобще не зависи от която и да било част на постоянния капитал.

Разбира се, това изхабяване определя отношението, в което трябва да бъде възпроизведен основният капитал (неговото производство зависи заедно с това от образуването на нов капитал, от неговото натрупване). Но принаденият труд, който се получава при производството на основния капитал, също няма отношение към оная сфера на производството, в която влиза този основен капитал в качеството си на основен капитал, както няма към нея отношение например принаденият труд, който влиза в производството на суровия материал. Напротив, за всички тези производствени отрасли — за земеделието, машиностроенето и обработващата промишленост — еднакво важи положението, че при всички тях принадената стойност се определя само от масата на прилагания труд, ако е дадена нормата на принадената стойност, и само от нормата на принадената стойност, ако е дадена масата на прилагания труд. Г-н Родбертус се опитва да »пробута“ изхабяването, за да избута „суровия материал“. Напротив — предполага г. Родбертус,

„оная част от капитала, която се съдържа в стойността на материала“, никога не може да влияе върху величината на частите от рентата, защото „например в труда, изразходван за специалния продукт, какъвто е преждата или тъканта, не може да влиза трудът, изразходван за вълната като суров продукт“ (стр. 97) [Руски превод, стр. 98].

Работното време, необходимо за преденето или тъкането, съвсем в същата степен зависи или по-право съвсем в същата степен не зависи от работното време, необходимо за производството на машината. т.е. от нейната стойност, както и от работното време за производството на суровия материал. Както машината, така и суровият материал влизат в процеса на труда, но нито машината, нито суровият материал не влизат в процеса на увеличаване на стойността.

„Напротив, стойността на суровия продукт или стойността на материала все пак фигурира като капиталовложение в състава на целия капитал, върху който собственикът изчислява като печалба частта от рентата, която се пада на промишления продукт. А в селскостопанския капитал тази част от капитала липсва. Селското стопанство не се нуждае от продукта на някакво предшествуващо го производство в качеството на материал, защото именно в селското стопанство започва изобщо производството; в селското стопанство като част от имуществото, аналогична на материала, може да се счита самата земя, но се предполага, че тя не струва никакви разходи“ (стр. 97—98) [Руски превод, стр. 298].

Това е представата на немския селянин. В селското стопанство (с изключение на рудниците, риболовството и лова, но съвсем не и на скотовъдството) семената, фуражът, добитъкът, минералните торове и т.н. представляват оня материал, [467] от който се произвежда продуктът, и този материал е продукт на труда. В съответствие с развитието на капиталистическото земеделие се развиват и тези „вложения“. Всяко производство — от момента, когато става дума вече не за просто заграбване и поисвояване — е възпроизводство и затова се нуждае „от продукт на предшествуващо го производство в качеството на материал“. Всичко, което в производството е резултат, е заедно с това и предпоставка. И колкото по-високо е равнището на развитието на едрото земеделие, толкова повече то купува продукти на „предшествуващо го производство“ и толкова повече продава свои собствени продукти. Под формата на стоки тези разходи — те са превърнати в стоки с помощта на сметните пари — влизат в земеделието от същия момент, в който фермерът става изобщо зависим от продажбата на своя продукт и започват да се фиксират цените на различните селскостопански продукти (например на сеното), тъй като и в земеделието възниква разделение на сфери на производство. Дори и селянинът би се объркал, ако би считал квартера пшеница, който той продава, за доход, а не би считал квартера пшеница, който заравя в земята, за „разход“. Впрочем нека г. Родбертус се опита изобщо да „започне“ някъде „производство“ например на лен или коприна без „продукти на предшестващо производство“. Това е чиста глупост.

Също такава глупост са и всичките по-нататъшни изводи на Родбертус:

„Следователно за селското стопанство и промишлеността са общи ония две части на капитала, които влияят върху определянето на величината на частите от рентата ; обаче за тях не е обща оная част на капитала, която не оказва такова влияние, но върху която заедно с другите части се изчислява като печалба частта от рентата, определяна от посочените по-горе части на капитала; тая трета част на капитала съществува само в промишления капитал. Ние предположихме, че стойността на суровия продукт, както и на промишления продукт, се определя от изразходвания труд и че рентата се разпределя пропорционално на тази стойност между притежателите на суровия и промишления продукт. Така че макар и получаващите се в производството на суровия и промишления продукт части от рентата да са пропорционални на количествата труд, изразходвани за съответния продукт, все пак вложените в селското стопанство и промишлеността капитали, върху които се разпределят като печалба тези части от рентата (при това в промишлеността — самостоятелно, а в селското стопанство — според процентите на печалбата, установили се в промишлеността), не се намират в същото отношение един към друг, в което се намират посочените количества труд и определяните от тях части от рентата. Напротив, при равна величина на частите от рентата, които се падат на суровия и промишления продукт, промишленият капитал ше бъде по-голям от селскостопанския капитал с цялата величина на съдържащата се в него стойност на материала. Но тъй като тази стойност на материала увеличава промишления капитал, върху който се изчислява като печалба припадащата му се част от рентата, но не увеличава самата печалба — което води още и към понижаване на процента на печалбата, който регулира също и печалбата в селското стопанство, —то по необходимост от оная част на рентата, която се пада на селското стопанство, трябва да се получава остатък, който не влиза в изчисляването на печалбата по този процент“ (стр. 98—99) [Руски превод стр. 298—299].

Първа погрешна предпоставка: ако промишленият продукт и земеделският продукт се разменят по техните стойности (т.е. в съответствие с необходимото за тяхното производство работно време), то те носят на своите притежатели равни по величина принадени стойности или равни по величина количества незаплатен труд. Принадените стойности не се отнасят една към друга, както стойностите на съответните стоки.

Втора погрешна предпоставка: тъй като Родбертус вече предполага нормата на печалбата (която той е кръстил „процент на печалбата на капитала“), то не е вярна неговата предпоставка, че стоките се разменят съответно на техните стойности. Едната предпоставка изключва другата. Стойностите на стоките трябва вече да се видоизменят, да се превърнат в средни цени или пък да се намират в непрекъснат процес на такова видоизменение, за да може да се установи норма на печалбата (обща). В тази обща норма на печалбата се изравняват особените норми на печалба, които във всяка сфера на производството се определят от отношението на принадената стойност към авансирания капитал. Защо тогава това да не става и в земеделието? Това е именно въпросът. Но у Родбертус дори и постановката на въпроса е неправилна, защото той, първо, предполага, че общата норма на печалба вече съществува, и, второ, предполага, че особените норми на печалба (а следователно и различията между тях) не са изравнени, т.е. че стоките се разменят по техните стойности.

Трета погрешна предпоставка: стойността на суровия материал не влиза в земеделието. А в действителност вложенията във вид на семена и т.н. тук са съставни части на постоянния капитал и се калкулират от фермера като такива. Колкото повече земеделието се превръща просто в един от капиталистическите отрасли, толкова повече и капиталистическото производство се въдворява в селото; [468] колкото повече земеделието произвежда за пазара, произвежда стоки, предмети за продажба, а не за собствено потребление — толкова повече земеделието калкулира своите вложения и разглежда всяко такова вложение като стока, независимо от това, дали купува даден предмет от самото себе си (т.е. в своето производство) или от трето лице. В същата степен, в която продуктите се превръщат в стоки, се превръщат в стоки естествено и елементите на производството, тъй като тези елементи представляват същите тези продукти. Следователно, тъй като пшеницата, сеното, добитъкът, различните видове семена и т.н. се продават като стоки — като при това съществено значение има именно продажбата на тези продукти, а не използуването им за непосредствено потребление, — то и в производството те също влизат като стоки; и фермерът би бил кръгъл идиот, ако не би съумял да използува парите като сметни пари. Обаче първоначално това е само формалната страна на изчислението. Но в също такава степен се развиват и ония условия, при които един или друг фермер започва да купува влаганите от него в производството продукти — семена, чужд добитък, торове, минерални вещества и т.н., докато същевременно продава своя доход; така че за отделния фермер тези вложения влизат в производството като вложения [не само фактически, но] и по форма, защото те са купени стоки. (Сега те вече постоянно се явяват за фермера стоки, съставни части на неговия капитал, и фермерът ги счита като продадени на самия себе си като производител, когато ги влага обратно в производството in natural (в натурален вид)! И това положение на нещата все повече влиза в сила, колкото повече земеделието се развива и крайният продукт все повече и повече се произвежда като фабричен продукт, съответно на капиталистическия начин на производство.

И така, не е истина, че тук, в промишлеността, влизала такава съставна част на капитала, която не влизала в земеделието.

Следователно, ако, съгласно (погрешната) предпоставка на Родбертус, „частите от рентата“ (т.е. дяловете на участие в принадената стойност), които земеделският продукт и промишленият продукт носят, са пропорционални на стойностите на тези продукти; ако, с други думи, промишлени продукти и земеделски продукти с еднакви по величина стойности носят на своите притежатели еднаква по величина принадена стойност, т.е. съдържат еднакви количества незаплатен труд, то [дори при тази предпоставка] ни най-малко не възниква някаква диспропорция от това, че в промишлеността влиза такава съставна част на капитала (вложена в суров материал), която уж не влизала в земеделието, в резултат на което например същата принадена стойност се изчислявала в промишлеността върху капитал, увеличен с тази съставна част, и затова давала намалена норма на печалбата. Та нали също такава съставна част на капитала влиза и в земеделието. Следователно би оставало само да се разреши въпросът, дали тя влиза в същата пропорция? Но тогава бихме имали работа само с чисто количествени различия, докато г. Родбертус се опитва да намери тук „качествено“ различие. Също такива количествени различия се срещат в различните промишлени сфери на производство. Те се изравняват в общата норма на печалбата. Но защо в такъв случай не се изравняват различията между промишлеността и земеделието (ако такива различия съществуват)? Тъй като г. Родбертус допуска участие на земеделието в получаването на общата норма на печалба, защо тогава той не допуска участие на земеделието в образуването на тази обща норма на печалбата? Но тогава би дошъл, разбира се, краят на цялата негова теория.

Четвърта погрешна предпоставка: невярна и произволна предпоставка представлява това, че Родбертус включва изхабяването на машините и т.н. — които представляват една от частите на постоянния капитал — в променливия капитал, т.е. в оная част на капитала, която създава принадената стойност и по-специално определя нормата на принадената стойност, а не включва тук суровия материал. Тази грешка в изчислението се прави с цел да може да се получи предварително желаният резултат от изчислението.

Пета погрешна предпоставка: щом г. Родбертус иска да прави разлика между земеделието и промишлеността, той би трябвало да знае, че елементът на капитала от машини, оръдия и т.н., т.е. от основен капитал, изцяло принадлежи на промишлеността. Този елемент на капитала, доколкото влиза в качеството си на елемент в един или друг капитал, винаги влиза само в постоянния капитал и не може да увеличи принадената стойност нито с грош. От друга страна, той като продукт на промишлеността представлява резултат на определена сфера на производство. Следователно неговата цена или оная част от стойността, която той съставлява в целия обществен капитал, изразява заедно с това и определено количество принадена стойност (точно така, както е и със суровия материал). Вярно е, че този елемент влиза в земеделски продукт, но той се получава от промишлеността. Ако г. Родбертус в своите изчисления разглежда суровия материал като такъв елемент на капитала, който идва в промишлеността отвън, то той трябва да разглежда машините, оръдията, съдовете, постройките и т.н. като такъв елемент на капитала, който идва отвън в земеделието. И той би трябвало да каже: в промишлеността влизат само работната заплата и суровият материал (защото основният капитал, доколкото той не се състои от суров материал, е продукт на промишлеността, неин собствен продукт); а в земеделието влизат само работната заплата [469] и машините и т.н., т.е. основният капитал, защото суровият материал, доколкото той не се съдържа в оръдията и т.н., е продукт на земеделието. В такъв случай би трябвало да се изследва как би изглеждала сметката в промишлеността, след като от нея отпадне едно от „перата“ на производствените разходи.

Шесто. Съвсем правилно е, че в минната промишленост, риболовството, лова, горското стопанство (доколкото горите растат сами от себе си) и т.н. — с една дума, в добивната промишленост (при добива на сурови продукти, където не става възпроизводство in naturali) — не влиза суров материал, ако не смятаме спомагателните материали. За земеделието това не се отнася.

Но не по-малко вярно е, че същото става и в една твърде голяма част от промишлеността, в транспортната промишленост. Тук се правят разходи само за машини, спомагателни материали и работна заплата.

И на края, няма съмнение, че в други промишлени отрасли, казано относително, в производството влизат само суров материал и работна заплата, но не влизат машини, основен капитал и т.н., какъвто е случаят например в шивашкото производство и т.н.

Във всички тези случаи величината на печалба, т.е. отношението на принадената стойност към авансирания капитал, би зависела не от това, дали авансираният капитал — след приспадане на променливата, или изразходената за работна заплата, част от капитала — се състои от машини или суров материал, или от двата елемента заедно, а би зависела от това — колко голяма е тази част от капитала в сравнение с оная негова част, която се изразходва за работна заплата. В резултат на това в различните сфери на производството би трябвало да съществуват (независимо от измененията, предизвикани от обръщението) различни норми на печалбата, изравняването на които именно и образува общата норма на печалбата.

Г-н Родбертус смътно се досеща, че принадената стойност се различава от своите специални форми, особено от печалбата. Но той не улучва целта, защото още от самото начало се интересува само за тълкуването на едно определено явление (поземлената рента), а не за разкриването на всеобщия закон.

Във всички отрасли на производство съществува възпроизводство; обаче това свързано с производството възпроизводство съвпада с естественото възпроизводство само в земеделието, но не в добивната промишленост. Затова в тази промишленост продуктът в своята натурална форма не става отново елемент на своето собствено възпроизводство {с изключение на случаи, когато той фигурира във вид на спомагателни материали}.

Земеделието, скотовъдството и т.н. се различават от другите производствени отрасли, първо, не по това, че тук продуктът се превръща в средство за производство, защото така стои въпросът и с всички промишлени продукти, които не притежават завършена форма на индивидуални средства за живот, а така също и с такива, които притежават тази форма, доколкото те се превръщат в средства за производство на самия производител, който възпроизвежда себе си и запазва своята работна сила чрез това, че ги потребява.

Второ, продуктите на селското стопанство не се различават и по това, че влизат в производството като стоки, т.е. като съставни части на капитала; те влизат в производството в същия вид, в който излизат от него: те излизат от него като стоки и влизат отново в него като стоки; стоката е както предпоставка, така и резултат на капиталистическото производство.

Така че остава само третата разлика: те влизат като средства за своето собствено производство в оня процес на производството, чиито продукти те са. Това се наблюдава и при машините. Машината произвежда машина. Въглищата спомагат за изваждането на въглища от шахтите, въглищата превозват въглища и т.н. В земеделието това се проявява като природен процес, който се направлява от човека, при все че този процес „донякъде“ създава и самия човек. В другите отрасли на производството това се проявява направо като действие на производството.

Но ако г. Родбертус на това основание предполага, че земеделските продукти не могат да влизат във възпроизводството като „стоки“ — предвид на своеобразната форма, в която те влизат в него в качеството на „потребителни стойности“ (в технологически смисъл), — той е съвсем на погрешен път и очевидно се опира на спомена за времето, когато земеделието още не беше капиталистическо предприятие, когато само излишъкът от земеделски продукти над онова, което потребяваше самият производител, се превръщаше в стока и когато тези продукти, доколкото влизаха в производството, не бяха за земеделеца стоки. a9Това е пълно неразбиране на влиянието, което капиталистическият начин на производство оказва върху целия производствен процес. За капиталистическото производство всеки продукт, който има стойност, който следователно an sich*⁾ е стока, се и пресмята като стока.
*⁾ В себе си, като възможност, потенциално. Ред.

(горе)
[6) РОДБЕРТУС НЕ РАЗБИРА СЪОТНОШЕНИЕТО МЕЖДУ СРЕДНА ЦЕНА И СТОЙНОСТ В ПРОМИШЛЕНОСТТА И В ЗЕМЕДЕЛИЕТО. ЗАКОНЪТ ЗА СРЕДНИТЕ ЦЕНИ]

Нека предположим, че например в минната промишленост постоянният капитал, състоящ се само от машини, е равен на 500 ф.ст., а капиталът, изразходван за работна заплата, също е равен на 500 ф.ст.; в такъв случай, ако принадената стойност възлиза на 40%, т.е. на 200 ф.ст., то печалбата би съставлявала 20%. И така, в този случай имаме:

Ако в отраслите на обработващата промишленост (или също в отраслите на земеделието), където влиза суров материал, би бил изразходван същият по количество променлив капитал; ако, по-нататък, прилагането на последния (т.е. използуването на този определен брой работници) би изисквало машини и т.н. за 500 ф.ст., то тук действително би се прибавила като трети елемент стойността на материала, да кажем, също 500 ф.ст. В такъв случай имаме:

Тези 200 ф.ст. принадена стойност би трябвало сега да се изчислят върху 1.500 ф.ст. и би се получило само 13⅓%. Приведеният пример си остава в сила, ако в първия случай се взема транспортната промишленост. А ако, обратно, във втория случай съотношението би било такова, че машините да струват 100, а суровият материал — 400, то нормата на печалбата би останала същата.

[470] Г-н Родбертус си въобразява, следователно, че докато в земеделието се изразходват 100 за работна заплата плюс 100 за машини, в промишлеността се изразходват 100 за машини, 100 за работна заплата и х за суров материал. Схемата би имала следния вид:

I. Земеделие

II. Промишленост

Следователно нормата на печалба във всеки случай ще бъде по-малка от ¼. Оттук именно възниквала поземлената рента в раздел I.

Първо, тази разлика между земеделие и обработваща промишленост е въображаема, несъществуваща; следователно тя няма никакво значение за тази форма на поземлена рента, която определя всички други нейни форми.

Второ, г. Родбертус би могъл да намери същата разлика между нормите на печалбата в които и да било други два отрасъла на промишлеността; тази разлика зависи от съотношението между величината на постоянния капитал и величината на променливия капитал — съотношение, което на свой ред също може да се определя, но може и да не се определя от това, че влиза в суров материал. В ония промишлени отрасли, където влизат и суров материал, и машини, стойността на суровия материал, тоест относителната величина, която той съставя в целия капитал, има, разбира се, както посочих и по-рано, много важно значение20. Но към поземлената рента това няма никакво отношение.

„Само ако стойността на суровия продукт спадне под изразходвания труд, може и в селското стопанство цялата част от рентата, която се пада на суровия продукт, да се погълне от печалбата, изчислявана върху капитала; защото тогава тази част от рентата може да се намали до такава степен, че между нея и селскостопанския капитал, макар че в него липсва стойността на един материал, все пак се създава същото процентно отношение, което съществува между частта от рентата, която се пада на промишления продукт, и промишления капитал, макар че в този последния се съдържа стойността на материала; следователно само в такъв случай се явява и в селското стопанство възможност да не остане никаква рента освен печалбата на капитала. Но доколкото обикновено съществуващата размяна поне гравитира към закона, според който стойността се равнява на изразходвания труд, дотолкова и поземлената рента обикновено се оказва налице; ако пък не се получава никаква поземлена рента, а се получава само печалба на капитала, то това не е първоначалното състояние, както предполага Рикардо, а само една ненормалност“ (стр. 100) [Руски превод, стр. 301—303].

Следователно, ако останем при горния пример, картината ще бъде следната (за по-голяма нагледност ще предположим само, че суровият материал е равен на 100 ф.ст.):

I. Земеделие

II. Промишленост

Тук нормата на печалбата в земеделието и промишлеността би се изравнила, без да остави някакъв излишък за поземлена рента, защото земеделският продукт се продава с 16 2/3 ф.ст. под своята стойност. Дори ако този пример беше дотолкова верен, доколкото той е погрешен за земеделието, то и в такъв случай обстоятелството, че стойността на суровия продукт пада „под изразходвания труд“, само би съответствувало напълно и изцяло на закона за средните цени. А в действителност трябва да се обясни защо „по изключение“ това не се случва отчасти в земеделието и защо тук цялата принадена стойност (или поне по-голяма част от нея, отколкото в другите производствени отрасли; един излишък над средната норма на печалбата) остава в цената на продукта на този особен производствен отрасъл, а не влиза в общата сметка при образуването на общата норма на печалбата. Тук се вижда, че Родбертус не знае какво е норма на печалбата (обща) и какво е средна цена.

За да изясним този закон — което е много по-важно от анализа на възгледите на Родбертус, — ще вземем пет примера. Приемаме, че нормата на принадената стойност е навсякъде еднаква.

Съвсем не е необходимо да сравняваме стоки с еднаква по величина стойност; стоките трябва да се сравняват само по техните стойности. За опростяване тук се сравняват стоки, произведени от еднакви по величина капитали. [471]

Тук в категориите I, II, III, IV, V (пет различни производствени сфери) имаме стоки, чиито стойности възлизат съответно на 1.100, 1.200, 1.300, 1.150 и 1.250 ф.ст. Такива биха били паричните цени, по които тези стоки биха се разменяли, ако те биха се разменяли по своите стойности. Във всички тези производствени сфери авансираният капитал има еднаква величина — 1.000 ф.ст. Ако тези стоки се разменяха по своите стойности, нормата на печалбата би била за I само 10%, за II — двойно повече — 20%, за III — 30%, за IV — 15%, за V — 25%. Ако съберем тези отделни норми на печалбата, тяхната сума ще бъде равна на 10%+20%+30% +15%+25%, следователно ще бъде равна на 100%.

Ако разглеждаме целия авансиран капитал във всичките пет сфери на производството, то една част от него (I) ще даде 10%, друга част (II) — 20% и т.н. Печалбата, която целият капитал дава средно, е равна на средната величина, която дават тези пет части. А това прави:

100 (съвкупна сума от нормите на печалба)

_________________________________,
5 (брой на различните норми на печалба)

т.е. 20%. И действително ние намираме, че 5.000 ф.ст. капитал, авансиран в петте сфери, дават печалба, равна на 100+200+300+150+250=1 000, т.е. дават 1.000 на 5.000, което прави ¹/₅, или 20%.

Също така, ако съберем стойността на съвкупния продукт, тя ще възлезе на 6.000 ф.ст.; а излишъкът над 5 000 ф.ст. авансиран капитал е равен на 1.000 ф.ст., или 20% относно авансирания капитал; обаче по отношение на целия продукт това ще е ¹/₆, или 16²/₃%. (Това е вече друго изчисление.)

Така че за да може всеки от авансираните капитали (I, II, III и т.н.) — или, което е същото, при еднакви по величина капитали или при капитали, разглеждани само по отношение на тяхната величина, т.е. само от гледна точка на пропорцията, в която те са част от авансирания съвкупен капитал, — за да може всеки от тези капитали действително да получава своята част от принадената стойност, припадаща се на съвкупния капитал, то на всеки от тези капитали може да се падне само 20% печалба, но именно толкова и трябва по необходимост [472] да получава всеки един от тях. А за да стане това възможно, продуктите на различните сфери трябва да се продават ту над своята стойност, ту повече или по-малко под своята стойност. С други думи, съвкупната принадена стойност трябва да бъде разпределена между тях не пропорционално на това, колко принадена стойност се произвежда във всяка отделна сфера на производството, а пропорционално на величината на авансираните капитали. Всички сфери на производство трябва да продават своя продукт за 1.200 ф.ст., за да може по този начин излишъкът в стойността на продукта над авансирания капитал да бъде равен на ¹/₅ от последния, т.е. на 20%.

В резултат на това разпределение получаваме следната картина:

Тук виждаме, че само в един случай (II) средната цена е равна на стойността на стоката, тъй като принадената стойност тук случайно е равна на нормалната средна печалба от 200. Във всички други случаи се отнема от една стока и се прибавя към друга ту повече, ту по-малко принадена стойност и т.н.

Ако г. Родбертус трябваше нещо да покаже, то е именно това, защо в селското стопанство това не става, защо там стоката трябва да се продава по своята стойност, а не по средната цена.

Действието на конкуренцията се състои в изравняването на печалбите, т.е. в свеждането на стойностите на стоките към средни цени. Както отделният капиталист очаква, по думите на Малтус, да получи от всяка част на своя капитал еднаква по размер печалба21 — а това, казано с други думи, означава само, че капиталистът разглежда всяка част от капитала (независимо от нейната органическа функция) като самостоятелен източник на печалба, че всяка част от капитала му се представя като такъв източник, — точно така и всеки капиталист по отношение на класата на капиталистите разглежда своя капитал като източник на същата по размер печалба, каквато носи всеки друг капитал от същата величина, т.е. всеки капитал в отделната производствена сфера се разглежда само като част от съвкупния капитал, авансиран за съвкупното производство; всеки капитал претендира за свой дял в съвкупната принадена стойност — в съвкупната маса на незаплатения труд или на продуктите на незаплатения труд — пропорционално на своята величина, на своята акция, пропорционално на дела, който той съставя в съвкупния капитал. Тази привидност затвърдява у капиталиста, на когото изобщо всичко в конкуренцията му се представя в превратен вид — и не само у него, но и у някои от неговите най-предани фарисеи и книжници, — представата, че капиталът е независещ от труда източник на доход, тъй като действително във всяка отделна сфера на производство печалбата на капитала съвсем не се определя само от онова количество незаплатен труд, което даден капитал сам „произвежда“; тази печалба попада в общия казан на масата на печалбата, от който отделните капиталисти получават дялове пропорционално на техните дялове на участие в съвкупния капитал.

И така, Родбертус говори глупости. Покрай другото трябва още да отбележим, че в някои отрасли на селското стопанство — както например в самостоятелното скотовъдство — променливият капитал, т.е. капиталът, изразходван за работна заплата, е извънредно незначителен в сравнение с постоянната част на капитала. [Родбертус казва:]

„По своята природа арендата е винаги поземлена рента“ (цит. съч., стр. 113).

Не е вярно. Арендата винаги се плаща на земевладелеца; това е то всичко. Но ако, както това често става на практика, тя представлява отчасти или напълно удръжка от нормалната печалба или от нормалната работна заплата {действителната Принадена стойност, т.е. печалбата плюс рентата, никога не е удръжка от работната заплата, тя е онази част от продукта на труда на работника, която остава след приспадането на работната заплата от този продукт} — то от икономическа гледна точка тя не е поземлена рента; и това веднага се доказва от практиката, щом [473] условията на конкуренцията възстановяват нормалната работна заплата и нормалната печалба.

Следователно в средните цени, към които конкуренцията постоянно се стреми да сведе стойностите на стоките, става, с изключение на случай II в приведената по-горе таблица, постоянно добавяне към стойността по отношение на продукта на една производствена сфера и постоянно приспадане от стойността по отношение на продукта на друга сфера, и само по този път се получава общата норма на печалбата. При стоки от такава отделна сфера на производство, където отношението на променливия капитал към съвкупната сума на авансирания капитал {приема се, че нормата на принадената стойност е дадена, еднаква} съответствува на средното отношение на обществения капитал, т.е. стойността е равна на средната цена, не съществува следователно нито добавяне към стойността, нито приспадане от стойността. А ако в резултат на особени условия, които не подлежат тук на разглеждане, в рамките на определени сфери на производството от стойността на стоките — въпреки че тя превишава средната цена — не става приспадане (взето средно, а не като временно явление), то това задържане на цялата принадена стойност в една или друга особена сфера на производство — което става въпреки обстоятелството, че то повишава [реализираната] стойност на стоката над средната цена и поради това дава по-голяма от средната норма на печалба — трябва да се разглежда като привилегия на такива сфери на производството. Като особеност, като изключение тук трябва да се разглежда и да се обяснява не това, че средната цена на стоките спада под техните стойности — това е общо явление и необходима предпоставка за изравняването, — а това, защо дадени стоки, за разлика от други стоки, се продават именно по тяхната стойност, която превишава средната цена.

Средната цена на стоката е равна на нейните производствени разходи (на авансирания капитал в нея било във формата на работна заплата или във формата на суров материал, машини или нещо друго) плюс средната печалба. Следователно, ако [е дадена средната норма на печалбата] (в приведения по-горе пример средната печалба възлиза на 20%, т.е. на ¹/₅), то средната цена на всяка стока е равна на К (авансирания капитал) плюс ^П/_К (средната норма на печалбата). Ако К+^П/_К е равно на стойността на тази стока, т.е. ако произведената в тази сфера на производство принадена стойност М е равна на П, то стойността на стоката е равна на нейната средна цена. Ако К+^П/_К е по-малко от стойността на стоката, ако следователно произведената в тази сфера принадена стойност М е по-голяма от П, то [реализираната] стойност на стоката спада до нейната средна цена и една част от нейната принадена стойност се добавя към стойността на другите стоки. Най-сетне, ако К+^П/_К е по-голямо от стойността на стоката, т.е. ако М е по-малко от П, то [реализираната] стойност на стоката се повишава до нейната средна цена и към нея се добави принадена стойност, произведена в други сфери на производство.

И на края, ако съществуват такива стоки, които се продават по тяхната стойност, макар тяхната стойност да е по-голяма от К+^П/_К, или такива стоки, чиято реализирана стойност спада, но не в такава степен, че да бъде сведена до тяхната нормална средна цена К+^П/_К, то тук сигурно действат особени условия, осигуряващи на тези стоки изключително положение. a10В този случай реализираната в такива сфери на производството печалба е по-висока от общата норма на печалбата. Ако капиталистът получава тук общата норма на печалбата, то земевладелецът може да получи добавъчната печалба във форма на поземлена рента.

(горе)
[7) ГРЕШКИТЕ НА РОДБЕРТУС ЗА ФАКТОРИТЕ, ОПРЕДЕЛЯЩИ НОРМАТА НА ПЕЧАЛБАТА И НОРМАТА НА ПОЗЕМЛЕНАТА РЕНТА]

Онова, което аз наричам норма на печалбата, норма на лихвата и норма на поземлената рента, Родбертус нарича „височина на печалбата на капитала и височина на лихвения процент“ (стр. 113) [и „височина на поземлената рента“].

„Височината на печалбата на капитала и височината на лихвения процент се определят от тяхното отношение към капитала ... У всички цивилизовани народи 100 единици от капитала се приемат за единица мярка, която и служи като мащаб за изчисляване на височината. Следователно, колкото по-голямо е относителното число, изразяващо величината на печалбата или на лихвения процент, която се пада на един капитал от 100, с други думи, колкото «повече проценти» носи капиталът, толкова по-високо стоят печалбата и лихвеният процент“ (стр. 113—114) [Руски превод, стр. 305].

„Височината на поземлената рента и арендата се определя от тяхното отношение към даден земен участък“ (стр. 114) [Руски превод, стр. 305].

Това не е за никъде. Преди всичко нормата на поземлената рента трябва да се изчислява върху капитала, следователно да се изчислява като излишък в цената на стоката над нейните производствени разходи и над оная част от цената, която образува печалбата. Г-н Родбертус прави своите изчисления върху акри и моргени, при което изчезва вътрешната връзка, той взема [474] външната видимост на нещата, защото тя му обяснява някои явления. Рентата, която дава един акър, е сумата на рентата, абсолютната маса на рентата. Тя може да се повишава, когато нормата на рентата остава неизменна или дори спада.

„Височината на стойността на земята се определя от капитализацията на поземлената рента, получавана от дадения земен участък. Колкото по-голяма е сумата на капитала, която капитализацията на поземлената рента от един участък с определена площ дава, толкова по-висока е стойността на земята“ (стр. 114) [Руски превод, стр. 306].

Тук думата „височина“ е безсмислица. Всъщност какво отношение изразява тази дума — отношение към какво? Че капитализация от 10% дава по-голяма сума, отколкото капитализация от 20% — това е ясно, но тук за единица мярка служи 100. a11Целият израз „височина на стойността на земята“ е същата обща фраза, както високо или ниско равнище на стоковите цени изобщо. Г-н Родбертус иска да изследва:

„Какво всъщност определя височината на печалбата на капитала и височината на поземлената рента?“ (стр. 115) [Руски превод, стр. 306].

(горе)
[а) Първа теза на Родбертус]

Най-напред той изследва: кое определя „височината на рентата изобщо“, т.е. кое определя нормата на принадената стойност?

„I) При дадена стойност на продукта или при продукт на дадено количество труд, или, което е пак същото, при даден национален продукт, височината на рентата изобщо се намира в обратно отношение към височината на работната заплата и в пряко отношение към височината на производителността на труда изобщо. Колкото по-ниска е работната заплата, толкова по-висока е рентата; колкото по-висока е производителността на труда изобщо, толкова по-ниска е работната заплата и толкова по-висока е рентата“ (стр. 115—116) [Руски превод, стр 306—307].

„Височината“ на рентата — нормата на принадената стойност — зависи, казва Родбертус, от „величината на оная част, която остава за рента“ — т.е. на оная част, която остава след приспадането на работната заплата от съвкупния продукт, като тук „може да се остави настрана оная част от стойността на продукта, която служи за възстановяване на капитала“(стр. 117) [Руски превод стр. 307].

Това е правилно (имам предвид, че при това разглеждане на принадената стойност постоянната част от капитала „се оставя настрана“).

Малко странен е възгледът на Родбертус, че

„ако работната заплата спада, т.е. ако тя занапред ще представлява по-малка част от цялата стойност на продукта, то и съвкупният капитал, върху който трябва да се изчислява като печалба другата част от рентата“ {т.е. промишлената печалба}, ,става по-малък. Обаче височината на печалбата и на поземлената рента се установява само от съотношението между стойността, която се превръща в печалба върху капитала или в поземлена рента, и оня капитал или, съответно, оная земна площ, върху които посочената стойност се изчислява като печалба или поземлена рента. Ето защо, ако работната заплата оставя за рентата по-голяма стойност, то дори върху намалилия се капитал и останалата неизменна земна площ трябва да се изчислява по-голяма стойност като печалба върху капитала и поземлена рента; произтичащата от това относителна величина на двете става по-голяма и следователно двете, взети заедно — или изобщо рентата, — стават по-високи... Предполага се, че стойността на продукта остава изобщо неизменна... От това, че става по-малка работната заплата, изразходвана за труда, още не става по-малко трудът, изразходван за продукта“ (стр. 117—118) [Руски превод стр. 308].

Последното е вярно. Но не е вярно, че когато се намалява променливият капитал, т. е. капиталът, изразходван за работна заплата, непременно трябва да се намалява и постоянният капитал; с други думи, не е вярно, че нормата на печалба {тук оставяме настрана съвсем неуместното посочване на съотношението между принадената стойност и площта земя и т.н.} трябва да се повишава, защото се повишава нормата на принадената стойност. Например работната заплата спада вследствие на това, че трудът става по-производителен, и това повишаване на производителността във всички случаи се изразява във факта, че в едно и също време един и същ работник преработва повече суров материал, така че тази част на постоянния капитал се увеличава; същото се отнася и до машините и тяхната стойност. По този начин нормата на печалбата може да се понижава и при намаляване на работната заплата. Нормата на печалбата зависи от величината на принадената стойност, която се определя не само от нормата на принадената стойност, но и от броя на заетите работници.

Родбертус правилно определя необходимата работна заплата като равна на

„сумата на необходимата издръжка на работника, която за определена страна и определен период от време представлява приблизително еднакво, определено реално количество продукт“ (стр. 118) [Руски превод, стр. 308—309].

[475] Обаче г. Родбертус излага съвсем неясно, объркано и крайно безпомощно положенията за обратното отношение на печалбата и работната заплата и за определянето на това отношение от производителността на труда, които издигна Рикардо. Тази обърканост произтича отчасти от това, че той, вместо да вземе за мярка работното време, ни в клин, ни в ръкав взема количеството продукт и прави глупави разграничения между „височина на стойността на продукта“ и „величина на стойността на продукта“.

Под „височина на стойността на продукта“ нашият юначага не разбира нищо друго освен отношението на продукта към работното време. Ако през едно и също работно време се произвежда по-голямо количество продукти, то стойността на продукта, т.е. стойността на всяка отделна част от това количество, е ниска; в противен случай се получава обратното. Ако един работен ден е давал отначало 100 фунта прежда, а после 200 фунта, то във втория случай стойността на преждата би била двойно по-малка, отколкото в първия. В първия случай стойността на един фунт прежда би била равна на ¹/₁₀₀ от работния ден, а във втория случай — на ¹/₂₀₀ от работния ден. Тъй като работникът получава едно и също количество продукт независимо от това, дали е висока или ниска стойността на последния, т.е. дали продуктът съдържа повече или по-малко труд, то работната заплата и печалбата се намират в обратно отношение помежду си и работната заплата, в зависимост от производителността на труда, съставя по-значителна или по-малко значителна част от съвкупния продукт. Родбертус изразява това в следните объркани положения:

„...Ако работната заплата като необходима издръжка на работника представлява определено реално количество продукт, тя трябва при висока стойност на продукта да представлява голяма стойност, а при ниска негова стойност — малка стойност; затова работната заплата, тъй като се предполага, че в разпределението постъпва еднаква стойност на продукта, трябва да поглъща при висока стойност на продукта значителна част от нея, а при ниска стойност на продукта — неголяма част, и в резултат на това да оставя за рентата значителна или съответно незначителна част от стойността на продукта. Но ако е в сила правилото, че стойността на продукта е равна на количеството труд, вложен в него, то и тук пак височината на стойността на продукта се определя изключително от производителността на труда, или от отношението на масата на продукта към количеството труд, изразходван за неговото производство... Ако едно и също количество труд произвежда повече продукт, с други думи, ако производителността се повишава, то в същото количество продукт се съдържа по-малко труд; и обратно, ако едно и също количество труд произвежда по-малко продукт, с други думи, ако производителността се понижава, то в същото количество продукт се съдържа повече труд. Но количеството труд определя стойността на продукта, а съответната стойност на определено количество продукт определя височината на стойността на продукта ... Следователно рентата изобщо трябва да бъде ... толкова по-висока, колкото е по-висока производителността на труда изобщо“ (стр. 119—120) [Руски превод, стр. 309—310].

Обаче това е вярно само в случай, че продуктът, произвеждан от работника, принадлежи към категорията на продуктите, които по традиция или по необходимост влизат като жизнени средства в потреблението на работника. Ако произвежданият от работника продукт не принадлежи към тази категория продукти, то производителността на труда на.работника не оказва никакво влияние върху относителната височина на работната заплата и печалбата, както и върху величината на принадената стойност изобщо. a12[Тогава] работникът получава във вид на работна заплата една и съща част от стойността на целия продукт, все едно дали ще бъде голям или малък броят на продуктите или количеството на продукта, в който се изразява тази част от стойността. В такъв случай няма да станат никакви изменения в разпределението на стойността на продукта, каквито и изменения да станат в производителността на труда.

(горе)
[б) Втора теза на Родбертус]

„II) Ако при дадена стойност на продукта е дадена височината на рентата изобщо, то височината на поземлената рента и съответно височината на печалбата на капитала се намират в обратно отношение както помежду си, така и към съответната производителност на труда в производството на суровини и в производството на промишлени изделия. Колкото по-висока или по-ниска е поземлената рента, толкова по-ниска или по-висока е печалбата на капитала, и обратно: колкото по-висока или по-ниска е производителността на труда в производството на суровини или промишлени изделия, толкова по-ниска или по-висока е поземлената рента или печалбата на капитала и следователно — ако разменим местата на печалбата на капитала и поземлената рента — толкова по-висока или по-ниска е печалбата на капитала или поземлената рента“ (стр. 116) [Руски превод, стр. 307].

Първо имахме (в точка I) Рикардовата теза, че работната заплата и печалбата се намират в обратно отношение една към друга.

Сега имаме втората Рикардова теза — другояче развита или, по-точно, „уплетена“ от Родбертус, — че печалбата и рентата се намират една към друга в обратно отношение.

Съвсем ясно е, че ако дадена принадена стойност се дели между капиталист и поземлен собственик, то делът на единия ще бъде толкова по-голям, колкото по-малък е делът на другия, и vice versa (обратното). Но г. Родбертус внася тук и нещо от себе си и това нещо трябва да се разгледа по-подробно.

Преди всичко г. Родбертус разглежда като някакво ново откритие положението, че принадената стойност изобщо {„оная стойност от продукта на труда, която подлежи на подялба като рента изобщо“}, т.е. съвкупната, изсмукана от капиталистите, принадена стойност, „се състои от стойността на суровия продукт плюс стойността на промишления продукт“ (стр. 120) [Руски превод, стр. 310].

Най-напред г. Родбертус ни повтаря отново своею „откритие“ относно липсата на „стойност на материала“ в [476] земеделието. Сега това е дадено във формата на следния словесен поток:

„Оная част от рентата, която се пада на промишления продукт и която определя процента на печалбата на капитала, се изчислява като печалба не само върху капитала, действително вложен в изготвянето на този продукт, но също и върху цялата стойност на суровия продукт, която също фигурира във вид на стойност на материала във фонда на предприятието на фабриканта; но такава стойност на материала липсва на оная част от рентата, която се пада на суровия продукт и от която се приспада печалбата на вложения в производството на суровината капитал, изчислена съответно на дадения в промишлеността процент на печалбата“ (разбира се, съответно на дадения процент от печалбата), „а остатъкът образува поземлената рента“ (стр. 121) [Руски превод, стр. 311].

Повтаряме: не, не липсва! Да допуснем — което г. Родбертус не е доказал и при своя ход на мисли не може да докаже, — че съществува поземлена рента, че следователно определена част от принадената стойност на суровия продукт се пада на поземления собственик. Нека по-нататък допуснем, че

„при дадена стойност на продукта височината на рентата изобщо“ (нормата на принадената стойност) „е също дадена“ (стр. 121) [Руски превод, стр. 310].

Това означава, че например в една стока със стойност 100 ф.ст. определена част, да кажем половината, т.е. 50 ф.ст., съставя незаплатен труд; следователно тази половина образува фонда, от който се изплащат всички подразделения на принадената стойност — рентата, печалбата и т.н. В такъв случай е съвсем очевидно, че при подялбата на тези 50 ф.ст. един от участниците получава толкова повече, колкото по-малко получава другият, и vice versa, или че печалбата и поземлената рента се намират в обратно отношение една към друга. Пита се сега, кое определя разделянето на принадената стойност на тези две части?

Във всеки случай си остава вярно, че доходът на предприемача (бил той селски стопанин или фабрикант) е равен на принадената стойност, която предприемачът извлича от продажбата на произведения продукт (след като е изсмукал тази принадена стойност от работниците в своята сфера на производството), и че поземлената рента (там, където тя не се получава направо от промишления продукт, както в случая с водопада, продаван на индустриалеца; последното се отнася и до рентата от жилищните домове и т.н., защото къщите не са суров продукт) произтича само от добавъчната печалба (от оная част на принадецата стойност, която не влиза в общата норма на печалбата), съдържаща се в суровите продукти и заплащана от арендатора на поземления собственик.

Съвсем вярно е, че ако стойността на суровия продукт се повишава [или се понижава], то в промишлените отрасли, които използват суров материал, нормата на печалбата ще спада или ще се повишава в обратно отношение към стойността на суровия продукт. Ако стойността на памука се удвоява, то при дадена работна заплата и дадена норма на принадената стойност нормата на печалбата ще се понижи, както това посочих по-рано с помощта на конкретен пример22. Но същото става и в земеделието. Ако реколтата е лоша, а производството трябва да продължава в предишните размери (тук приемаме, че стоките се продават по техните стойности), то една по-голяма част от съвкупния продукт или от неговата стойност ще трябва да бъде върната на земята, и след приспадането на работната заплата — при условие, че последната остане неизменна — ще остане по-малка част от продукта като принадена стойност за арендатора; следователно ще остане и по-малко количество стойност за разпределяне между него и поземления собственик. Макар че единицата продукт би имала по-висока стойност в сравнение с по-рано, все пак не само оставащото количество продукт, но и оставащата част от стойността би била по-малка. Друго е, когато вследствие на [засиленото] търсене продуктът се продава над неговата стойност и при това до такава степен, че сега по-малко количество от продукта има по-висока цена, отколкото по-рано имаше по-голямо количество от продукта. Обаче това противоречи на направеното от нас предположение, че продуктите се продават по тяхната стойност.

Да допуснем противоположния случай. Реколтата на памука се е удвоила и оная част от нея, която се връща непосредствено на земята — например във вид на тор или семена, — струва по-малко, отколкото по-рано. В такъв случай оная част от стойността, която след приспадането на работната заплата остава у памукопроизводителя, е по-голяма, отколкото по-рано. Нормата на печалбата би се повишила в памуковъдството, както би се повишила и в памучната промишленост. Разбира се, че съдържащата се в един аршин басма част от стойността, отговаряща на суровия продукт, ще бъде сега по-малка в сравнение с по-рано, а частта от стойността, създадена при обработката на тази суровина, ще бъде по-голяма, отколкото по-рано. Да предположим, че един аршин басма струва 2 шил., ако стойността на съдържащия се в него памук е равна на 1 шил. Ако сега цената на памука спадне от 1 шил. на 6 пенса (а това, при предположението, че стойността на памука е равна на неговата цена, е възможно само защото памуковъдството е станало по-производствено), то стойността на един аршин басма ще бъде равна на 18 пенса. Тя е спаднала с ¼, т.е. с 25%. Но докато по-рано памукопроизводителят продаваше 100 фунта по 1 шил., сега трябва да продава 200 фунта по 6 пенса. По-рано стойността на целия памук беше равна на 100 шил., сега пак е равна на 100 шил. Макар че по-рано памукът съставяше по-голяма част от стойността на продукта, памукопроизводителят получаваше за своя памук, който при цена 1 шил. за фунт му носеше 100 шил., само 50 аршина басма; а сега (дори ако едновременно с това в памуковъдството се понижи нормата на принадената стойност) той получава за своите 100 шил. — продавайки фунта памук по 6 пенса — 66⅔ аршина.

Ако предположим, че стоките се продават по техните стойности, то не е вярно, че доходът на производителите, участвуващи в производството на продукта, се намира в необходима зависимост от това, какви съставни части от стойността [477] образуват техните продукти в съвкупната стойност на продукта.

Да предположим, че стойността на съвкупния продукт в един отрасъл възлиза на 300 ф.ст., в друг — на 900 ф.ст., а в трети — на 1.800 ф.ст.; при това вземаме всички видове промишлени стоки, включително и машини.

Ако беше вярно, че пропорцията, в която стойността на всеки продукт се дели между стойността на суровия продукт и стойността на промишления продукт, определя пропорцията, в която принадената стойност — рентата, както казва Родбертус — се дели на печалба и поземлена рента, то това би трябвало да бъде вярно и за ония продукти на различните производствени сфери, в които суровият материал и промишленият продукт участвуват в различни пропорции.

Ако от стойността 900 ф.ст. на промишления продукт се падат 300 ф.ст. и на суровия продукт — 600 ф.ст. ; ако 1 ф.ст. = на 1 работен ден; ако, по-нататък, е дадена нормата на принадената стойност, например 2 часа на 10 при 12-часов нормален работен ден, то в 300 ф.ст. [промишления продукт] ще се съдържат 300 работни дни, а в 600 ф.ст. [суровия продукт] — двойно повече (2X300). Сумата на принадената стойност в първия продукт е равна на 600 часа, във втория — на 1.200 часа. Това означава само едно — и нищо повече, — а именно, че при дадена норма на принадената стойност величината на последната зависи от броя на работниците, т.е. от броя на едновременно заетите работници. Тъй като, по-нататък, е предположено (но не е доказано), че от принадената стойност, влизаща в стойността на земеделските продукти, една част се дава на поземления собственик в качеството на поземлена рента, от това би трябвало да следва, по-нататък, че действително величината на поземлената рента нараства в същата пропорция, в която нараства стойността на земеделския продукт в сравнение с „промишления продукт“.

В гореприведения пример земеделският продукт се отнася към промишления продукт като 2:1, като 600:300. Нека предположим сега, че това отношение е равно на 300:600. Тъй като поземлената рента зависи от принадената стойност, съдържаща се в земеделския продукт, ясно е, че ако в първия случай принадената стойност е равна на 1.200 часа, а във втория случай — само на 600 часа, то поземлената рента, ако тя представлява определена част от тази принадена стойност, трябва в първия случай да бъде по-голяма, отколкото във втория. С други думи : колкото по-голяма стойностна част съставя земеделският продукт в стойността на целия продукт, толкова по-голяма е припадащата се на земеделския продукт част от принадената стойност на целия продукт, тъй като във всяка част от стойността на продукта се съдържа определен дял принадена стойност, и колкото по-голям е делът в принадената стойност на целия продукт, който се пада на земеделския продукт, толкова по-голяма е поземлената рента, тъй като в поземлената рента е представена определена пропорционална част от принадената стойност на земеделския продукт.

Да предположим, че поземлената рента е равна на ¹/₁₀ от принадената стойност, произведена в земеделието; тогава поземлената рента е равна на 120 часа, ако стойността на земеделския продукт възлиза на 600 ф.ст. (от съвкупната стойност 900 ф.ст.), и само 60 часа, ако тя възлиза на 300 ф.ст. Така че величината на поземлената рента действително би се изменяла заедно с величината на стойността на земеделския продукт, а следователно и заедно с относителната величина на стойността на земеделския продукт в сравнение с промишления продукт. Но „височината“ на поземлената рента и на печалбата — т.е. тяхната норма — не би имала абсолютно никакво отношение към това. В първия случай стойността на продукта е равна на 900 ф.ст., от които 300 ф.ст. са продукт на промишлеността и 600 ф.ст. — земеделски продукт. От тази сума на продукта на промишлеността се падат 600 часа принадена стойност и на земеделския продукт — 1.200 часа. Всичко 1.800 часа. От тях за поземлена рента се падат 120 часа, за печалба — 1680 часа. Във втория случай стойността на продукта е равна на 900 ф.ст.; от тях 600 ф.ст. са продукт на промишлеността и 300 ф.ст. — земеделски продукт. Следователно на промишлеността се падат принадена стойност 1.200 часа, а на земеделието — 600 часа. Всичко 1.800 часа. От тази сума за поземлена рента се падат 60 часа, а за печалбата се падат в промишлеността 1.200 часа и в земеделието 540 часа, всичко 1.740 часа. Във втория случай продуктът на промишлеността е (по стойност) два пъти по-голям от земеделския продукт, в първия случай — обратно. Във втория случай поземлената рента е равна на 60 часа, в първия — на 120 часа: тя просто е нараснала в същата пропорция, в която е нараснала стойността на земеделския продукт. Колкото пъти е нараснала тази последната величина, толкова пъти е нараснала и величината на поземлената рента. По отношение на съвкупната принадена стойност (равна на 1.800 часа) поземлената рента в първия случай съставя ¹/₁₅, а във втория — ¹/₃₀.

Ако тук заедно с величината на припадащата се на земеделския продукт част от стойността се повишава и величаната на поземлената рента, а заедно с тази нейна величина също и нейният пропорционален дял в съвкупната принадена стойност; ако следователно и делът на принадената стойност, който се пада на поземлената рента, се повишава в сравнение с дела, който се пада на печалбата — това става само защото Родбертус предполага, че поземлената рента получава своя дял от принадената стойност на земеделския продукт във вид на определена пропорция. Разбира се, че така и трябва да се получи, щом този факт е даден или предположен. Но само по себе си това ни най-малко не произтича от безсмислицата, която Родбертус отново ни преподнася относно „стойността на материала“ и която аз приведох по-горе, на стр. 476, още в самото ѝ начало*⁾
*⁾ Виж настоящия том, стр. 71—72, хартиен вариант. Ред.

Що се отнася до височината на поземлената рента, тя и не нараства по отношение на [принадената стойност, съдържаща се в] продукта, от който поземлената рента получава своя дял, защото това отношение си остава, както и преди, ¹/₁₀. Величината на поземлената рента нараства, защото нараства този продукт, а тъй като и да не нараства „височината“ на поземлената рента, нейната величина все пак нараства, то — в сравнение с количеството на печалбата или с дела, който печалбата съставя в [478] стойността на целия съвкупен продукт — нараства и „височината“ на рентата. Тъй като е предположено, че сега по-голяма част от стойността на съвкупния продукт носи рента, че по-голяма част от принадената стойност е станала способна да се превръща в рента, естествено е, че оная част от принадената стойност, която е превърната в рента, се е увеличила. Всичко това няма никакво отношение към „стойността на материала“. А твърдението на Родбертус, че

„по-голямата рента“ се оказва едновременно и „по-висока“, „тъй като площта земя — или числото на моргените, върху което се изчислява тази увеличаваща се поземлена рента — не се е изменила и следователно на всеки морген се пада по-голяма сума от стойността“ (стр. 122) [Руски превод, стр. 312]

Това твърдение е безсмислица. Това значи да се измерва „височината“ на рентата с помощта на такъв „мащаб“, при който се заобикаля трудността на самия въпрос.

Би трябвало да представим малко по-иначе приведения по-горе пример, защото още не знаем какво е рента. Ако бихме оставили за земеделския продукт същата норма на печалбата, както и за продукта на промишлеността, и прибавим само ¹/₁₀ за поземлена рента, картината би получила по-друг вид и би станало по-ясно онова, което собствено е и нужно [за разрешението на проблема], тъй като за предпоставка служи една и съща норма на печалба.

В случай II поземлената рента е двойно по-голяма, отколкото в случай I, тъй като оная част от стойността на [съвкупния] продукт, в която тя се е впила като въшка — а именно земеделският продукт, — тук е по-голяма в сравнение с промишления продукт. И в двата случая масата на печалбата е една и съща — 1.800 часа. [А поземлената рента съставлява] в първия случай ¹/₃₁, във втория — ¹/₁₆ от съвкупната принадена стойност.

Ако Родбертус иска на всяка цена да постави „стойността на материала“ само в сметката на промишлеността, той би трябвало преди всичко да стовари изключително върху земеделието оная част от постоянния капитал, която се състои от машини и т.н. Тази част от капитала влиза в земеделието като доставен му от промишлеността продукт, като „промишлен продукт“, който служи като средство за производство на „суровия продукт“.

Що се отнася до промишлеността, то онази част от стойността на машините, която се състои от „суров материал“, е вече вписана в дебит на промишлеността под рубриката „суровини“ или „стойност на материала“, защото тук става дума за сметни отношения между две фирми. Следователно тази част не може да бъде записана два пъти. Другата част от стойността на машините, прилагани в промишлеността, се състои от присъединен „промишлен труд“ — минал и настоящ, а този последният се разпада на работна заплата и печалба (заплатен труд и незаплатен труд). По този начин авансираната тук част от капитала (освен оная негова част, която се съдържа в суровия материал на машините) се състои само от работна заплата и следователно увеличава не само сумата на авансирания капитал, но и масата на принадената стойност, която трябва да бъде изчислена върху този авансиран капитал — т.е. увеличава печалбата.

(Неправилността, допускана при подобно изчисляване, се състои винаги [в неразбирането на това], че макар например изхабяването на машините или инструментите, което се съдържа в самата машина, в нейната стойност, да може в крайна сметка да бъде сведено до труд — било то труд, съдържащ се в суровия материал, или труд, който е превърнал суровия материал в машина и т.н., — все пак този минал труд никога вече не влиза нито в печалбата, нито в работната заплата, а функционира — доколкото необходимото за възпроизводството работно време не се е изменило — вече само като произведено условие за производството; каквато и да бъде потребителната стойност на това условие за производството в процеса на труда, то фигурира в процеса на образуване на стойността само като стойност на постоянния капитал. Това е твърде важно и е вече изяснено от мене при изследването на въпроса за размяната на постоянния капитал срещу дохода Но освен това този въпрос трябва да се развие още по-подробно в отдела за натрупването на капитала.)

Обаче колкото се отнася до земеделието, т.е. до простото производство на суровини, или до така наречения първичен производствен отрасъл, то при уреждането на сметките между фирмата „първичен производствен отрасъл“ и фирмата „обработваща промишленост“ влизащата в земеделието част от стойността на капитала, която представлява машините, оръдията т.н. и е част от постоянния капитал, по никой начин не може да се разглежда иначе освен като перо, което влиза в земеделския капитал, но не увеличава произвежданата от последния принадена стойност. Ако земеделският труд йследствие на прилагането на машини и т.н. става по-производителен, то нарастването на неговата производителност ще бъде толкова по-малко, колкото по-висока е цената на тези машини и т.н. Потребителната стойност на машините, а не тяхната стойност — ето кое увеличава производителността на земеделския труд, както и на всеки друг труд. Освен това би могло също да се каже, че производителността на промишления труд е обусловена преди всичко от наличността на суров материал и от неговите свойства. Но тук пак потребителната стойност на суровината, а не нейната стойност е условие за производството в промишлеността. Стойността е по-скоро отрицателната страна. Следователно [479] mutatis mutandis (със съответни изменения. Ред.) за машините [използвани в земеделието] и т.н. се отнася буквално същото, което г. Родбертус казва относно „стойността на материала“ по отношение на промишления капитал:

„Например в труда, изразходван за особения продукт, какъвто е пшеницата или памукът, не може да влиза трудът, изразходван за плуга или джина*⁾ като машини“ (както и разходът на труд за отводен канал или за обор). „Обаче стойността на машината, или машинната стойност, все пак фигурира в състава на сумата на капитала, върху която собственикът изчислява като печалба частта от рентата, припадаща се на суровия продукт“ (ср. Родбертус, стр. 7) [Руски превод, стр. 298]23.
*⁾ машина за чистене на памука. Ред.

С други думи: оная част от стойността на пшеницата и памука, която представлява стойността на изхабения плуг или джин, не е резултат на труда по изораването на земята или отделянето на памучното влакно от неговото семе, а е резултат на труда, с който са били произведени плугът или джинът. Тази съставна част на стойността влиза в земеделския продукт, макар че не е произведена в земеделието. За нея земеделието е само промеждутъчен стадий, защото посредством тази част на стойността земеделието само възстановява изхабените плугове и джинове с нови, които то купува от машиностроителя.

Тези използувани в земеделието машини, оръдия, постройки и други промишлени продукти се състоят от две части:

1) от суровините за тези промишлени продукти [и
2) от труда, изразходван за суровините].

Макар че тези суровини представляват продукт на земеделието, те са оная част от земеделския продукт, която никога не влиза нито в работната заплата, нито в печалбата. Дори и да не съществуваха в земеделието никакви капиталисти, все пак земеделецът, както и преди, не би могъл да запише тази част от своя продукт като своя работна заплата. Всъщност той би трябвало да я дава безплатно на фабриканта на машини, за да може последният да му изготви от нея машина, и освен това би трябвало да плаща и прибавения към тази суровина труд ( = работна заплата + печалба). В действителност така и става. Машиностроителят купува суровината, но тази суровина трябва да бъде купена обратно от селския стопанин при покупката на машината. Следователно получава се така — като че ли селският стопанин не е продал нищо на машиностроителя, а само му е заел суровината, за да ѝ бъде придадена форма на машина. Така че тази част от стойността на прилаганите в земеделието машини, която произхожда от суровината — макар и да представлява продукт на земеделския труд и да е част от създадената чрез този труд стойност, — все пак принадлежи на производството, а не на производителя, и затова фигурира у последния в рубриката на неговите разходи, също както и семената. А другата част, която представлява вложения в машините промишлен труд, е „промишлен продукт“, който влиза в земеделието по съвсем същия начин, както суровините в качеството на средство за производство влизат в обработващата промишленост.

И така, ако е вярно, че фирмата „производство на суровини“ доставя на фирмата „обработваща промишленост“ „стойността на материала“, която влиза като отделно перо в сумата на капитала на фабриканта, то не по-малко вярно е и това, че фирмата „обработваща промишленост“ доставя на фирмата „производство на суровини“ стойността на машините, която изцяло (включително и частта, състояща се от суровината) влиза в сумата на капитала на фермера, макар че тази „съставна част от стойността“ не носи на фермера принадена стойност. Именно по тази причина в high agriculture*⁾ както го наричат англичаните, нормата на печалбата се оказва по-ниска, отколкото в примитивното земеделие, макар че в първото нормата на принадената стойност е по-висока.
*⁾ усъвършенствано и интензивно земеделие. Ред.

За г. Родбертус това е същевременно блестящо доказателство, че за същността на едно капиталовложение е безразлично обстоятелството, дали частта от стойността, влагана в постоянния капитал, се възстановява in natura (в натура) и поради това се води като стока — като парична стойност, — или пък действително е била отчуждена и е преминала през процеса на купуването и продаването. Ако например производителят на суровини беше дал безплатно на машиностроителя съдържащите се в купената от него машина желязо, мед, дърво и т.н., така че машиностроителят да му представи сметка при продажбата на машината само за присъединения труд и за изхабяването на своята собствена машина, то купената машина би струвала на селския стопанин точно толкова, колкото му струва сега, и същата тази съставна част от стойността би фигурирала в неговото производство като постоянен капитал, като капиталовложение — точно така, както е съвсем безразлично дали селянинът продава цялата своя реколта и срещу оная част от нейната стойноет, която представлява семената (суровия материал), купува семена от друго място — например, за да смени сорта на семената, което е много полезно, за да се избегне израждането на растенията в резултат на непрекъснатото размножаване на един и същ сорт, — или пък той непосредствено задържа от своя продукт оная част, в която е представена тази съставна част от стойността, и я връща на земята.

Но г. Родбертус — с цел да нагласи своите изчисления — неправилно характеризира състоящата се от машините част от постоянния капитал.

Втората точка, която трябва да се разгледа при анализа на втората теза на г. Родбертус, е:

Г-н Родбертус говори за ония промишлени и земеделски продукти, от които се състои доходът, а това означава нещо съвсем друго в сравнение с промишлените и земеделските продукти, от които се състои съвкупният годишен продукт. Дори и да беше правилно да се каже по отношение на съвкупния годишен продукт, че след като се приспадне от него цялата част на земеделския капитал, която се състои от машини и т.н. [480], също така и оная част от земеделския продукт, която непосредствено се връща на земеделското производство — че след приспадането на тези две части разпределението на принадената стойност между фермера и индустриалеца (а следователно и разпределението на припадащата се на фермера принадена стойност между самия фермер и собственика на земята) трябва да се определя от величината на дяловете, които имат в съвкупната стойност на продуктите промишлеността и земеделието; дори ако всичко това е правилно, все пак остава големият въпрос, дали това е вярно, когато става дума за продуктите, които съставляват обществения фонд на дохода. Доходът (тук се изключва частта, която на свой ред се превръща в нов капитал) се състои от продукти, които влизат в индивидуалното потребление, и именно тук възниква въпросът, каква част получават от общия котел индустриалците, фермерите и поземлените собственици. Определя ли се всяка от тези части от дяловете, които промишлеността и производството на суровини имат в стойността на продуктите, съставляващи дохода? С други думи, определя ли се тя от дяловете, на които се дели между земеделския труд и промишления труд стойността на целия продукт, съставляващ дохода?

От масата на продуктите, от които се състои доходът, са изключени, както посочих по-рано (този том, харт. вариант, ч.1, стр. 227-235.) всички ония продукти, които влизат в производството в качеството на оръдия на труда (машини), спомагателни материали, полуфабрикати и суровини за полуфабрикатите, и които съставляват определена част от годишния продукт на труда. От нея е изключен не само постоянният капитал, прилаган в производството на суровините, но също и постоянният капитал на машиностроителите и целият постоянен капитал на фермерите и капиталистите, който, макар и да влиза в процеса на труда, не влиза в процеса на образуването на стойността. По-нататък от нея е изключен не само постоянният капитал, но също и част от ония невлизащи в индивидуалното потребление продукти, които представляват дохода на своите производители и които — за да се възстанови използуваният постоянен капитал — влизат в капитала на производителите на продуктите, които се потребяват като доход.

Масата на продуктите, която се потребява като доход и образува фактически оная част от богатството, която образува дохода както по своята потребителна стойност, така и по своята разменна стойност — тази маса на продуктите може, както посочих по-рано (в този том, харт. вариант, стр. 217—227) да се разглежда като състояща се само от новоприсъединения (в течение на годината) труд, поради което именно тя се свежда само до дохода, т.е. до работната заплата и печалбата (последната се разпада от своя страна на [оставаща у капиталиста] печалба, рента, данъци и т.н.), като нито една частица от тази маса не съдържа нито стойност на влизащите в производството суровини, нито стойност на влизащото в производството изхабяване на машините, с една дума, никаква стойност на средства на труда. Следователно ако ние (като оставим напълно без внимание производните форми на дохода, защото те сдмо показват, че притежателят на дохода отстъпва своя дял в споменатата маса продукти на други, било за услуги и т.н. или за изплащане на задължения и т.н.) разгледаме този доход и предположим, че работната заплата съставлява ⅓ от дохода, печалбата — ⅓ и поземлената рента — ⅓, а стойността на продукта е 90 ф.ст., то всеки един от представителите на тези видове доход ще може да получи от общата маса продукти за 30 ф.ст.

Тъй като масата на продуктите, образуваща дохода, се състои само от новоприсъединения (присъединен в течение на годината) труд, то на пръв поглед работата е много проста: ако земеделският труд влиза в тази маса на продуктите в размер ⅔, а промишленият труд — в размер ⅓, то индустриалците и селските стопани делят стойността помежду си съответно на това отношение. Една трета от стойността на масата на продуктите би се паднала на

индустриалците, а две трети — на селските стопани, и пропорционалната величина на принадената стойност, реализирана в промишлеността и селското стопанство (като и тук, и там предполагаме една и съща норма на принадената стойност), би съответствала на дяловете, които промишлеността и селското стопанство имат в стойността на съвкупния продукт; а поземлената рента би се увеличавала съответно на увеличаването на печалбата на фермера, в която рентата се е впила като въшка. И все пак тази трактовка на въпроса е неправилна. Работата се състои в това, че една част от стойността, състояща се от земеделски труд, образува дохода на фабрикантите, които произвеждат основния капитал, възстановяващ изхабената в земеделието част на този капитал. Така че съотношението между земеделския и промишления труд, като съставни части от стойността на продуктите, образуващи дохода, съвсем не показва пропорцията, в която стойността на образуващата дохода маса на продуктите или самата тази маса на продуктите се разпределя между индустриалците и фермерите, а също така не показва и съотношението, в което промишлеността и селското стопанство вземат участие в съвкупното производство. Родбертус казва по-нататък:

„Но все пак само производителността на труда в производството на суровини и в промишлеността определя съответната височина на стойността на суровия продукт и на промишления продукт, или дяловете, които те съставляват в общата стойност на целия продукт. Стойността на суровия продукт ще бъде толкова по-висока, колкото по-ниска е производителността на труда в производството на суровините, и обратно. Точно така и стойността на промишления продукт ще бъде толкова по-висока, колкото по-ниска е производителността на промишления продукт, и обратно. Ето защо, ако е дадена височината на рентата изобщо, то — тъй като висока стойност на суровия продукт обуславя висока поземлена рента и ниска печалба на капитала, а висока стойност на промишления продукт обуславя висока печалба на капитала и ниска поземлена рента — височината на поземлената рента и височината на печалбата на капитала трябва да се намират в обратно отношение не само една към друга, но и към производителността на съответния труд, т.е. на труда в производството на суровини и на труда в промишлеността“ (стр. 123). [Руски превод, стр. 312—313].

Едно сравнение на производителността на две различни сфери на производството може да бъде направено само в относителен смисъл. Това значи: взема се някой изходен момент, в който например стойностите на конопа и на лененото платно — т.е. съотносителните количества на съдържащото се в тях работно време — се отнасят както 1 към 3. Ако това отношение се изменя, ще бъде правилно да се каже, че се е изменила производителността на тези два различни вида труд. Но ще бъде неправилно да се твърди, че производството на злато е „по-малко производително“ от производството на желязо поради това, че необходимото за производството на една унция злато [481] работно време е равно на 3, а времето, необходимо за производството на един тон желязо, е също равно на 3.

Стойностното отношение между две стоки показва, че едната от тях се произвежда с по-голям разход на работно време, отколкото другата; обаче не може на това основание да се твърди, че един производствен отрасъл е „по-производителен“ от друг. Това би било вярно само при условие, че и в двата случая работното време се разходва за производство на едни и същи потребителни стойности.

Следователно, ако стойността на суровия продукт се отнася към стойността на промишления продукт както 3 към 1, оттук съвсем не следва, че промишлеността е три пъти по-производителна от земеделието. a13Само ако отношението се е изменило, например ако е станало 4:1 или 3:2, или 2:1 и т.н., би могло да се каже, че относителната производителност в тези два отрасъла се е изменила. Така че да се твърди това, е възможно само в случай на повишаване или понижаване на производителността.

(горе)
[в) Трета теза на Родбертус]

„III) Височината на печалбата върху капитала се определя изключително от височината на стойността на продукта изобщо и от височината на стойността на суровия продукт и на промишления продукт по-специално, или от степента на производителността на труда изобщо и на труда в производството на суровини и в промишлеността по-специално; височината на поземлената рента зависи освен това и от величината на стойността на продукта, т.е. от количеството труд или производителната сила, приложена в производството при дадена степен на прозводителност“ (стр. 116—117) [Руски превод, стр. 307].

С други думи: нормата на печалбата зависи изключително от нормата на принадената стойност, а последната се определя изключително от производителността на труда; и, обратно, нормата на поземлената рента зависи също и от масата на влагания труд (от броя на работниците) при дадена производителност на труда.

В това твърдение се съдържат почти толкова грешки, колкото и думи.

Първо, нормата на печалбата съвсем не се определя само от нормата на принадената стойност — това ще поясним веднага. Но преди всичко не е вярно, че нормата на принадената стойност зависела само от производителността на труда. При дадена производителност на труда нормата на принадената стойност се изменя в зависимост от продължителността на принаденото работно време. Следователно нормата на принадената стойност зависи не само от производителността на труда, но също и от количеството вложен труд, тъй като количеството незаплатен труд може да нараства (при неизменна производителност), без да нараства количеството заплатен труд, т.е. без да нараства разходваната за работна заплата част от капитала. Принадена стойност — както абсолютна, така и относителна (а Родбертус, изхождайки от Рикардо, познава само последната) — не може да има, ако трудът не е поне дотолкова производителен, че от работния ден, след приспадането на времето, необходимо за собственото възпроизводство на работника, да остане и принадено работно време. Но щом приемаме, че съществува принадено работно време, то — при даден минимум производителност — нормата на принадената стойност се изменя заедно с изменението на продължителността на принаденото работно време.

Следователно, първо, не е вярно, че нормата на печалбата, или „височината на печалбата върху капитала“ — тъй като това именно обуславя нормата на принадената стойност, — се определя само от производителността на експлоатирания от капитала труд. Второ, да предположим, че е дадена вече нормата на принадената стойност, която при дадена производителност на труда се изменя в зависимост от изменението на продължителността на работния ден, а при даден нормален работен ден — в зависимост от производителността на труда. Тогава самата принадена стойност ще бъде различна в зависимост от броя на работниците, от работния ден на които се изсмуква определено количество принадена стойност, с други думи — в зависимост от величината на променливия капитал, разходван за работна заплата. Но нормата на печалбата зависи от отношението на тази принадена стойност към променливия капитал плюс постоянния капитал. При дадена норма на принадената стойност величината на принадената стойност зависи, разбира се, от величината на променливия капитал, но височината на печалба, т.е. нормата на печалба, зависи от отношението на тази принадена стойност към съвкупния авансиран капитал. Следователно тук нормата на печалбата ще се определя, разбира се, от цената на суровината (ако такава се употребява в дадения отрасъл на промишлеността) и от стойността на машините с определена мощност.

Ето защо коренно погрешно е следното твърдение на Родбертус:

„В същата пропорция, в която вследствие увеличаването на стойността на продукта се увеличава сумата на печалбата на капитала, се увеличава следователно и съвкупната стойност на капитала, върху която трябва да се изчислява печалбата, а досегашната пропорция между печалбата и капитала съвсем не се изменя вследствие на това увеличение на печалбата на капитала“ (стр. 125) [Руски превод стр. 314].

Това твърдение е вярно само в случай, че изразява тавтологията: при дадена норма на печалба {а нормата на печалбата твърде много се различава от нормата на принадената стойност и от самата принадена стойност} величината на променливия капитал е без значение именно защото нормата на печалбата е предположена като постоянна. Изобщо нормата на печалбата може да нараства въпреки обстоятелството, че производителността на труда си остава постоянна, или може да спада въпреки обстоятелството, че производителността на труда нараства и при това нараства във всяка сфера.

А после отново се появява несръчният фокус с поземлената рента (стр. 125—126) [Руски превод, стр. 314—315], простото увеличение на която било повишавало нейната норма, тъй като тя във всяка страна се изчислявала върху „неизменно количество моргени“ (стр. 126) [Руски превод, стр. 315|. Ако нараства масата на печалбата (при дадена норма на печалбата), то нараства и масата на капитала, от който тя се получава; обаче ако нараства поземлената рента, то според Родбертус се изменял само един фактор — самата рента, докато нейният мащаб, „количеството моргени“, оставал фиксиран, неизменен.

[482] „Ето защо поземлената рента може да се повишава вследствие на причини, които възникват навсякъде в хода на икономическото развитие на обществото — вследствие на увеличаването на прилагания в производството труд, с други думи, вследствие на нарастване на населението, без да е необходимо едновременно повишаване на стойността на суровия продукт, тъй като вече самото обстоятелство, че поземлената рента се получава от по-голямо количество суров продукт, трябва да даде този резултат“ (стр. 127) [Руски превод, стр. 315—316].

На стр. 128 Родбертус прави странно откритие, че дори ако поземлената рента съвсем изчезне вследствие на спадане на цената на суровия продукт под неговата нормална стойност, то би било невъзможно

„печалбата на капитала да достигне някога 100 процента“ (именно при условие, че стоката се продава по нейната стойност); „колкото и да е висока печалбата, тя винаги трябва да бъде по-малка“ (стр. 128) |Руски превод, стр. 316].

А защо?

„Защото тя“ (печалбата на капитала) „се получава изключително в резултат на делене стойността на продукта. Затова тя винаги може да е само дробна част от тази единица“ (стр. 127—128) [Руски превод, стр. 316].

Това, г. Родбертус, изцяло зависи от начина на Вашето изчисление.

Да предположим, че авансираният постоянен капитал е равен на 100, авансираната работна заплата е равна на 50, а излишъкът в продукта на труда над тези 50 възлиза на 150. Тогава сметката би имала следния вид:

За да бъде този случай възможен, необходимо е само едно — да предположим, че работникът работи в течение на ¾ от работния ден за своя господар, т.е. че за собственото възпроизводство на работника е достатъчна една четвърт от работното време. Разбира се, щом г. Родбертус взема стойността на продукта, равна на 300, като единно цяло, щом не отделя съдържащия се в нея излишък над производствените разходи, а казва: този продукт подлежи на разпределение между капиталиста и работника — то делът на капиталиста действително може да съставлява само една част от този продукт, дори ако тази част би се равнявала на ⁹⁹⁹/₁₀₀₀ от челия продукт. Но тази сметка е погрешна или най-малко във всяко отношение безплодна. Когато някой влага 150 и изкарва 300, той обикновено не казва, че получава 50% печалба, стига само да не смята 150 върху 300 (вместо да ги смята върху 150).

Да предположим, че в приведения по-горе пример работникът е работил 12 часа : 3 часа — за себе си и 9 часа — за капиталиста. Да предположим сега, че той работи 15 часа: следователно работи 3 часа за себе си и 12 часа — за капиталиста. В съответствие с предишното съотношение в производството [между средствата за производство и количеството жив труд] към постоянния капитал трябва да се прибави допълнителен разход в размер 25 (в действителност по-малко, тъй като разходите за машини не биха нараснали в същото отношение, в което се увеличава количеството труд). И така

След това Родбертус отново ни преподнася своите разсъждения относно нарастването на „поземлената рента до безкрайност“, защото той, първо, приема простото нарастване на величината на поземлената рента за нейно повишаване, т.е. той говори за повишаване и тогава, когато една и съща норма на поземлена рента се заплаща с по-голяма маса продукти. И после, защото той изчислява рентата върху „морген“ в качеството на мащаб — две неща, които нямат нищо общо помежду си.

* * * * *

Следващите точки може да се отбележат съвсем накратко, тъй като те нямат никакво отношение към моята задача.

„Стойността на земята“ е „капитализирана поземлена рента“. Ето защо за този неин паричен израз определящо значение има височината на господствуващия лихвен процент. При капитализация с 4% поземлената рента трябва да бъде умножена с 25, защото 4%=¹/₂₅ от 100; при капитализация с 5% — с 20, защото 5%=¹/₂₀ от 100. В стойността на земята това би представлявало една разлика от 20% (стр. 131). Дори ако се понижи стойността на парите, поземлената рента — следователно и стойността на земята — би се повишила номинално, защото тук не ставало нищо, което да има някакво отношение към капитала. Когато лихвеният процент или печалбата се изразява в по-голямо количество пари, то едновременно с това равномерно се повишава в своя паричен израз и капиталът. И обратно — изразената в по-голямо количество пари поземлена рента трябвало да се разпределя „върху неизменното количество моргени на участъка земя“ (стр. 132).

Своята премъдрост относно икономическото развитие на Европа г. Родбертус резюмира по следния начин:

1) „...У европейските нации производителността на труда изобщо — на труда в производството на суровини и в промишлеността — се е повишила ... Вследствие на това делът от националния продукт, който отива за работна заплата, се е намалил, а делът, който остава за рента, се е увеличил ... Следователно рентата изобщо се е повишила“ (стр. 138—139) [Руски превод, стр. 322—323].

2) „...Производителността в промишлеността се е увеличила в по-голяма степен, отколкото в производството на суровини ... Вследствие на това днес при равна величина на стойността на националния продукт дельт на рентата, която се пада на суровия продукт, е по-голям от дела, който се пада на промишления продукт; така че въпреки повишаването на рентата изобщо повишила се е все пак само поземлената рента, а печалбата върху капитала, напротив, е спаднала“ (стр. 139) [Руски превод, стр. 323].

По такъв начин г. Родбертус, точно както и Рикардо, обяснява тук повишаването на поземлената рента и спадането на нормата на печалбата като произтичащи едно от друго; спадането на едната е равносилно на повишаването на другата, а повишаването на поземлената рента се обяснява с относителната непроизводителност [483] на земеделието. Рикардо казва на едно място дори определено, че става въпрос не за абсолютна, а за „относителна“ непроизводителност. Но дори и да беше казал противоположното — това не би се съгласувало с издигнатия от него принцип, тъй като действителният автор на защищавания от Рикардо възглед, Андерсън, изрично говори за абсолютна способност на всяка почва за подобрение.

Ако „принадената стойност“ въобще (печалбата и рентата) ce е повишила, то нормата на цялата рента не само може да спадне по отношение на целия капитал, но тя непременно ще спадне, защото се е повишила производителността на труда. Въпреки че се е увеличил броят на заетите работници и се е повишила степента на тяхната експлоатация, вложеният изобщо за работна заплата капитал — макар абсолютно да се е увеличил — все пак относително е намалял; защото постоянно нарастващата част от съвкупния капитал съставлява привеждания в движение от тези работници [постоянен] капитал, който в качеството си на авансиран продукт на минал труд влиза в производството като негова предпоставка. Затова нормата на печалбата и на поземлената рента, взети заедно, е спаднала, въпреки че се е повишила не само тяхната сума (тяхната абсолютна величина), но и нормата на експлоатацията на труда. Това г. Родбертус не е в състояние да види, тъй като за него постоянният капитал е изобретение на промишлеността, за което земеделието нищо не знае.

А относно относителната величина на печалбата и на поземлената рента, то от факта, че земеделието относително е по-малко производително, отколкото обработващата промишленост, съвсем не следва, че по тази причина нормата на печалбата трябва абсолютно да спадне. Ако нейното отношение към поземлената рента се е равнявало по-рано на 2:3, а сега е равно само на 1:3, то по-рано тя е била ²/₃ от поземлената рента, а сега — само ¹/₃; с други думи, ако по-рано печалбата е била ²/₅ от съвкупната принадена стойност (⁸/₂₀), а сега — само ¹/₄ (⁵/₂₀), то тя е спаднала с ³/₂₀, т.е. от 40% на 25%.

Да предположим, че стойността на един фунт памук е била 2 шил. Тя спада на 1 шил. 100 души работници, които по-рано изпридаха за един ден 100 фунта памук, сега изпридат 300 фунта памук. По-рано капиталът, вложен за 300 фунта памук, е възлизал на 600 шил.; сега възлиза само на 300 шил. Да предположим по-нататък, че стойността на машините и в двата случая е равна на ¹/₁₀ [от сумата, вложена за памук в първия случай], т.е. 60 шил. И най-сетне за превръщането на 300 фунта памук в прежда по-рано се е разходвала заплата за 300 работника и е възлизала на 300 шил., а сега се разходва само за 100 работника и възлиза на 100 шил. Тъй като производителността на труда на работниците се е „увеличила“ и ние трябва да предположим, че те се заплащат тук с продукта на своя собствен труд, ще допуснем, че по-рано принадената стойност е съставлявала 20% от работната заплата, а сега — 40%. И така, 300 фунта прежда струват:

I) в първия случай — суровина 600, машини 60, работна заплата 300, принадена стойност 60, всичко — 1020 шил.;
II) във втория случай — суровина 300, машини 60, работна заплата 100, принадена стойност 40, всичко — 500 шил.

Производствени разходи в първия случай 960 шил., печалба 60 шил., норма на печалбата 6¼%.
Производствени разходи във втория случай 460 шил., печалба 40 шил., норма на печалбата 8¹⁶/₂₃%.

Ако предположим, че рентата е съставлявала ⅓ от всеки фунт памук, то в първия случай тя е била 200 шил., или 10 ф.ст., а във втория случай 100 шил., или 5 ф.ст. Рентата тук е спаднала, тъй като суровият продукт е поевтинял с 50%. Но целият продукт е поевтинял с повече от 50%. Новоприсъединеният промишлен труд се е отнасял към стойността на суровината в първия случай — както 360:600, или както 6:10, или както 1:1⅔; във втория случай — както 140:300, или1:1²/₇. Производителността на промишления труд е нараснала в по-голяма степен, отколкото производителността на земеделския труд; въпреки това в първия случай нормата на печалбата е по-ниска, а рентата е по-висока, отколкото във втория случай. И в двата случая рентата е ⅓ от суровината.

Да предположим, че масата на суровината в случай II се е удвоила и че в прежда са се превърнали 600 фунта памук; тогава съотношението би било следното:

II) 600 фунта памук (суровина) — 600 шил., 120 шил. — машини, 200 шил. — работна заплата, 80 шил. — принадена стойност ; всичко 920 шил. — производствени разходи. Печалба — 80 шил., норма на печалбата — 8¹⁶/₂₃%.

Нормата на печалба би се повишила в сравнение с I. Величината на рентата би била точно същата, както в I. 600 фунта прежда биха стрували само 1 000, докато по-рано те струваха 2.040 шил.

[484] От относителното поскъпване на земеделския продукт съвсем не следва, че той носи рента. Но щом вече се допусне, че рентата се прилепва като процент към всяка част от стойността на земеделския продукт — както това допуска Родбертус, защото неговото мнимо доказателство е глупаво, — то от това допускане, разбира се, следва, че рентата се повишава заедно с поскъпването на земеделския продукт.a14

„...Вследствие на увеличението на населението извънредно се увеличи и сумата на стойността на националния продукт ... Затова сега в нацията се получава повече работна затата, повече печалба, повече поземлена рента ... Това увеличение на сумата на поземлената рента повлече след себе си и повишаване на равнището на поземлената рента, докато по отношение на работната заплата и на печалбата увеличението на общата сума на всяка една от тях не можеше да окаже подобно действие“ (стр. 139) [Руски превод, стр. 323].

(горе)
[8) ДЕЙСТВИТЕЛНИЯТ СМИСЪЛ НА ЗАКОНА, ИЗВРАТЕН ОТ РОДБЕРТУС]

Да отхвърлим сега всичките глупости на г. Родбертус (без да говорим дори за ония недостатъци в неговите възгледи, за които се изказах подробно по-горе, например — че принадената стойност („височината на рентата“) можела да се повишава само при увеличаване на производителността на труда, което следователно означава неразбиране на абсолютната принадена стойност, и т.н.)

А именно, да отхвърлим:

[Първа] глупост — че в земеделието в същинския смисъл на думата (в капиталистическото земеделие) „стойността на материала“ съвсем не влизала в капиталовложенията;

Втора глупост, състояща се в това, че Родбертус не разглежда втората част на постоянния капитал, влизаща в земеделието и в промишлеността (машините и т.н.), като такава „съставна част на стойността“, която — подобно на „стойността на материала“ — не е резултат на труда в сферата на производството, в която тя влиза във вид на машини и върху която следователно трябва да се изчислява получената във всяка сфера на производството печалба, макар че стойността на машините подобно на „стойността“ на материала не прибавя нито грош към тази печалба — при все че и машините, и суровият материал са средства за производство и като такива влизат в процеса на труда;

Третата глупост — Родбертус не вписва в сметката на земеделието — като капиталовложение — цялата съставна част на стойността“, която се образува от влизащите в земеделието „машини“ и т.н., и че той не разглежда този дял от „съставната част на стойността“, който не представлява суров материал, като дебит на земеделието по отношение на промишлеността, за изплащането на който земеделието трябва да доставя безплатно на промишлеността една част от суровия материал, която следователно не влиза в капиталовложенията на промишлеността, разглеждана като единно цяло;

Четвърта глупост — че във всички отрасли на промишлеността освен машините и необходимите за тях спомагателни материали влизала още и „стойността на материала“, докато това съвсем не става нито в транспортната промишленост, нито в добивната промишленост;

Пета глупост, състояща се в неразбиране на обстоятелството, че в много отрасли на обработващата промишленост (и то в толкова по-голяма степен, с колкото по-голямо право може да се каже за тях, че доставят готови изделия за потребление), макар в тях да влиза освен променлив капитал също и „суров материал“, другата съставна част на постоянния капитал почти съвсем отпада или е минимална, несравнено по-малка, отколкото в едрата промишленост и в земеделието;

Шестата глупост, състояща се в това, че той смесва средните цени от стоките с техните стойности.

Ако отхвърлим всичките тези глупости, които позволяват на Родбертус да извежда своето обяснение на поземлената рента от погрешната сметка, която прави фермерът и сам г. Родбертус — така че поземлената рента би трябвало да изчезва толкова повече, колкото повече фермерът започва действително да пресмята правените от него капиталовложения, — то като скрито под тези глупости зърно остава само следното твърдение:

Когато суровите продукти се продават по техните стойности, тогава тяхната стойност е по-висока от средните цени на другите стоки, или по-висока от тяхната собствена средна цена, т.е. тя превишава производствените разходи плюс средната печалба и следователно дава добавъчна печалба, която именно образува поземлената рента. Това означава по-нататък, че променливият капитал (при предположение, че нормата на принадената стойност е еднаква) е по-голям — в сравнение с постоянния капитал — в производството на сурови продукти, отколкото — средно взето — в ония производствени сфери, които спадат към промишлеността (което не пречи, че в някои отрасли на промишлеността променливият капитал е по-висок, отколкото в земеделието). Или казано в още по-обща форма: земеделието принадлежи към същия разред, към който принадлежат ония сфери на производството, където отношението на променливия капитал към постоянния е по-високо, отколкото в промишлените сфери, взети средно. Затова принадената стойност в земеделието, изчислена върху вложените тук производствени разходи, трябва да бъде по-висока, отколкото — взето средно — в сферите на промишлеността. Това на свой ред означава, че особената норма на печалба в земеделието превишава средната, или общата норма на печалба. А това от своя страна означава, че особената норма на печалбата във всяка сфера на производството — ако нормата на принадената стойност е еднаква, а самата принадена стойност е дадена — зависи от отношението на променливия капитал към постоянния капитал в отделните сфери.

Така че тук намира приложение в един особен отрасъл на производството същият закон, който беше развит от мен в неговата обща форма*⁾.
*⁾ Виж този том, книжен вариант, ч. II., стр. — 60. Род.

[485] След това —

1) би следвало да се докаже, че земеделието принадлежи към онези особени сфери на производството, където стойностите на стоките превишават техните средни цени и където следователно печалбата — ако тези сфери си я присвояват сами, а не я дават за изравняване на общата норма на печалбата — превишава средната печалба, така че след приспадането на тази последната при тях остава още и добавъчна печалба. Очевидно това положение е правилно,взето средно, за земеделието, тъй като в него относително още преобладава ръчният труд, а на буржоазния начин на производство е свойствено да развива промишленото производство по-бързо, отколкото земеделието. Впрочем това е едно историческо различие, което може да изчезне. В това се корени и причината на явлението — че стойността на средствата за производство, доставяни от промишлеността на земеделието, общо взето, се понижава, докато стойността на суровия материал, доставян от земеделието на промишлеността, общо взето, се повишава ; вследствие на това постоянният капитал в значителна част от обработващата промишленост е относително по-голям по стойност, отколкото в земеделието. Това в повечето случаи не се отнася и до добивната промишленост.

2) не може да се твърди, както това прави Родбертус, че акоземеделският продукт — съгласно общия закон — се продава, сред но взето, по неговата стойност, то той трябва да дава добавъчна печалба, alias (иначе казано) поземлена рента — както ако подобна продажба на стоката по нейната стойност, но над нейната средна цена би представлявала всеобщ закон на капиталистическото производство. Напротив, трябва да се посочи защо в производството на суровини — като изключение и за разлика от оная категория промишлени продукти, чиято стойност също така стои по-високо от средната им цена — стойностите не се понижават до средните цени и вследствие на това дават добавъчна печалба, alias поземлена рента. Това се обяснява просто със съществуването на собствеността върху земята. Изравняването става само благодарение на това, че действа капитал срещу капитал, тъй като само въздействащите един върху друг капитали притежават силата да осъществяват иманентните закони на капитала. Дотолкова прави са ония, които извеждат поземлената рента от монопола; съвсем по същия начин, както монополът на капитала единствен дава възможност на капиталиста да изсмуква от работника принаден труд, така и монополът на собствеността върху земята дава възможност на поземления собственик да изсмуква от капиталиста оная част от принадения труд, която би могла да образува постоянна добавъчна печалба. Ония, които извеждат поземлената рента от монопола, грешат в това отношение, че предполагат, че монополът дава на поземления собственик възможност да повишава цената на стоката над нейната стойност. Напротив, действието на монопола се състои тук в това, да поддържа стойността на стоката на такова равнище, което е по-високо от нейната средна цена — в това, да създава възможност да се продава стоката не над нейната стойност, а именно по нейната стойност.

Едно такова изменение на възгледите на Родбертус би ни довело до правилното разбиране на въпроса. Тогава ще бъде обяснено съществуването на поземлената рента, докато Рикардо обяснява само съществуването на различните поземлени ренти и фактически лишава поземлената собственост от всякакво икономическо значение. Освен това при такова разбиране на въпроса се отстранява и надстройката — която впрочем у самия Рикардо е само произволна и ненужна за неговото изложение, — изразена в твърдението, че земеделското производство ставало все по-малко производително, и се идва, напротив, до извода, че производителността в земеделието нараства. a15Работата е само там, че върху буржоазна основа земеделието е относително по-малко производително — с други думи, по-бавно развива производителните сили на труда, — отколкото промишлеността. Рикардо е прав, когато извежда „излишната принадена стойност“ в земеделието не от по-голямото плодородие, а от по-голямото неплодородие.

(горе)
[9) ДИФЕРЕНЦИАЛНАТА РЕНТА И АБСОЛЮТНАТА РЕНТА В ТЯХНОТО СЪОТНОШЕНИЕ. ИСТОРИЧЕСКИЯТ ХАРАКТЕР НА ПОЗЕМЛЕНАТА РЕНТА. КЪМ ВЪПРОСА ЗА МЕТОДА НА ИЗСЛЕДВАНЕ НА СМИТ И РИКАРДО]

Относно разликата в поземлените ренти, то при еднакво капиталовложение в еднакви по големина земни участъци тази разлика се обяснява с разликата в естественото плодородие, особено за такива продукти, от които се получава хлябът, главната храна на

хората; при еднакви по големина земни участъци с еднакво плодородие разликата в рентите се обяснява с нееднаквите капиталовложения. Първата, естествената разлика определя разликата не само във величината на поземлената рента, но и в нейната височина или норма в сравнение с вложения капитал; втората, промишлената разлика определя само увеличаването на поземлената рента пропорционално на величината на вложения капитал. Разлика в резултата може да се получи и при последователни капиталовложения в един и същ участък земя. Съществуването на различни добавъчни печалби, или на различни поземлени ренти, върху земни участъци с различно плодородие не е още онова, което различава земеделието от промишлеността. Онова, което различава земеделието от промишлеността, е фиксираността на тези добавъчни печалби, които тук имат база, дадена от природата (тази база може все пак да бъде повече или по-малко изравнена), докато в промишлеността — при еднаква средна печалба — те имат винаги само мимолетен характер и винаги възникват само тогава, когато се извършва преход към по-производителни машини и към по-ефективни методи на труда. В промишлеността винаги последният постъпващ капитал, който е най-производителен, носи добавъчна печалба, получавана чрез понижаване на средните цени. А в земеделието причина за добавъчна печалба може да бъде — и много често бива по необходимост — не абсолютното увеличаване на плодородието на най-добрите участъци, а относителното увеличаване на тяхното плодородие, обусловено от обработването на по-малко плодородна земя. В промишлеността по-високата относителна производителност, добавъчната печалба (която бързо изчезва), винаги трябва да бъде резултат на абсолютно увеличаване на производителността на нововложения капитал в сравнение с предишния. В промишлеността никой капитал (тук не говорим за кратковременното увеличаване на търсенето) не може да дава такава добавъчна печалба, която да зависи от това, че в даден промишлен отрасъл тепърва постъпват по-малко производителни капитали.

[486] Но и в земеделието (както това допуска и Рикардо) една по-плодородна почва — почва, която или е по-плодородна по природа, или благодарение на най-новите успехи на техниката става по-плодородна от старата почва при старата техника — може да влезе в обработка на един по-късен стадий, може дори да стане причина (както това става в минната промишленост и в производството на колониални продукти) да бъде спряна обработката на една част от старата почва или да бъде въведено на старата почва друг вид земеделско производство, доставящо друг продукт.

Обстоятелството, че разликите в поземлените ренти (добавъчните печалби) повече или по-малко се фиксират, отличава земеделието от промишлеността. Обаче съвсем не почвата, а конкуренцията, капиталистическото производство са причината за това, че средните условия на производството определят пазарната цена и по този начин повишават оная цена на продукта, която стои под това средно равнище, над цената на даден продукт и дори над неговата стойност; това следователно не е закон на природата, а обществен закон.

Съгласно тази теория не е необходимо нито да се получава поземлена рента от най-лошата земя, нито да не се получава никаква рента от такава земя. Съществува също и такава възможност, че там, където не се получава никаква поземлена рента, а се получава само обикновена печалба, или дори там, където липсва и тази последната, все пак се заплаща аренда, т.е. поземленият собственик получава поземлена рента, макар че от икономическа гледна точка тук няма никаква поземлена рента.

Първо. Да допуснем, че поземлена рента (добавъчна печалба) се плаща само от по-добра (по-плодородна) почва. Тук поземлена рента „като такава“ не съществува. В подобни случаи добавъчната печалба рядко се явява като фиксирана във вид на поземлена рента, тъй както не се фиксира добавъчната печалба и в промишлеността (това се наблюдава например в западната част на Северноамериканските съединени щати21 [486]

[486] Така е там, където, от една страна, относително голяма маса от разполагаемите земи още не е превърната в частна собственост и където, от друга страна, естественото плодородие е достатъчно голямо, за да могат — въпреки незначително по развитие на капиталистическото производство и следователно въпреки големия размер на променливия капитал по отношение на постоянния — стойностите на земеделските продукти да бъдат равни на техните средни цени (а понякога да бъдат и по-ниски от тях). Ако бяха по-високи, конкуренцията би ги понижила до това равнище. Напротив, глупаво е да се казва, както прави това например Родбертус, че [поземлена рента представлява] оня, да кажем, долар, оная незначителна, почти номинална цена, която държавата получава от всеки акър Със същото право би могло да се твърди, че държавата облага функционирането на всеки промишлен отрасъл с „данък занятие“. В горепосочения случай действа законът на Рикардо. Поземлената рента съществува тук само за относително по-плодородните земи, пък и в повечето случаи тя още не е фиксирана, а се намира в текущо състояние, подобно на свръхпечалбата в промишлеността. Почвата, която не плаща поземлена рента, не я плаща не в резултат на своето неплодородие, а, напротив, вследствие на своето плодородие. По-добрите видове почви Плащат рента, защото в качеството си на относително ло-плодородни те се отличават с плодородие, което е по-високо от средното.

Но в страните, където съществува собственост върху земята, същият случай — а именно почвата, която се обработва като последна, да не плаща поземлена рента — би бил възможен в резултат на противоположната причина [т.е. вследствие на относителното неплодородие на тази почва]. Така би било, ако стойността, например на житото, би стояла на такова ниско равнище (а това ниско равнище не би имало никакво отношение към обстоятелството, че се заплаща поземлена рента), че за почвата, постъпила в обработка като последна, тази стойност би била равна само на средната цена. Това би било последица на относително малкото плодородие на тази почва, в резултат на което тук, при разходване на същото количество труд, както и на почвата, носеща рента, количеството, да кажем, на квартерите (припадащо се на вложения капитал) би било толкова малко, че при средната стойност на хлебните продукти би се получавала само средната цена, например на пшеницата.

[487] Да предположим например, че последната почва, която носи рента (а почвата, която носи най-малката рента, представлява чистата рента, другите — вече диференцирана рента), при капиталовложение от 100 ф.ст. произвежда продукт, равен на 120 ф.ст., или 360 квартера пшеница по ¹/₃ ф.ст. за квартер. В такъв случай 3 квартера пшеница струват 1 ф.ст. Нека 1 ф.ст. да бъде равен на седмичния труд, 100 ф.ст. = на 100 работни седмици, а 120 ф.ст. = на 120 работни седмици. Следователно 1 квартер пшеница е равен на ¹/₃ седмичен труд, или на 2 работни дни. Нека от тези 2 дни, или 24 часа (ако нормалният работен ден е равен на 12 часа), една пета част, или 4⁴/₅ часа, да съставляват несаплатения труд, равен на принадената стойност, съдържаща се в един квартер. 1 квартер = ¹/₃ ф.ст. = 6²/₃ шил. = 6⁶/₉ шил.

Ако средната печалба е равна на 10%, то средната цена на 360 квартера ще бъде равна на 110 ф. ст., а средната цена на един квартер = на 6¹/₉ шил. По този начин, ако един квартер пшеница се продава по неговата стойност, стойността на целия продукт би била с 10 ф.ст. по-висока от средната цена. А тъй като средната печалба е 10%, то поземлената рента би била равна на половината от принадената стойност, т.е. на 10 ф.ст., или ⁵/₉ шил. на квартер. По-добрите категории почва, които при разход на същите 120 седмици труд (ог които обаче само 100 представляват заплатен труд, все едно дали овеществен или жив) дават по-голямо количество квартери, биха давали, при цена 6⁶/₉ шил. за квартер, по-висока рента. А най-лошата от обработваните земи би давала рента в размер 10 ф.ст. върху 103 ф.ст. капитал, иди ⁵/₉ шал. за един квартер пшеница.

Да предположим, че започва да се обработва нова почва, която при разход на 120 седмици труд дава само 330 квартера. Ако стойността на 3 квартера [беше по-рано] равна на 1 ф.ст., то стойността на 330 квартера се равняваше на 110 ф.ст. А сега един квартер би бил равен на 2 дни и 2²/₁₁ часа, докато по-рано той се равняваше само на 2 дни. Стойността на един квартер беше по-рано 66/9 шил., или 6 шил. и 8 пенса, а сега (тъй като един ф.ст. е равен на 6 дни) стойността на един квартер възлиза на 7 шил. 3 пенса и 1¹/₁₁ фартинга. Сега един квартер би трябвало да се продава с 6 пенса и 1¹/₁₁ фартинга по-скъпо, за да бъде продаден по неговата стойност, при която той също би носил рента в размер ⁵/₉ шил. Стойността на пшеницата, произведена върху по-добрата почва, се оказва тук по-ниска от стойността на пшеницата, произведена върху най-лошата почва; ако тази най-лоша почва продава своя продукт по цената на един квартер от най-близката по-добра — или носеща рента — почва, то тя го продава под неговата стойност — но по неговата средна цена, т.е. по такава цена, при която най-лошата почва дава обикновена средна печалба 10%. Следователно тази почва може да се обработва и да носи на капиталиста обикновената средна печалба. В два случая най-лошата почва би носила тук освен печалба още и рента.

Първо, ако стойността на един квартер пшеница би превишавала 6⁶/₉ шил. (цената на един квартер би могла да превишава 6⁶/₉ шил. — т.е. неговата стойност — вследствие на повишаване на търсенето, но ние не изследваме този случай; 6⁶/₉ шил., цената на един квартер, която даваше рента от 10 ф.ст. за най-лошата от обработваните по-рано земи, беше равна на стойността на пшеницата, произведена на тази почва, носеща недиференцирана поземлена рента), тоест ако най-лошата от обработваните по-рано земи и всички други почви — за да носят същата рента — биха били относително по-малко. плодородни, така че стойността на техните продукти би превишавала в голяма степен тяхната средна цена и средната цена на другите стоки. Следователно обстоятелството, че носата най-лоша почва не дава поземлена рента, е последица не на нейното неплодородие, а на относителното плодородие на другите земни участъци. Най-лошата от обработваните земи, която носи рента, представлява по отношение на новата категория почва, в която се влага нов капитал, рентата изобщо, недиференцираната рента. И рентата, получавана от най-лошата носеща рента почва, не е по-висока именно вследствие на плодородието на тази носеща рента почва.

Да предположим, че освен последната носеща рента почва съществуват още три категории. Категория II (стояща над категория I, т.е. последната носеща рента почва) носи с ¹/₅ повече рента, тъй като тази почва е с ¹/₅ по-плодородна от категория I; категория III — също така с ¹/₅ повече от категория II, защото тя е с ¹/₅ по-плодородна от последната; също и категория IV, защото е с ¹/₅ по-плодородна от категория III. Тъй като рентата в категория I е равна на 10 ф.ст., то в категория II тя ще бъде равна на 10+¹/₅ част = 12 ф.ст., в категория III — на 12+¹/₅ част = 142/5 ф.ст., а в категория IV — 14²/₅+¹/₅ част = 17⁷/₂₅ ф.ст.25

Ако плодородието на категория IV беше по-малко, то рентата на категориите III—I включително би била [488] по-голяма, а рентата на категория IV би била също и абсолютно по-голяма (но би ли останало отношението между тях същото?). Това може да се разбира двояко. Ако категория I би била по-плодородна, то рентата в категории II, III и IV би била съответно по-малка. От друга страна, категория I се отнася към II, категория II — към III и категория III — към IV така, както новопостъпващият, недаващият рента вид почва се отнася към категория I. Новият вид почва ле носи рента, защото стойността на пшеницата от категория I не превишава средната цена на продукта на новата почва. Тя би превишавала тази средна цена, ако категория I беше по-малко плодородна. Тогава новата почва също би давала рента. Но същото се отнася и до категория I. Ако категория II беше по-плодородна, то почвата I не би давала рента или би давала по-малка рента; така стои въпросът и с категория II по отношение на III и с категория III по отношение на IV. Така че в края на краищата би могло да се каже в обратен ред: абсолютното плодородие на категория IV определя рентата на категория III; ако категория IV беше още по-плодородна, то категории III, II и I биха давали по-малка рента или съвсем не биха давали рента. По този начин рентата, която дава категория I, недиференцираната рента, се определя от плодородието на категория IV, също както и обстоятелството, че новата почва съвсем не дава рента, се определя от плодородието на категория I. Следователно тук действува законът на Щорх, който се състои в това, че рентата на най-плодородната почва определя рентата на последната почва, която изобщо дава рента26, а следователно определя и разликата между почвата, която носи недиференцирана рента, и почвата, която съвсем не носи рента.

Следователно явлението, че тук петата категория, новопостъпилата в обработка почва I', не дава (за разлика от I) рента, зависи не от нейното собствено неплодородие, а от нейното относително неплодородие в сравнение с категория I, т.е. от относителното плодородие на категория I в сравнение с I'.

[Второ.] Стойността на продукта на почвените категории, даващи рента — I, II, III, IV, — която възлиза на 6 шил. и 8 пенса за квартер (за по-голяма правдоподобност може наместо квартер да се постави бушел), е равна на средната цена на категория I' и стой по-ниско от собствената стойност на тази категория. Но тук е възможно съществуването на много междинни степени. Ако почвата от категория I' при капиталовложение от 100 ф.ст. дава такова количество бушели, което се намира между нейното действително плодородие от 330 бушела и плодородието на категория I, равно на 360 бушела — например 333, 340, 350, дори до (360—х) бушела, — то стойността на един бушел, равна на 6 шил. и 8 пенса, би била по-висока от средната цена (за бушел) в категория I' и тази почва, постъпила като последна в обработка, би давала рента. Че тя изобщо носи средна печалба, се обуславя от относителното неплодородие на категория I, а следователно и на всички категории от I до IV. А че не носи рента, това се обуславя от относителното плодородие на категория I и от нейното собствено относително неплодородие. Последната постъпила в обработка почва би могла да дава рента, ако стойността на един бушел би превишавала 6 шил. и 8 пенса, т.е. ако почвите I, II, III и IV биха били по-малко плодородни, тъй като в такъв случай стойността на пшеницата би била по-висока. Но последната постъпила в обработка почва би могла да дава рента също и ако стойността на един бушел би била равна на 6 шил. и 8 пенса, т.е. ако плодородието на почвите I, II, III и IV си остава предишното, даденото, но самата почва I' би била по-плодородна, би давала над 330 бушела, и следователно стойността от 6 шил. и 8 пенса за бушел би била по-висока от средната цена за бушел от тази почва, с други думи, ако неговата средна цена би била сега по-ниска от 6 шил. и 8 пенса, т.е. по-ниска от стойността на пшеницата, произвеждана върху почвите I, II, III и IV. Ако стойността превишава средната цена, тогава се явява добавъчна печалба сгръх средната печалба, а следователно и възможност за рента.

И така, виждаме:
При сравняване на различни сфери на производството — например промишлеността и земеделието — фактът, че стойността превишава средната цена, свидетелствува за по-голямо неплодородие на онази производствена сфера, която дава добавъчна печалба, т.е. излишък стойност над средната цена. И обратно, в рамките на една и съща сфера този факт свидетелствува за по-голяма производителност на даден капитал в сравнение с други капитали от същата сфера на производството. В гореприведения пример категория I дава поземлена рента, общо казано, защото в земеделието отношението на променливия капитал към постоянния е по-голямо, отколкото в про-

мишлеността — т.е. защото в земеделието трябва да се присъединява повече нов труд към озеществения, — и защото вследствие на съществуването на собственост върху земята този излишък стойност над средната цена не се изравнява от конкуренцията между капиталите. Но [по-специално] почвата от категория I дава изобщо поземлена рента още и затова, защото стойността на един бушел от 6 шил. и 8 пенса не е по-ниска от средната цена на продукта на тази почва, т.е. защото тази почва не е дотам неплодородна, че стойността на нейния собствен продукт да бъде над 6 шил. и 8 пенса за бушел, а цената на продукта се определя не от стойността на собствения продукт на тази почва, а от стойността на пшеницата, произвеждана върху почвите II, III и IV, или по-точно върху почва II. Дали сега тази пазарна цена ще бъде само равна на средната цена на собствения продукт на тази почва или ще превишава тази средна цена, с други думи, дали стойността на продукта на почва I ще превишава неговата средна цена — това зависи от собствената производителност на тази почва.

Именно затова е и погрешен възгледът на Родбертус, че всеки капитал, който носи в земеделието средна печалба, непременно носи и поземлена рента. Този погрешен извод иа Родбертус произтича от 489] погрешната основа на неговата теория. Родбертус разсъждава така: капиталът носи в земеделието, да кажем, 10 ф.ст., но тъй като в земеделието, за разлика от промишлеността, не влиза суров материал, то тези 10 ф.ст. се пресмятат тук върху по-малка сума. Следователно получават се повече от 10%. Но същността на работата е в следното : въпросът не е в това, че тук не влизал в производството суров материал (напротив, такъв влиза в земеделието в същинския смисъл на думата; но дори и той да не влизаше в земеделието, това обстоятелство не би имало ни най-малко значение, ако в земеделието имаше относително повече машини и т.н.); не това обуславя факта, че стойността на земеделските продукти превишава средната цена (тяхната собствена и средната цена на другите стоки). Причината за това е по-високото отношение на променливия капитал към постоянния от онова, което съществува не в едни или други особени сфери на производство в промишлеността, а средно в цялата промишленост. Тази обща разлика определя със своята величина размера и съществуването на поземлената рента от почва I — абсолютната, недиференцираната, а затова и най-малката поземлена рента. А цената на пшеницата от почва I' — новопостъпилата в обработка почва, която съвсем не дава поземлена рента — се определя не от стойността на собствения продукт на тази почва, а от стойността на продукта на почва I, следователно — от средната пазарна цена на пшеницата, доставяна от категориите I, II, III и IV.

Привилегията на земеделието (зависеща от собствеността върху земята), която се изразява в това, че земеделието продава своя продукт не по средната цена, а по стойността на продукта, когато тази стойност превишава средната цена — тази привилегия съвсем не се разпростира върху произведените на различни почви продукти в тяхното отношение един към друг, върху различните по стойност продукти, произведени в рамките на една и съща сфера на производството. По отношение на промишлените продукти те имат само претенцията да бъдат продавани по своите стойности. По отношение на другите продукти от същата сфера те се определят от пазарната цена ; и от плодородието на почвата от категория I зависи дали стойността — тя тук е равна на средната пазарна цена — е достатъчно висока или ниска, т.е. дали това плодородие на почва I е достатъчно високо или ниско, за да може категория I', ако нейният продукт се продава по тази стойност, да има по-малък дял, по-голям дял или съвсем да няма Дял в общата разлика между стойността и средната цена на пшеницата. Но тъй като г. Родбертус изобщо не прави разлика между стойностите и средните цени, тъй като той счита, че е общ закон за всички стоки да се продават по техните стойности — Родбертус не разбира, че това е привилегия на земеделските продукти, — то той естествено трябва да мисли, че и продуктът на най-лошата почва също трябва да се продава по неговата индивидуална стойност. Обаче този продукт се лишава от тази привилегия в конкуренцията с продуктите от същия вид.

Но може да се окаже, че средната цена на продукта I' превишава стойността на продукта I — 6 шил. и 8 пенса за бушел. Може да се приеме (макар че това не е съвсем вярно), че за да може почвата I' изобщо да постъпи в обработка, трябва да се повиши търсенето. Вследствие на това пшеницата от почва I непременно би се повишила над своята стойност, т.е. над 6 шил. и 8 пенса, и това повишение би било устойчиво. В такъв случай почвата I' ще постъпи в обработка. Ако тя може при цена на продукта 6 шил. и 8 пенса да дава средна печалба — макар че стойността на нейния продукт превишава тази цена — и да задоволява търсенето, то цената на пшеницата ще бъде сведена на 6 шил. и 8 пенса, тъй като сега търсенето отново съответствува на предлагането; следователно категория I пак трябва да продава своя продукт по 6 шил. и 8 пенса, точно както и категории II, III и IV, а следователно и категория I'. Ако, обратно, средната цена на продукта на категория I' би възлизала на 7 шил. и 8 пенса, така че тази категория да дава обикновена печалба само при тази цена (която би била значително под нейната индивидуална стойност), то при невъзможност да се задоволи търсенето по друг начин, стойността на един бушел би станала 7 шил. и 8 пенса, а съответстващата на търсенето цена на един бушел от категория I би се повишила над нейната [индивидуална] стойност. Цената на един бушел в категориите II, III и IV вече превишава тяхната индивидуална стойност. Тя би се повишила още повече. Но ако се предвиди внос на зърнени храни, който в никой случай не би допуснал да се фиксира цената на един бушел на равнище 7 шил. и 8 пенса, то все пак почвата от категория I' би могла да постъпи в обработка, щом се намерят дребни фермери, които биха се задоволили с печалба, по-малка от средната. Това се наблюдава постоянно както в земеделието, така и в промишлеността. И в този случай — както и в случая, когато почвата I' дава средна печалба — би могла да се заплаща поземлена рента, но последната би трябвало просто да се приспадне от печалбата на фермера. Ако и това не може да се направи, то собственикът на земята би могъл да я даде под наем на бедняци, които — подобно на ръчния тъкач — се грижат преди всичко да изкарат своята работна заплата, а останалия излишък, голям или малък, заплащат на поземления собственик под формата на рента. Този излишък може дори — както при ръчния тъкач — да се приспадне не само от продукта, но и от възнаграждението за вложения труд. Във всички тези случаи би могло да се заплаща поземлена рента. В един случай тя би се приспадала от печалбата на капиталиста. В друг случай поземленият собственик би си присвоявал принадения труд на работника, който труд обикновено се присвоява от капиталиста. А в последния случай поземленият собственик би живял за сметка на част от работната заплата на работника, както това често правят и капиталистите. Но капиталистическо производство в едър мащаб е възможно само там, където последната постъпила в обработка земя дава поне средната печалба, т. е. само там, където стойността на продукта от категория I осигурява на категория I' поне средна цена.

Тук виждаме как различаването между стойност и средна цена неочаквано разрешава въпроса и показва, че и Рикардо, и неговите противници са прави27.

[XI — 490] Ако категория I — почвата, която дава абсолютната поземлена рента — представляваше единственият сорт обработваема почва, то тя би продавала един бушел пшеница по неговата стойност, т.е. по 6 шил. и 8 пенса, или по 6⁶/₉ шил., и не би понижавала неговата цена до средната цена, изразена в 6¹/₉ шил., или в 6 шил. и 1¹/₃, пенса. Ако търсенето нарасне, ако всичката почва е от един и същ сорт и ако площта на обработваемата почва се увеличи десет пъти, то при предположението, че категория I дава рента 10 ф.ст. на 100 ф.ст., рентата би нараснала на 100 ф.ст., макар че би съществувал само един единствен сорт почва. Обаче по своята

норма, или височина, рентата не би нараснала нито по отношение на авансирания капитал, нито по отношение на площта на обработваната земя. Биха се обработили десет пъти повече акри и би се авансирал десет пъти повече капитал. Бихме имали тук следователно просто увеличаване на общата сума на рентата, на маcaта на рентата, а не на нейната височина. Нормата на печалбата не би се понижила, защото стойността и цената на земеделските продукти биха останали същите. Десет пъти по-голям капитал може естествено да дава десет пъти по-голяма рента, отколкото десет пъти по-малък капитал. От друга страна, ако върху една и съща земна площ се приложи десет пъти по-голям капитал със същия резултат, то нормата на рентата би останала същата в сравнение с вложения капитал; тя би се повишила по отношение на земната площ, но също не би внесла никакви изменения в нормата на печалбата.

Но нека предположим сега, че обработваната почва I е станала по-плодородна не затова, че се е изменило качеството на почвата, а затова, че е бил вложен повече постоянен и по-малко променлив капитал, т.е. повече капитал във вид на машини, коне, минерални торове и т.н., и по-малко — във вид на работна заплата; тогава стойността на пшеницата би се приближила до нейната средна цена и до средната цена на продуктите на промишлеността, защото би намалял делът на променливия капитал в сравнение с постоянния капитал. В този случай рентата би спаднала, а нормата на печалбата би останала неизменна. Ако тук би настъпила такава промяна в начина на производство, че отношението на променливия капитал към постоянния би се изравнило с тяхното средно отношение в промишлеността, тогава би отпаднал излишъкът в стойността на пшеницата над нейната средна цена, а заедно с това би отпаднала и рентата, добавъчната печалба. Категория I не би плащала вече рента и собствеността върху земята би станала номинална (ако промяната в начина на производството не би се съпровождала с добавъчно капиталовложение в земята, така че поземленият собственик след изтичането на срока на арендата би получавал лихви от капитал, който
той не е авансирал, което е именно едно от главните средства за обогатяването на собствениците на земи и поради което в Ирландия се води борба около арендного право). Ако освен почва I биха съществували още почви II, III и IV, върху които също би се разпрострял този нов начин на производство, то те все пак биха давали поземлени ренти вследствие на своето по-голямо естествено плодородие в сравнение с I и в размер, съответствуващ на това по-голямо плодородие. В такъв случай категория I би престанала да дава поземлена рента, а рентите от категории II,. III и IV съответно биха спаднали, тъй като общото съотношенйе на производителността на земеделието би се изравнило със съотношението, което съществува в промишлеността. Рентата от категории II, III и IV би съответствувала на закона на Рикардо; тя би била равна само на добавъчната печалба от по-плодородната почва в сравнение с по-малко плодородната и би съществувала само като такава добавъчна печалба — както съществуват подобни добавъчни печалби и в промишлеността, с тази само разлика, че в промишлеността те нямат такава база за фиксиране, която да им е дадена от природата.

Законът на Рикардо би господствал по същия начин и в случай, че съвсем не съществуваше собственост върху земята. Ако се отмени собствеността върху земята и се запази капиталистическото производство, тази добавъчна печалба, произтичаща от разликата в плодородието, не би изчезнала. Ако държавата си присвои собствеността върху земята, а капиталистическото производство продължи да съществува, то рентата от категории II, III и IV би се заплащала на държавата, но самата рента би се запазила. Ако собствеността върху земята се превърне в народна собственост, тогава би престанала да съществува базата на капиталистическото производство, оная основа, върху която става превръщането на условията на труда в обособена и противостояща на работника сила.

По-късно, при разглеждане на поземлената рента, ще трябва да се обсъди въпросът, как поземлената рента може да нараства по стойност и по маса при по-интензивна култура, при все че заедно с това се понижава нормата на поземлената рента по отношение на авансирания капитал. Очевидно това е възможно само защото се увеличава масата на авансирания капитал. Ако поземлената рента е ¹/₅, а след това стане ¹/₁₀, то 20X¹/₅=4, а 50X¹/₁₀=5. Към това се и свежда целият въпрос. Но ако при една по-интензивна култура се установи в земеделието такова съотношение между елементите на производство, каквото е средното съотношение в промишлеността — а не само да се приближава към това съотношение, — то рентата от най-неплодородната почва съвсем би отпаднала, а за по-плодородните почви тя би се свела само до диференциация на почвите. Абсолютната рента би отпаднала.

Да допуснем сега, че вследствие на повишаването на търсенето се премине от категория I към категория II. Категория I плаща абсолютна рента, категория II би плащала диференцирана рента, но цената на пшеницата {стойността за I, излишъкът от стойността на II} би си останала същата. Също така не би се изменила и нормата на печалбата. И така ще върви чак до категория IV. Следователно, ако съберем всичкия вложен в категории I, II, III и IV капитал, ще се повиши и височината на рентата, нейната норма. Но средната норма на печалбата в категории II, III и IV би останала равна на нормата на печалбата в категория I, която е равна на нормата на печалбата в промишлеността, т.е. на общата норма на печалбата. И така, при [491] преминаване към по-плодородна почва масата и нормата на рентата може да се повишават, при все че нормата на печалбата и цената на пшеницата остават неизменни. Увеличението на височината и на масата на рентата тук би се дължало на нарастването на производителността на капитала в категории II, III и IV, а не на намалението на неговата производителност в категория I. Обаче нарасналата производителност не би предизвикала, както това неизбежно става в промишлеността, повишаване на печалбата и понижаване както на цената на стоката, така и на работната заплата.

Но ако този процес се извършва в противоположна посока — от категория IV към III, II и I, — то цената би се повишила до равнището на 6 шил. и 8 пенса, при което пшеницата, произведена върху почвата на категория I, още дава рента в размер 10 ф.ст. на 100 ф.ст. [вложен капитал]. А именно, рентата от пшеница, произведена върху почва IV, е равна на 17⁷/₂₅ ф.ст. на 100 ф.ст. [вложен капитал], от които обаче 7⁷/₂₅ ф.ст. представляват излишък в нейната цена над стойността на продукта на категория I. Категория I би давала за капитал от 100 ф.ст. (при рента от 10 ф.ст. и при стойност на един бушел 6 шил. и 8 пенса) 360 бушела пшеница, категория II — 432 бушела, категория III — 518²/₅ бушела и категория IV — 622²/₂₅ бушела. Но цената на бушел, възлизаща на 6 шил. и 8 пенса, би давала на категория IV 7⁷/₂₅ ф.ст. добавъчна печалба за 100 ф.ст. Категория IV продава 3 бушела за 1 ф.ст., или 622²/₂₅ бушела за 207⁹/₂₅ ф.ст. Но [индивидуалната] стойност на нейния продукт възлиза само на 120 ф.ст., както и в категория I; онова, което превишава тази цифра, представлява излишъкът на неговата [пазарна] цена над неговата [индивидуална] стойност.28 IV би продавала бушела по неговата стойност, ако го продаваше по 3 шил. и 108/27 пенса, и при тази цена тя би получавала рента 10 ф.ст. за 100 ф.ст. [вложен капитал]. А ако сега преминаваме от IV към III, от III към II и от II към I, то цената на един бушел (а заедно с това и рентата) се повишава, докато в края на краищата достигне равнището от 6 шил. и 8 пенса в категория I, където тази цена дава сега същата поземлена рента, каквато по-рано даваше категория IV. С повишаването на цената [на земеделския продукт] нормата на печалбата би спадала отчасти защото би се повишила стойността на средствата за живот и на суровините. Преминаването от IV към III би могло да стане по следния начин. Вследствие увеличение на търсенето цената в категория IV се повишава над нейната стойност и следователно тази категория дава не само рента, но и добавъчна рента. Вследствие на това постъпв в обработка категория III, която, продавайки своите продукти на тази цена, нма да дава никаква рента при обикновената средна печалба. Ако вследствие на повишаването на цената на продукта от категория IV се е понижила не нормата на печалбата, а работната заплата, то категория II ще дава средна печалба. Но вследствие на добавъчното предлагане от страна на категория III работната заплата отново ще се повиши до нормалното равнище; тогава в категория III спада нормата на печалбата — и т.н.

Следователно, ако имаме такова низходящо движение, нормата на печалбата спада само при допуснатите предпоставки, a именно, че категория III не може да дава рента при цена на категория IV и че тя може да се обработвай да дава предишната норма на печалбата само защото работната заплата временно е спаднала под своето равнище. При тези предпоставки ние отново виждаме действието на Рикардовия закон. Но дори и да застанем на гледището на Рикардо, този закон не изразява нещо неизбежно. Той е само възможен при определени съчетания на условия. А в действителност движенията се кръстосват.

* * * * *

С казаното теорията за рентата е по същество изчерпана. Вследствие на своята представа за „стойността на материала“ г. Родбертус счита поземлената рента като залегнала във вечната природа на нещата, или най-малко — във вечната природа на капиталистическото производство. Според нашето разбиране поземлената рента е резултат на историческото различие в съотношението между органическите съставни части на капитала, различие, което може да бъде отчасти заличено и може дори съвсем да изчезне с развитието на земеделието. Наистина различието, което произтича само от разликата в естественото плодородие на почвата, ще остане, дори и да отпадне абсолютната рента. Но — съвсем независимо от възможността за изравняване на природните разлики — тази диференциална рента е свързана с регулирането на пазарните цени и следователно отпада заедно с цената и с капиталистическото производство. Може да остане в сила само обстоятелството, че общественият труд ще обработва почва с различно плодородие, като при това — въпреки разликата в количеството на прилагания труд — този труд може да става все по-производителен при всички почви. Но по-голямата маса труд, нужна за производството на продукта на по-лошата почва, съвсем няма да поражда това, което се наблюдава в буржоазния строй, а именно, че и продуктът на по-добрата почва трябва да се заплаща с по-голямо количество труд. Напротив, трудът, спестен на почва IV, би бил използуван за подобрение на почва III, трудът, спестен на почва III — за подобрение на почва II, а трудът, спестен на почва II — за подобрение на почва I; следователно целият капитал, който сега се изяжда от поземлените собственици, би послужил тогава за изравняване на труда при различните почви и за намаляване на общото количество труд, изразходван в земеделието.

* * * * *

[492] {Ако А. Смит, както видяхме по-горе*⁾ отначало изказва правилен възглед върху стойността и върху съотношението между печалбата, работната заплата и т.н. като съставни части на стойността, а след това тръгва по противоположния път и предполагайки като нещо дадено цените на работната заплата, печалбата и поземлената рента, се опитва да ги определи като самостоятелни величини и да получи от техния сбор цената на стоката, то този преход към противоположното гледище означава следното: най-напред Смит взема нещата в тяхната вътрешна връзка, а след това — в оная превратна форма, в която те се проявяват в конкуренцията. Тези два метода на разглеждане се кръстосват у него по наивен начин, при което той не забелязва противоречията между тях. Рикардо, напротив, съзнателно се абстрахира от формата на конкуренцията, от привидността, създавана от конкуренцията, за да разгледа законите като такива. Той трябва да бъде упрекнат, от една страна, в това, че не се абстрахира докрай, така че когато разглежда например стойността на стоката, още от самото начало той включва в нейното определение всевъзможни конкретни отношения; от друга страна — a16в това, че разбира формата на проаза като непосредствено, пряко потвърждение или като израз на обцire закони; той никак не разкрива развитието на тази форма. По отношение на първия от тези моменти неговата абстракция е тавърде непълна, по отношение на втория — тази абстракция е формална, погрешна сама по себе си.}
*⁾ Виж настоящия том, хартиен вариант, ч, I, стр. 44—57 и 65—71. Ред.

(горе)
[10) НОРМА НА РЕНТАТА И НОРМА НА ПЕЧАЛБАТА. СЪОТНОШЕНИЕТО МЕЖДУ ПРОИЗВОДИТЕЛНОСТТА НА ЗЕМЕДЕЛИЕТО И ПРСИЗЕОДИТЕЛЕССТТА НА ПРОМИШЛЕНОСТТА ГЕИ ЕАЗЛИЧНИТ СТЪПАЛА НА ИЗГОРИТЕЗК ОТО РАЗВИТИЕ]

Да се върнем накратко към онова, което остана още да разгледаме у Родбертус.

„Произтичащото от увеличението на стойността на националния продукт увеличение на работната заплата, печалбата на капитала и поземлената рента не може да повиши в нацията нито работната заплата, нито печалбата върху капитала, защото по-голямата рабстна заплата се разпределя сега между по-голям брой работници, а по-голямата печалба се пада на увеличилия се в същата пропорция капитал; а поземлената рента във всеки случай трябва да се повиши, защото тя винаги се пада на неизменяща се по величина земни участъци. По този начин развиваната от мене теория е в състояние задоволително да сбясни значителното увеличение на стойността на земята — тази стойност не е нищо друго освен капитализирана по обичайния лихвен процент поземлена рента, — без да се прибягва при това към допускането, че селскостопанският труд става все по-малко производителен, което пряко противоречи на идеята за способността на човешкото общество към усъвършенстване, както и на всички селскостопански и статистически факти“ (стр. 160—161) [Руски превод, стр. 340—341].

Преди всичко трябва да се отбележи, че Рикардо [против когото е насочено това съждение] никъде не се старае да обясни „значителното увеличение стойността на земята“. Това за него не е никакъв проблем. Освен това Рикардо (виж следващите места, където се разглеждат възгледите на Рикардо) само говори — и определено подчертава това, — че при неизменяща се стойност на зърнените храни или [изобщо] на земеделския продукт, при дадена норма на поземлената рента, рентата може да расте*⁾. Но и това увеличение не представлява за Рикардо проблема. За него представлява проблема не увеличението на общата сума на рентата при неизменяща се норма на рентата, а повишението на нормата на рентата, т.е. на рентата, взета в нейното отношение към авансирания земеделски капитал; а следователно и не повишението на стойността на цялата маса на земеделския продукт, а повишението на стойността на едно и също количество земеделски продукт, например един квартер пшеница — повишение, заедно с което нараства излишъкът на стойността на продукта над неговата средна цена, а вследствие на това и излишъкът на рентата над нормата на печалбата. Г-н Родбертус отхвърля тук Рикардовия проблем (съвсем да не говорим за погрешната Родбертусова представа за „стойността на материала“).
*⁾ Виж настоящия том, хартиен вариант, ч. II, стр. 341—342. Ред.

Разбира се, може да расте и нормата на рентата по отношение на авансирания капитал, т.е. относителната стойност на земеделския продукт в сравнение с промишления продукт, макар че земеделието става все по-производително. И при това казаното може да става по две причини.

Първо, да вземем приведения по-горе пример, където се преминава от почва от. категория I към категория II, III и IV, т.е. към все по-плодородна почва (при което обаче количеството на продукта, доставян от по-плодородната почва, не е достатъчно голямо, за да бъде прекратена обработката на категория I, или за да се намали разликата между стойността и средната цена до такава величина, при която категории IV, III и II биха носили пропорционално по-ниски ренти, а категория I съвсем не би носила рента). Ако категория I носи 10 ф.ст. рента, категория II — 20 ф.ст., категория III — 30 ф.ст., категория IV — 40 ф. ст. и ако във всичките четири категории са вложени по 100 ф. ст., то рентата при I възлиза на ¹/₁₀ или на 10%, върху авансирания капитал, при II — на ²/₁₀, или на 20%, при III — на ³/₁₀, или на 30%, и при IV — на ⁴/₁₀, или на 40%. Или всичко 100 ф.ст. на 400 ф.ст. авансиран капитал, което дава средна норма на рентата ¹⁰⁰/₄, т.е. 25%. Ако вземем’целия вложен в земеделието капитал, то рентата възлиза сега на 25%. Ако би продължавала обработката само на почва I (най-неплодородната почва), то рентата би възлизала на 40 ф.ст. на 400 ф.ст., т.е. както и по-рано на 10%, и не би нараснала на 25%. Но в първия случай (ако срещу вложени 100 ф.ст. в категория I се падат 330 бушела) биха били произведени само 1.320 бушела по цена 6 шил. и 8 пенса за бушел; във втория случай [когато се обработва почвата от всичките четири категории] се произвеждат 1771¹¹/₂₅ бушела по същата цена. И в двата случая е авансиран един и същ капитал29.

Но увеличението на височината на рентата тук е само привидно30. И наистина, ако изчислим вложения капитал по отношение на продукта, ще се окаже, че в категория I трябва да се вложат 100 ф.ст., за да се произведат 330 бушела, и 400 ф.ст., за да се произведат 1.320 бушела. А сега трябва да се вложат само 100+90+80+70, т.е. всичко 340 ф.ст.31, за да се произведат 1.320 бушела. 90 ф.ст. произвеждат в категория II толкова, колкото 100 в 1; 80 в III — колкото 90 във II; 70 в IV — колкото 80 в III. Нормата на поземлената рента в категории II, III и IV би нараснала в сравнение с категория I.

Ако разглеждаме обществото като едно цяло, то сега за производството на същия продукт е вложен капитал в размер 340 ф.ст. вместо 400 ф.ст., т.е. само 85% от [предишния] капитал.

[493] 1.320-те бушела биха били обаче по-иначе разпределени, отколкото в първия случай. Арендаторът трябва сега да дава за 90 ф.ст. [авансиран капитал] толкова [рента], колкото по-рано за 100 ф.ст., за 80 ф.ст. — колкото по-рано за 90 ф.ст., и за 70 ф.ст. — колкото по-рано за 80 ф.ст. Но вложените капитали в размер 90, 80 и 70 ф.ст. му дават точно толкова продукт, колкото по-рано даваха вложените 100 ф.ст. Той плаща повече не затова, че трябва да влага по-голям капитал, за да получи същия продукт, а затова, че влага по-малък капитал; не затова, че неговият капитал е станал по-малко производителен, а затова, че този капитал е станал по-производителен, а арендаторът продава своя продукт, както и по-рано, по цената на продукта от категория I, както ако за производството на същото количество продукт му е бил нужен същият капитал, както и по-рано.

[Второ.] Освен това повишаване на нормата на рентата — което съвпада с нееднаквото повишаване на свръхпечалбата в отделните отрйсли на промишлеността, макар че в промишлеността това повишение не се фиксира — е възможен само един втори случай, когато нормата на рентата може да се повиши въпреки обстоятелството, че стойността на продукта си остава същата, т.е. че трудът не става тук по-малко производителен. Този случай се наблюдава тогава, когато производителността в земеделието си остава същата както и по-рано, но се повишава производителността в промишлеността, като това гозишаване се изразява в понижаване на нормата на печалбата; т.е. тогава, когато отношението на променливия капитал към постоянния се е намалило. Или пък тогава, когато и в земеделието производителността се повишава, но не в такова отношение, както в промишлеността, а в по-малко. Ако производителността в земеделието се повишава както 1:2, а в промишлеността както 1:4, то относително това е същото, както ако в земеделието производителността си останеше предишната, а в промишлеността се удвоеше. В този случай намаляването на променливия капитал по отношение на постоянния би ставало в промишлеността два пъти по-бързо, отколкото в земеделието.

И в двата тези случая би спаднала нормата на печалбата в промишлеността, а вследствие на това спадане би се повишила нормата на поземлената рента. В другите случаи нормата на печалбата не спада абсолютно (тя по-скоро си остава постоянна), но тя спада по отношение на поземлената рента — не защото спада сама по себе си, а защото се повишава поземлената рента, нормата на поземлената рента по отношение на авансирания капитал.

Рикардо не разграничава тези случаи. С изключение на приведените случаи (т. е. когато нормата на печалбата, макар и да е постоянна, спада относително в резултат на диференциалните ренти, които се полагат на частта от капитала, вложен в по-плодородни почви, или когато вследствие на увеличение на производителността в промишлеността се изменя общото съотношение между постоянния и променливия капитал и поради това се увеличава излишъкът в стойността на земеделския продукт над неговата средна цена) нормата на поземлената рента може да се повишава само при условие, че нормата на печалбата спада, без да се увеличава производителността на промишлеността. А това е възможно само ако се повишава работната заплата или ако — вследствие на по-голяма непроизводителност на земеделието — се повишава стойността на суровия материал. В такъв случай спадането на нормата на печалбата и увеличаването на височината на поземлената рента са резултат на една и съща причина — на намалението на производителността на земеделието, на вложения в земеделието капитал. Такава е представата на Рикардо. При неизменяща се стойност на парите това трябва тогава да се прояви в повишаване на цените на суровите продукти. Ако повишаването на цените е относително, както това бе разгледано по-горе, то никакво изменение на цената на парите не може да повиши абсолютно паричните цени на земеделските продукти по отношение на продуктите на промишлеността. При понижение настойността на парше с 50% един квартер пшеница, който е струвал 3 ф.ст., ще струва 6 ф.ст., но и един фунт прежда, който е струвал 1 шил., ще струва 2 шил. Следователно изменението на стойността на парите никога не може да обясни абсолютното повишение на паричните пени на земеделските продукти в сравнение с продуктите на промишлеността.

Общо взето, трябва да се признае, че при примитивния, докапиталистическия начин на производство земеделието е по-производително от промишлеността, тъй като при него природата участва в работата на чозека като машина и организъм, докато в промишлеността силите на природата още почти изцяло се заместват с човешка сила (например в занаятчийската промишленост и т.н.). В бурния период на капшалистическото производство развитието на производителността в промишлеността става, в сравнение със земеделието, твърде бързо, при все че развитието на промишлеността предполага, че в земеделието е станало вече значително изменение в съотношението между променливия и постоянния капитал, т.е. предполага, че маса хора са изгонени от земята. В по-нататъшното развитие производителността расте и в промишлеността, и в земеделието, макар и с нееднакви темпове. Но при известно стъпало в развитието на промишлеността тази диспропорция трябва да започне да намалява, т.е. производителността на земеделието трябва да се увеличава относително по-бързо, отколкото производителността на промишлеността. Тук спадат:

1) Смяната на ленивия земеделски стопанин с промишленика, селскостопанския капиталист, превръщането на земеделците в чисто наемни работници, организирането на земеделието в голям мащаб, т.е. с помощта на концентрирани капитали.
2) А главно следното: същинската научна основа на едрата промишленост образува механиката, която в XVIII век достигна до известна степен своя завтршък; едва през XIX век, особено в по-късните му десетилетия*⁾ се развиват науките, които непосредствено представляват за земеделието специфични основи в по-голяма степен, отколкото за промишлеността [494] — химията, геологията и физиологията.
*⁾ т. е. през 40-те и 50-те години. Ред.

Глупаво е да се говори за по-голяма или по-малка производителност на два различни отрасъла на промишлеността въз основа на простото сравняване на стойността на техните стоки. Ако един фунт памук е струвал през 1800 г. 2 шил., а един фунт прежда — 4 шил. и ако стойността на памука през 1830 г. е била равна на 2 шил. или, да кажем, 18 пенса, а стойността на преждата е била равна на 3 шил. или пък 1 шил. и 8 пенса, тогава бихме могли да сравняваме отношението, в което е нараснала производителността в тези два отрасъла. Но това е възможно само защото се взема за изходна точка равнището на 1800 г. Но въз основа на това, че един фунт памук струва 2 шил., а един фунт прежда — 3 шил., т.е. въз основа на това, че трудът, който произвежда памука, е два пъти по-голям от [новоприсъединения] труд на предана, би било глупаво да се прави изводът, че единият вид труд е двойно по-производителен от другия, както би било глупаво следното твърдение: тъй като производството на платното за рисуване е по-евтино от картината, нарисувана на това платно от художника, то трудът на художника е по-малко производителен от труда за произвеждането на платното.

Вярно тук е само следното (ако при това понятието „производствен труд“ се взема и в неговия капиталистически смисъл, т.е. в смисъл на труд, произвеждащ принадена стойност, и заедно с това се вземат под внимание относителните маси на продукта):

Ако, средно взето, за да се даде в памучната промишленост работа на 100 работника, за които отиват 100 ф.ст., е нужно съобразно условията на производство да се вложат 500 ф.ст. за суровини, машини и т.н. {при дадена стойност на последните} и ако, от друга страна, за да се даде в производството на пшеница работа на 100 работника, за които също отиват 100 ф.ст., трябва да се вложат 150 ф.ст. за суровини и машини, то в първия случай променливият капитал би съставял ¹/₆ от съвкупния капитал, равен на 600 ф.ст., и ¹/₅ от постоянния капитал; във втория случай променливият капитал би съставял ²/₅ от съвкупния капитал, равен на 250 ф.ст., и ²/₃ от постоянния капитал. Следователно всеки 100 ф.ст., вложени в памучната промишленост, могат да съдържат в себе си само 16²/₃ ф.ст. променлив капитал и непременно съдържат в себе си 83 % ф.с. постоянен капитал; а във втория случай — 40 ф.ст. променлив капитал и 60 ф.ст. постоянен капитал. В първия случай променливият капитал съставя ¹/₆ от съвкупния капитал, т.е. 16²/₃%, във втория — 40%. В какво жалко състояние се намират днешните трудове по историята на цените, това е ясно. Пък и не могат да не бъдат жалки, докато теорията не им покаже какво именно трябва да изследват. При дадена норма на принадената стойност, например 20%, принадената стойност би възлизала в първия случай на 3¹/₃ ф.ст. (следователно печалбата би се равнявала на 3¹/₃%)  във втория случай — на 8 ф.ст. (следователно печалбата би се равнявала на 8%). Трудът в памучната промишленост не би бил така производителен, както в производството на зърнени храни, но именно защото той би бил по-производителен (т.е. този труд не би бил така производителен в смисъл на производство на принадена стойност, защото той би бил по-производителен в смисъл на производство на продукт). Между другото ясно е, че например в памучната промишленост съотношението 1:¹/₆ [между съвкупния капитал и променливия капитал] е възможно само в случай, че е вложен постоянен капитал (това зависи от машините и т.н.) в размер, да кажем, 10.000 ф. ст., а работна заплата — в размер 2.000 ф.ст., така че съвкупният капитал да бъде 12.000. Ако би било вложено само 6.000, при което работната заплата да бъде 1.000, то машините биха били по-малко производителни и т.н. Със 100 ф.ст. съвсем не би могло да се произвежда. От друга страна, съществува възможност при капиталовложение от 23.000 ф.ст. да стане такова увеличение на производителността на машините, да се получи такава икономия в други отношения и т.н., че може би постоянният капитал няма да достигне напълно 19.166²/₃ ф.ст., а по-голямото количество суровини и същата маса труд ще се нуждаят от по-малко машини и т.н. (по стойност), при което от тях ще бъдат спестени 1.000 ф.ст. Така че тогава отново нараства отношението на променливия капитал към постоянния, но само защбто имаме абсолютно, увеличение на капитала. Това е един от факторите, които задържат спадането на нормата на печалбата. Два капитала от по 12.000 ф.ст. ще произведат същото количество стока, колкото ще произведе един капитал от 23.000 ф.ст., но тогава, първо, стоките ще бъдат по-скъпи, тъй като за тях са били вложени 1 000 ф.ст. повече и, второ, нормата на печалбата ще бъде по-малка, тъй като в капитала от 23.000 ф.ст. прсуденливият капитал съставя по-голяма част от ¹/₆ от съвкупния капитал и следователно по-голяма част от частта, която той съставя в сумата на двата капитала от по 12.000 ф.ст. (494]

[494] (От една страна, с nporpecâ на промишлеността машините стават по-ефективни и по-евтини и следователно тази част на постоянния капитал в земеделието се намалява, ако машините се прилагат тук само в същото количество, както и по-рано; обаче количеството на машините расте по-бързо, отколкото тяхното поевтиняване, защото този елемент е още слабо развит в земеделието. От друга страна, с увеличаването на производителността на земеделието спада цената на суровините — като пример може да се вземе памукът, — така че суровините като съставна част в процеса на образуване на стойността не се увеличават в същата пропорция, в която те се увеличават като съставна част на процеса на труда).32

* * * * *

[494] Още Пети казваше, че лендлордовете от онова време се страхували от подобренията в земеделието, тъй като в резултат на тези подобрения спадат цените на земеделските продукти и поземлената рента (по своята височина); че по същата причина те се страхували и от увеличаването на земната площ, и от обработката на неизползувани по-преди земи, което е равносилно на увеличение на земната площ. (В Холандия това увеличение трябва да се разбира в още по-пряк смисъл на думата.) Пети казва:

„Лендлордовете ръмжат и протестират против пресушаването на блатата, разчистването на горите, ограждането на общинските земи, за да бъдат стопанисвани, против развъждането на еспарзета и детелина, зашото всичко това води към понижаване на пените на хранителните продукти“ („Political Atithmetick“, London, 1699, стр. 230) [Руски превод: Петти, Вильям, Экономические и статистические работы. Москва, 194 ), стр. 186]. „Рентата в цяла Ашлия, Уелс и равнините иа Шотландия възлизс на около 9 млн. ф.ст. годишно“ (пак там, стр. 231) [Руски превод, стр. 187].

Пети се бори против тези възгледи на лендлордовете, а Давенант развива [495] по-нататък мисълта, че височината на рентата може да се намалява, докато масата на рентата, или общата сума на рентата, може в същото време да се увеличава. Давенант казва:

„Рентите могат да спадат в някои области и в някои графства и все пак като цяло земята на нац.ята“ (той има предвид стойността на земята) „може постоянно да се подобрява; например, ако се разчистват парковете и горите и се ограждат общинските земи, ако се пресушават блатата и много земни участъци се подобряват чрез обработка и наторяване, това, разбира се, ще намали стойността на земята, която вече по-рано е била напълно подобрена и не се поддава вече на по-нататъшно подобрение; но макар че в реаултат на това рентата на отделни части лица се понижава все пак едновременно с това, благодарение на такив, подобрения, общата рента на кралството се повишава“ (D’ Avenant. Discourses on the Publick Revenue, etc., Part П. London, 1698, стр. 26—27). .В промеждутъка от време между 1666 и 1688 г. частните ренти спаднаха, но повишаването на общата сума на рентата в кралството беше в течение на този период сравнително по-голямо, отколкото в предишните години, защото през този промеждутък от време подобренията на почвата бяха по-значителни и имаха по-общ, характер, отколкото когато и да било по-рано (пак там, стр. 28).a17

Тук виждаме също и това, че англичанинът разбира под висо-чина на рентата винаги отношението на рентата към капитала, а съвсем не отношението на рентата към съвкупната земна площ на кралството (или изобщо към акъра, както е у г. Родбертус).

 

(горе)
[Глава девета]

БЕЛЕЖКИ ВЪРХУ ИСТОРИЯТА НА ОТКРИВАНЕТО НА ТАКА НАРЕЧЕНИЯ РИКАРДОВ ЗАКОН ЗА ПОЗЕМЛЕНАТА РЕНТА [ДОПЪЛНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ ЗА РОДБЕРТУС](ОТСТЪПЛЕНИЕ)
[1) ОТКРИВАНЕ НА ДИФЕРЕНЦИАЛНАТА РЕНТА ОТ АНДЕРСЪН. НЕГОВИЯТ ПЛАГИАТ (МАЛТУС) ИЗВРАЩАВА ВЪЗГЛЕДИТЕ НА АНДЕРСЪН В ИНТЕРЕС НА ЗЕМЕВЛАДЕЛЦИТЕ]

Андерсън е бил арендатор-практик. Първото му съчинение, в което той покрай другото разглежда природата на рентата, се появило през 1777 г.33, през епохата, когато за значителна част от публиката сър Джеймс Стюърт е бил още най-авторитетният икономист, но заедно с това общото внимание било насочено към „Wealth of Nations“, излязло една година преди това34. Напротив, съчинението на шотландския арендатор, написано във връзка с един непосредствено практически въпрос, по който тогава са водели спорове — съчинение, в което авторът говори за рентата не ех ргоfesso (специално) а изяснява нейната природа само между другото, — не е могло да възбуди внимание. В това съчинение Андерсън разглежда рентата само във връзка с други въпроси, а не ex professo. Тази своя теория той засяга също така между другото и в единия от двата си очерка, издадени от самия него под формата на едно тритомно събрание на очерци под заглавие „Essays relating to Agriculture and Rural Affairs“, 3 vols., Edinburgh, 1775—1796. Същото ce отнася и до издаденото през 1799—1802 г. съчинение „Recreations in Agriculture, Natural-History, Arts“ etc., London. (Намира се в Британския музей35.) Всичко това са били съчинения, непосредствено предназначени за арендатори и специалисти по селското стопанство. Ако Андерсън имаше представа за важността на направеното от него откритие и го беше поднесъл на публиката отделно, като „Inquiry into the Nature of Rent“*⁾, и ако поне в минимална степен притежаваше таланта да търгува със своите идеи с такъв успех, с какъвто неговият земляк Мак-Кълък търгуваше с чужди — положението щеше да бъде по-друго.
*⁾ „Изследване върху природата на поземлената peнтa“. Ргд.

Репродукцията на неговата теория се появи веднага през 1815 г. във вид на отделни теоретически изследвания върху природата на рентата, както това показват заглавията на съответните съчинения на Уест и Малтус:

Уест — „Essay on the Application o' Capital to Land“.
Малтус — „Inquiry into the Nature and Progress of Rent“.

Освен това Малтус използвал Андерсъновата теория за рентата, за да даде за пръв път на своя закон за народонаселението едновременно и политико-икономическо, и реално (естествено-историческо) обоснование, докато заимствуваната от него от по-стари автори глупост относно геометричната и аритметичната прогресия представляваше чисто химерна хипотеза. Г-н Малтус веднага се „вкопчи“ за тази възможност. А Рикардо превърна това учение за рентата, както сам казва в предговора36, в едно от най-важните звена в общата система на политическата икономия и му придаде — независимо от практическата страна на въпроса — съвсем нова теоретическа важност.

Рикардо безспорно не е познавал Андерсън, тъй като в предговора към своята политическа икономия той смята за родоначалници на теорията за рентата Уест и Малтус. Уест — ако съдим по оригиналния начин, по който той излага закона — вероятно също не е познавал Андерсън, както и Тук не е познавал Стюърт. Не така стои въпросът с г. Малтус. Едно подробно сравнение на неговото съчинение с трудовете на Андерсън показва, че Малтус е познавал Андерсън и го е използувал. Малтус беше изобщо професионален плагиатор. [496] Достатъчно е да сравним първото издание на неговото съчинение за народонаселението37 с цитираното от мене по-рано съчинение на негово Преподобие Таунсенд38, за да се убедим, че Малтус не преработва съчинението на Таунсенд като човек със свободна творческа мисъл, а го преписва и преразказва като робски плагиатор, макар че никъде не го назовава, прикривайки неговото съществуване.

Характерен е начинът, по който Малтус е използувал възгледите на Андерсън. Андерсън защищаваше износните премии, поощряващи износа на зърнени храни, и вносните мита, възпиращи вноса' на зърнени храни. Но той съвсем не изхождаше от интересите на лендлордовете, а от предполбжението, че едно такова законодателство „понижава средната цена на зърнените храни“ и осигурява равномерно развитие на производителните сили в земеделието. Малтус възприе този практически извод на Андерсън, защото Малтус — катоистинскц член на англиканската държавна църква — беше професионален сикофант (лакей, подлизурко) на земевладелската аристокрация, чиито ренти, синекури, разточителност, безсърдечие и т.н. той икономически оправдаваше. Малтус защищава интересите на промишлената буржоазия само дотолкова, доколкото те са тъждествени с интересите на поземлената собственост, на аристокрацията, т.е. защитава ги против масата на народа, против пролетариата; по там, където интересите на поземлената аристокрация и на промишлената буржоазия се разделят и враждебно се противопоставят едни на други, Малтус застава на страната на аристокрацията против буржоазията. Оттук неговата защита на „непроизводствените работници“, на свръхпотреблението и т.н.

Напротив, Андерсън обясняваше разликата между земята, който плаща рента, и земята, която не плаща рента, или между земите, които плащат нееднакви ренти, с относителното неплодородие на оная почва, която не носи рента или пък носи по-малко рента в сравнение с почвата, която носи рента, или с почвата, която носи по-голяма рента. Но той определено казваше, че тази степен на относително плодородие на различните сортове почва, а следователно и относителното неплодородие на по-лошите сортове почва в сравнение с по-добрите, няма абсолютно нищо общо с абсолютната производителност на земеделието. Обратно, той подчертаваше, че не само абсолютното плодородие на всички сортове почва може постоянно да се увеличава и с нарастването на населението трябва да се увеличава, но и отиваше по-далече и твърдеше, че неравенството в плодородието на различните сортове почва може все повече и повече да се изравнява. Той казваше, че сегашната степен на развитие на земеделието в Англия не дава ни най-малка представа за възможното негово развитие. Във връзка с това той казваше, че в една страна цената на зърнените храни може да бъде висока, а рентата — ниска, а в друга страна цената на зърнените храни може да бъде ниска, а рентата — висока; и това произтичаше от неговото основно положение, защото и в двете страни височината на рентите и самото тяхно съществуване се определя от разликата между плодородната и неплодородната почва, но нито в една от тези страни рентите не се определят от абсолютното плодородие; във всяка от тези страни те се определят само от разликата в степента на плодородие на съществуващите сортове почва. Оттук той правеше извода, че абсолютната производителност на земеделието няма абсолютно нищо общо с рентата. Затова, както ще видим по-долу*⁾ той впоследствие се обяви за решителен враг на Малтусовата теория за народонаселението и не подозираше, че на неговата собствена теория за рентата ще бъде съдено да послужи като основание на тази чудовищна измислица. Андерсън съвсем не обясняваше повишаването на житните цени в Англия през периода от 1750 до 1801 г. в сравнение с периода от 1700 до 1750 г. с това, че в обработка постъпвали все по-малко плодородни сортове почва, а с влиянието на законодателството върху земеделието в течение на тези два периода.
*⁾ Виж настоящия том, хартиен вариант, ч. II, стp. 152—153. Ред.

А какво прави Малтус?
Вместо своята (също открадната) химера относно геометричната и аритметичната прогресия, която запази като „фраза“, той използва за потвърждение на своята теория за народонаселението теорията на Андерсън. Той запази практическите изводи от теорията на Андерсън, доколкото те отговаряха на интересите на лендлордовете, и дори само този факт доказва, че Малтус също така малко, както и сам Андерсен, е разбирал връзката на тази теория със системата на буржоазната политическа икономия; — той обърна тази теория против пролетариата, без да взема под внимание контрааргументите на нейния автор. На Рикардо се падна да направи оная теоретическа и практическа стъпка напред, която произтичаше от тази теория: теоретически — за определяне стойността на стоката и т.н. и за изясняване природата на поземлената собственост; практически — против необходимостта от частна собственост върху земята на основата на буржоазното производство и, по-непосредствено, против всички ония мероприятия на държавата, като житните закони, които съдействаха за разрастване на тази поземлена собственост. Единственият практически извод, направен от Малтус, представляваше защитата на покровителствените мита, въвеждането на които искаха през 1815 г. лендлордовете — сикофантска услуга на аристократите и оправдание на нищетата на производителите на богатството, апология на експлоататорите на труда. Откъм тази страна — сикофантска услуга на промишлените капиталисти.

За Малтус е характерна дълбоката низост на мисълта — низост, която може да си позволи само един поп [497], който вижда в човешката нищета наказание за грехопадението и изобщо не може да мине без „земната долина на скръбта“, но едновременно с това — без да забравя получаваните от него църковни доходи и използувайки догмата за предопределението, намира твърде изгодно за себе си да „услажда“ пребиваването на господстващите класи в тази долина на скръбта. a19Тази низост на мисълта се проявява и в неговите „научни“ занимания. Първо, в неговото безсрамно и обърнато в занаят плагиатство. Второ, в неговите много предпазливи, а не безогледно смели изводи, които той прави, изхождайки от научните предпоставки.

(горе)
[2) РАЗВИТИЕТО НА ПРОИЗВОДИТЕЛНИТЕ СИЛИ КАТО ОСНОВЕН ПРИНЦИП НА РИКАРДО В ОЦЕНКАТА НА ИКОНОМИЧЕСКИТЕ ЯВЛЕНИЯ. МАЛТУСОВАТА АПОЛОГЕТИКА НА НАЙ- РЕАКЦИОННИТЕ ЕЛЕМЕНТИ ОТ ГОСПОДСТВАЩИТЕ КЛАСИ. ФАКТИЧЕСКО ОПРОВЕРЖЕНИЕ НА МАЛТУСОВАТА ТЕОРИЯ ЗА НАРОДОНАСЕЛЕНИЕТО СПОРЕД ДАРВИН]

Рикардо разглежда капиталистическия начин на производство като най-изгоден за производството изобщо, като най-изгоден за създаването на богатство и Рикардо е напълно прав за своята епоха. Той иска производство заради производството и е прав. Да се възразява срещу това, както правеха сантименталните противници на Рикардо, посочвайки, че производството като такова не е самоцел, значи да се забравя, че производството заради производството не е нищо друго освен развитие на производителните сили на човечеството, т.е. развитие на богатството на човешката природа като самоцел. Ако се противопостави на тази цел благото на отделните индивиди, както правеше Сисмонди, това значи да се твърди, че развитието на целия човешки род трябва да бъде задържано, за да се осигури благото на отделните индивиди, че следователно не трябва да се води например никаква война, защото войната във всеки случай води към гибел на отделни лица. (Сисмонди е прав само против ония икономисти, които замазват или отричат този антагонизъм.) При такъв подход към въпроса не може да се разбере, че това развитие на способностите на рода „човек“, макар и в началото да се извършва за сметка на болшинството на човешките индивиди и дори на цели човешки класи, в края на краищата ще разруши този антагонизъм и ще съвпадне с развитието на всеки отделен индивид; че следователно по-високото развитие на индивидуалността се изкупува само с цената на един исторически процес, в хода на който индивидите се пренасят в жертва, да не говорим
за безплодността на подобни назидателни разсъждения, защото в света на хората, както и в света на животните и растенията, интересите на рода винаги си пробиват път за сметка на интересите на индивидите, тъй като интересът на рода съвпада с интереса на особени индивиди, в което се и състои силата на последните, тяхното преимущество.

Следователно праволинейността на Рикардо беше не само научно честна, но и научно задължителна за неговата позиция. Но затова на Рикардо е и съвсем безразлично дали по-нататъшното развитие на производителните сили убива поземлената собственост или работниците. Ако този прогрес обезценява капитала на промишлената буржоазия, Рикардо и тогава го приветствува. Ако развитието на производителната сила на труда обезценява наполовина наличния основен капитал, то какво от това? — казва Рикардо, — та нали в замяна на това производителността на човешкия труд се е удвоила? Тук следователно имаме научна честност. Ако гледището на Рикардо съответства общо взето на интересите на промишлената буржоазия, то е само защото и доколкото нейните интереси съвпадат с интересите на производството или с интересите на развитието на производителността на човешкия труд. Там, където буржоазията влиза в противоречие с това развитие, Рикардо също така безпощадно се опълчва против буржоазията, както в други случаи — против пролетариата и аристокрацията.

Но Малтус! Този негодяй прави от постигнатите вече от науката (и винаги откраднати от него) предпоставки само такива изводи, които са „приятни“ (полезни) на аристокрацията против буржоазията или и на двете — против пролетариата. Затова той иска не производство заради производството, а само доколкото то поддържа или укрепва съществуващия строй и е изгодно за господстващите класи.

Още неговото първо съчинение39 — един от най-забележителните литературни примери за успеха на плагиата за сметка на оригиналните трудове — преследваше практическата цел — да докаже „икономически“, в интерес на съществуващото английско правителство и на земевладелската аристокрация утопичността на преобразователните стремежи на френската революция и на нейните привърженици в Англия. С една дума, това беше един панегирически памфлет в защита на съществуващия строй против историческото развитие и освен това едно оправдание на войната против революционна Франция.

Неговите съчинения от 1815 г. върху покровителствените мита и поземлената рента40 трябваше отчасти да потвърдят предишната апология на нищетата на производителите, но преди всичко — да защитят реакционната поземлена собственост против „просветения“, „либерален“ и „прогресивен“ капитални особено да оправдаят оная крачка назад на английското законодателство, която се проектираше тогава в интерес на аристокрацията против промишлената буржоазия41. Най-сетне [498] неговите „Principles of Political Economy“, насочени против Рикардо, имаха всъщност за цел да сведат абсолютните искания на „промишления капитал“ и законите, по които се развива неговата производителност, до такива „граници“, които биха били „изгодни“ и „желателни“ от гледна .точка на съществуващите интереси на земевладелската аристокрация, „държавната църква“ (към която принадлежеше Малтус), пенсионерите на правителството и поглъщаните на данъците. Но един човек, който се стреми да приспособи науката към гледище, извлечено не от самата наука (колкото и да греши тя), а извън нея, към гледище, продиктувано от чужди на науката, външни за нея интереси — такъв човек аз наричам „долен“.

От страна на Рикардо няма нищо долно в това, че той приравнява пролетариите към машините, товарния добитък или стоката, тъй като за „производството“ е необходимо (от негова гледна точка) те да бъдат само машини или товарен добитък, или тъй като в буржоазното производство те са действително само стоки. Това е стоицизъм, това е обективно, това е научно. Доколкото това е възможно, без да извърши грях спрямо своята наука, Рикардо е винаги филантроп, какъвто е бил и в практическия живот.

Съвсем другояче стои работата с поп Малтус. Той [също така] заради производството свежда работниците до товарен добитък, обрича ги дори на гладна смърт и безбрачие. [Обаче] там, където същите изисквания на производството намаляват „рентата“ на лендлорда, където те застрашават „десятъка“ на държавната църква или интересите на „поглъщаните на данъците“, или също така в случаите, когато една част от промишлената буржоазия, чиито интереси спъват прогреса на производството, се принася в жертва на друга част от буржоазията, която е представителка на този прогрес — с една дума, там, където някакъв интерес на аристокрацията противостои на интересите на буржоазията, или някакъв интерес на консервативните и инертните слоеве на буржоазията противостои на интересите на прогресивната буржоазия — във всички тези случаи „поп“ Малтус не жертвува отделни интереси в името на производството, а с всички сили се старае да принесе в жертва изискванията на производството на особените интереси на господстващите класи или класови групи в съществуващото общество. И за тази цел той фалшифицира своите „научни“ изводи. В това се състои неговата низост по отношение на науката, неговият грях спрямо науката, да не говорим за неговото безсрамно плагиаторство, практикувано от него като занаят. Научните изводи на Малтус са изфабрикувани с оглед на интересите на господствуващите класи изобщо и по-специално на реакционните елементи от тези господстващи класи. А това значи: Малтус фалшифицира науката в угода на интересите на тези класи. И обратно — неговите изводи са безогледни, безпощадни, когато се касае за потиснатите класи. Той не само е безогледен, но и нагло демонстрира своята безогледност, цинично парадира с нея и довежда своите изводи, доколкото те са насочени против „онеправданите“, до крайност, дори свръх мярката, която от негова гледна точка би могла да бъде научно оправдана*⁾.
*⁾ [499] Рикардо (виж по-горе) открито заявява това, когато неговата теория го довежда например до извода, че увеличаването на работната заплата над нейния минимум не повишава стойността на стоките. А Малтус защищава ниското равнище на работната заплата, за да може от това да трупа печалби буржоата. [499]

Омразата на английската работническа класа към Малтус — към „попа-шарлатанин“, както грубо го нарича Кобет (Кобет е наистина най-големият политически писател на Англия от този век; но му липсваше лайпцигското професорско образование42 и той беше открит враг на „научния език“) — е следователно напълно оправдана; с верния си инстинкт народът е почувствувал, че той има пред себе си не човек на науката, а купен от неговите врагове адвокат на господстващите класи, техен безсрамен сикофант.

Откривателят на една идея може добросъвестно да я доведе до крайност; обаче плагиаторът, който я довежда до крайност, винаги прави от това „изгодна сделка“.

На съчинението на Малтус за народонаселението — първото издание, — тъй като то не съдържа нито една нова научна дума — трябва да се гледа само като на натрапчива капуцинска проповед, като написана в стила на Абрахам а Санта Клара43 версия на разсъжденията на Таунсенд, Стюърт, Уолас, Ербер и т.н. И тъй като то действително е написано, за да прави впечатление само със своята популярна форма, народната ненавист*⁾ с право се насочва против него.
*⁾ Игра на думи: „populär“ означава „популярен“, а сьщо и „народен“. Ред.

Единствената заслуга на Малтус в сравнение с жалките проповедници на хармонията на интересите, които се подвизават в буржоазната политическа икономия, се състои именно в особеното подчертаване на дисхармониите, които той, разбира се, съвсем не е открил, но които той във всеки случай фиксира, рисува и изнася на показ с попскосамодоволен цинизъм.

* * * * *

[499] Чарлз Дарвин казва в увода към своята книга „On the Origin of Species by means of Natural Selection, or the Preservation of Favoured Races in the Struggle for Life“ (5th thousand), London, 1860 [стр. 4—5]:

„В следващия отдел ще бъде разгледана борбата за съществуване между органическите същества в целия свят, която неизбежно произтича от тяхната способност за размножаване във висока геометрична прогресия. Това е учението на Малтус, приложено към цялото царство на животните и растенията.“

В своето превъзходно съчинение Дарвин не вижда, че опровергава теорията на Малтус, откривайки „геометрична“ прогресия в царството на животните и растенията. Теорията на Малтус се основава именно на това, че той противопоставя Уоласовата геометрична прогресия на размножаването на хората на химеричната „аритметична“ прогресия на животните и растенията. a20В произведението на Дарвин, например там, където се говори за измирането на видовете, има и подробно (да не говорим за основния принцип на Дарвин) естествено-историческо опровержение на Малтусовата теория. А доколкото теорията на Малтус се основава върху теорията за рентата на Андерсън, тя беше опровергана от самия Андерсън44. [499]

(горе)
[3) ИЗОПАЧАВАНЕ НА ИСТОРИЯТА НА ВЪЗГЛЕДИТЕ ЗА ПОЗЕМЛЕНАТА РЕНТА ОТ РОШЕР. ПРИМЕРИ ЗА НАУЧНАТА БЕЗПРИСТРАСТНОСТ НА РИКАРДО. РЕНТА ПРИ ВЛАГАНЕ НА КАПИТАЛ В ЗЕМЯТА И РЕНТА ПРИ ИЗПОЛЗВАНЕ НА ДРУГИ ПРИРОДНИ ЕЛЕМЕНТИ. ДВОЯКОТО ДЕЙСТВИЕ НА КОНКУРЕНЦИЯТА]

[499] Първото съчинение на Андерсън, в което той покрай другото развива теорията за рентата, имаше практически характер на полемично съчинение, разглеждащо не рентата, а протекционизма. То се появи през 1777 г. и още самото му заглавие показва, че то, първо, преследва практическа цел и, второ, има предвид непосредствено подготвяния тогава законодателен акт по въпрос, по който интересите на индустриалците и земевладелците били противоположни: „An Inquiry into the Nature of the Corn Laws; with a view to the new Corn-Bill proposed for Scotland“, Edinburgh, 1777.

Законът от 1773 г. (в Англия; виж каталога на Мак-Кълък45) е трябвало през 1777 г. да бъде (изглежда) въведен в Шотландия (виж в Британския музей).

„Законът от 1773 г.“ — казва Андерсън — „изхождаше от открито изразеното намерение да бъде понижена за нашите индустриалци цената на зърнените храни, за да може чрез поощрение на вноса от чужбина да се осигури на нашия собствен народ по-евтино препитание“ („А Calm Investigation of the Circumstances that have led to the Present Scarcity of Grain in Britain“, London, 18)1, стр. 50).

Така че съчинението на Андерсън беше полемично произведение в защита на интересите на селските стопани, включително и лендлордовете (протекционизъм), против интересите на индустриалците Андерсън публикува своето съчинение като такова, което „открито“ защищава интересите на определена партия. Теорията за рентата се засяга тук само между другото. А и в по-късните му съчинения, които повече или по-малко се отнасят все до споменатата борба на интереси, теорията за рентата отново се споменава един или два пъти само покрай другото, без да претендира някъде да представлява научен интерес или поне да е самостоятелен предмет на изложението. Оттук може да се съди за правилността на следната бележка на Вилхем Тукидид Рошер46, който очевидно не познава съчиненията на Андерсън:

„Удивително е, че едно учение, което през 1777 г. остана почти незабелязано, през 1815 и следващите години веднага започна с най-голям интерес да се защищава от едни и да се оспорва от други, зашото това учение засягаше толкова изострилия се междувременно антагонизъм между хората на парите и земевладелците“, („Die Grundlagen der Nacionalökonomie“, 3-te Auflage, 1858, стр, 297—298).

В тази фраза има толкова извращения, колкото и думи.
Първо, Андерсън не излага своя възглед като „учение“, както направиха Уест, Малтус и Рикардо.
Второ, този възглед е останал не „почти“, а „съвсем“ незабелязан.
Трето, той е бил между другото споменат за пръв път в съчинение, което специално е разглеждало само значително развилата се към 1777 г. противоположност между интересите на индустриалците и лендлордовете, „засягало“ е само тази практическа борба на интереси, но съвсем „не е засягало“ общата [500] теория на политическата икономия.
Четвърто, през 1815 г. тази теория се проповядваше от един от ония, които я възпроизведоха, от Малтус, точно по същия начин в интерес на житните закони, както е правил Андерсън. Едно и също учение беше насочено от неговия автор и от Малтус за защита на поземлената собственост, а от Дейвид Рикардо — против нея. Така че най-многото, което би могло да се каже, е, че едни от привържениците на тази теория са защищавали интересите на поземлената собственост, докато други са се борили против същите тези интереси, но не може да се каже, че през 1815 г. тази теория е била атакувана от защитниците на поземлената собственост (защото Малтус защищаваше тази теория преди Рикардо) или че е била защищавана от противниците на поземлената собственост (защото Дейвид Рикардо не е имало защо да „защищава“ тази теория против Малтус, тъй като той самият считаше Малтус за един от нейните автори и за свой собствен предшественик; той трябваше да „атакува“ само Малтусовите практически изводи от тази теория).
Пето, антагонизмът между „хората на парите“ и „земевладелците“, който „засяга“ Вилхелм

Тукидид Рошер, не е имал досега абсолютно нищо общо нито с теорията за рентата на Андерсън, нито с нейното възпроизвеждане, нито с нейната защита, нито с борбата против нея. Вилхелм Тукидид би могъл да узнае от книгата на Джон Стюърт Мил („Essays on some Unstettled Questions of Political Economy“, London, 1844, стр. 109—110), че 1) под израза „парична класа“ англичанинът разбира хората, които дават пари в заем ; че 2) тези даващи в заем пари лица или изобщо живеят от лихви, или пък са заемодатели по професия, каквито са банкерите, борсовите маклери и т.н. Всички тези хора като „парична класа“ противостоят, както отбелязва същият Мил, на „произвеждащата класа“ (под която Мил разбира „индустриалните капиталисти“, абстрахирайки се от работниците) или поне се различават от нея. Следователно Вилхелм Тукидид би трябвало да види, че интересите на „произвеждащата класа“, т.е. на индустриалците, на индустриалните капиталисти, и интересите на паричната класа са две съвсем различни неща и че тези класи са различни класи. Освен това Вилхелм Тукидид би трябвало да види, че борбата между индустриалните капиталисти и лендлордовете съвсем не е била следователно борба между „хората на парите“ и „земевладелците“. Ако Вилхелм Тукидид познаваше историята на житните закони от 1815 г. и борбата, която се водеше около тях, той щеше да научи още от Кобет, че помешчиците (земевладелците) и заемодавците (хората на парите) действуваха заедно против индустриалните капиталисти. Но Кобет е „груб“. Най-сетне Вилхелм Тукидид би трябвало да знае от историята на периода от 1815 до 1847 г., че в борбата около житните закони повечето от хората на парите и отчасти дори търговците (например в Ливерпул) бяха съюзници на земевладелците против индустриалните капиталисти. [500]

[502] (Г-н Рошер би могъл най-много да бъде учуден от обстоятелството, че едно и също „учение“ е служило през 1777 г. в защита на „земевладелците“, а през 1815 г. за оръжие против тях и едва тогава за пръв път е привлякло внимание върху себе си47. [50'2]

[500] Ако бих искал така подробно да осветля всички подобни груби извращения на историята, извършени от Вилхелм Тукидид в неговите историко-литературни бележки, то би трябвало да напиша един толкова обемист труд, както неговите „Grundlagen“, а един такъв труд наистина „не би си струвал хартията, на която би бил написан“. Но какво вредно въздействие може на свой ред да окаже ученото невежество на един Вилхелм Тукидид върху изследователи в другите области на науката, се вижда от примера на г. А. Бастиан, който в своето съчинение „Der Mensch in der Geschichte“, 1860, том I, стр. 374, забележката, цитира посочения по-горе откъс от Вилхелм Тукидид, за да потвърди една „психологическа“ теза. Впрочем за Бастиан не може да се каже: „materiam superabat opus“*⁾. По-скоро „opus“**⁾ не се справя тук със своя собствен суров материал. Освен това благодарение на малкото науки, които „познавам“, аз открих, че г. Бастиан, който познава „всички“ науки, твърде често се осланя на авторитети от рода на Вилхелм Тукидид, нещо, което за един „универсален учен“ е изобщо неизбежно.
*⁾ „майсторството надминава материала“ (Овидий, „Метаморфози“). Ред.
**⁾ „майсторството“ на автора. Ред.

[501] Надявам се, че няма да бъда упрекнат в „коравосърдечие“ по отношение на Вилхелм Тукидид. С какво „коравосърдечие“ този педант третира самата наука! Във всеки случай аз мога да говоря за „пълна липса на истина“ у него със същото право, с което той със самодоволно снизходителен тон говори за „полуистините“ на Рикардо48. При това Вилхелм Тукидид съвсем не е „добросъвестен“, когато се позовава на литературата по предмета. Всеки, който не е „почетен“, не съществува за него и исторически; така например Родбертус не съществува за него като теоретик на поземлената рента, защото е „комунист“. Освен това Вилхелм Тукидид не е точен и по отношение на „почетните автори“. Например за Мак-Кълък Бейли съществува и дори се оценява от него като човек, създал епоха. За Вилхелм Тукидид Бейли не съществува. За да може да се развива и популяризира в Германия науката [502] политическа икономия, такива хора като Родбертус би трябвало да основат едно списание, страниците на което да бъдат достъпни за всички изследователи (но не и за школските педанти и вулгаризаторите) и което би си поставило за главна цел да разобличава невежеството на професионалните учени — както в областта на самата наука, така и в областта на нейната история. [502]

* * * * *

[501] Андерсън беше далеч от каквото и да било изследване на въпроса за отношението на неговата теория за рентата към системата на политическата икономия и това ни най-малко не може да предизвика учудване, тъй като неговата първа книга се появи една година след „Wealth of Nations“ на А. Смит, т.е. в такъв момент, когато изобщо едва се формираше „системата на политическата икономия“, защото системата на Стюърт също се бе появила само няколко години по-рано. Но що се отнася до материала, с който Андерсън е разполагал в рамките на разглеждания от него специален предмет, то този материал е бил безусловно по-обемист, отколкото у Рикардо. Както Рикардо в своята теория за парите, която възпроизвежда теорията на Юм, е имал предвид главно само събитията през периода от 1797 до 1809 г., така и в неговото учение за рентата, което възпроизвежда теорията на Андерсън, той има предвид само икономическите явления на повишаване на цените на зърнените храни от 1.800 до 1815 г.

* * * * *

За характеристиката на Рикардо са твърде показателни следните негови изказвания:

„Твърде много ще съжалявам, ако съображения за изгоди за която и да
било отделна класа станат причина за задържане на увеличението на богатството
и населението на страната“ (Ricardo, An Essay on the Influence of a Low Price of
Corn on the Profits of Stock etc. 2nd edition. London, 1815, стр. 49) [Руски превод:
Рикардо, Давид. Сочинения, том III. Москва, 1955, стр. 40].

При свободен внос на зърнени храни „обработваната земя намалява“ (пак там, стр. 46) [Руски превод, том III, стр. 39]. Следователно поземлената собственост се принася в жертва на развитието на производството.

Но при един такъв свободен внос на зърнени храни би могло да стане следното:

„Не може да се отрича, че известно количество от капитала би било загубено. Но какво представлява от себе си притежаването на капитал или неговото запазване — цел или средство? Без съмнение, средство. Онова, от което се нуждаем, е изобилие на блага“ (на богатство изобщо), „и ако би могло да се докаже, че чрез пожертваме на част от нашия капитл ние бихме могли да увеличим годишното производство“ (die jährliche Produktion) „на предметите, които ни носят наслада и щастие, то не трябва да роптаем за това, че сме загубили част от нашия капитал“ („On Protection to Agriculture“. 4th edition, London, 1822, стр. 60) [Руски превод, том III, стр. 74].

„Наш капитал“ Рикардо нарича капитала, който принадлежи не на нас или на него, а който е вложен в земята от капиталисти. Но кои сме тези ние? — Това е нацията като нещо средно. Увеличаването на „нашето“ богатство е увеличаване на общественото богатство, което представлява цел именно като обществено богатство, независимо от хората, които имат дял в това богатство!

„За един човек, притежаващ капитал 20 000 ф.ст., който му носи всяка година по 2 000 ф.ст. печалба, е съвсем безразлично дали този капитал създава работа за 100 или за 1.000 души, дали произведената стока се продава за 10.000 или за 20.000 ф.ст., стига във всички тези случаи получаваната от него печалба да не пада по-ниско от 2.000 ф.ст. Не е ли такъв и реалният интерес на цялата нация? Ако нейният чист реален доход, нейната рента и печалба не се изменят, няма никакво значение дали тази нация се състои от 10 или 12 милиона жители“ (Principles of Political Economy“, 3rd edition, стр. 416.) [Руски превод: Рикардо, Дейвид. Сочинения, том I. Москва, 1955, стр. 285].

Тук „пролетариатът“ се принася в жертва на богатството. Доколкото пролетариатът е безразличен за съществуването на богатството, дотолкова богатството е безразлично за неговото съществуване. Масата сама по себе си — човешката маса — тук „нищо не струва“.

Тези три примера [502] илюстрират научното безпристрастие на Рикардо.

{Земята (природата) и т.н. — това е елементът, в който се влага прилаганият в земеделието капитал. Ето защо поземлената рента е равна тук на излишъка в стойността на продукта на труда, създаван в този елемент, над средната цена на този продукт. Ако някой намиращ се в частна собственост на отделен индивид природен елемент (или вещество) влиза в някое друго производство, чиято (физическа) основа той не образува, то поземлената рента — ако тя възниква само благодарение на това, че въпросният елемент просто влиза в производството — не може да се състои в излишък в стойността на този продукт над средната цена, а се състои само в излишък в общата средна цена на този продукт над неговата собствена средна цена. Например водопадът може да замени на фабриканта парната машина и да му даде възможност да спести въглища. Разполагайки с този водопад, фабрикантът постоянно ще продава, да кажем, преждата по-скъпо от нейната средна цена и ще получава добавъчна печалба. Тази добавъчна печалба се дава на поземления собственик във вид на рента, ако водопадът се намира в негово владение, и г. Хопкинс в своята книга, в която разглежда „рентата“, отбелязва, че в Ланкашир водопадите дават не само рента, но дори — в зависимост от размера на естествената сила на техния пад — и диференциална рента49. Тук рентата не е нещо друго освен излишъка в средната пазарна цена на продукта над неговата индивидуална средна цена.} [502]

* * * * *

[502] {В конкуренцията трябва да различаваме двояко движение към изравняване. Капиталите вътре в една и съща сфера на производството изравняват цените на стоките, произведени вътре в тази сфера, в една и съща пазарна цена, както и да се отнасят стойностите [индивидуални] на тези стоки към тази пазарна цена. a21Средната пазарна цена би трябвало да се равнява на стойността [пазарната] на стоката, ако не ставаше изравняване между различните сфери на производство. Между тези различни сфери конкуренцията изравнява стойностите [пазарните] в средни цени, доколкото въздействието на капиталите един на друг не се спъва, не се нарушава от трета сила — поземлената собственост — и т.н.}

(горе)
[4) ГРЕШКАТА НА РОДБЕРТУС ЗА СЪОТНОШЕНИЕТО МЕЖДУ СТОЙНОСТ И ПРИНАДЕНА СТОЙНОСТ ПРИ ПОСКЪПВАНЕ НА ПРОДУКТА]

Съвсем погрешен е възгледът на Родбертус, че ако една стока е по-скъпа от друга (ако следователно в първата е овеществено повече работно време, отколкото във втората), то тя трябва да съдържа в себе си и повече незаплатено работно време, принадено работно време — при равна норма на принадена стойност или при еднаква експлоатация на работници в различни сфери.

Ако един и същ труд дава на неплодородна почва (или в неплодородна година) 1 квартер пшеница, а на плодородна почва (или в плодородна година) — 3 квартера; ако един и същ труд давана твърде богата със злато земя 1 унция злато, а на по-малко богата със злато или вече изтощена земя — само ⅓ унция; ако се изисква същото работно време както за производството на 1 фунт вълна, така и за превръщането на 3 фунта вълна в прежда — то, преди всичко, стойностите на 1 квартер пшеница и на 3 квартера, на 1 унция злато и на ⅓ унция, на 1 фунт вълна и на 3 фунта вълнена прежда (след приспадане на стойността на съдържащата се в тях вълна) са равни по величина. Те съдържат в себе си еднакво количество работно време — следователно, съгласно предположението, [за равенство на нормата на принадената стойност], също така и еднакво количество принадено работно време. Разбира се, количеството на принадения труд, съдържащ се в един квартер [пшеница, произведена на неплодородна почва], е по-голямо [отколкото в един квартер пшеница, произведена на плодородна почва], но именно затова пък в първия случай имаме само 1 квартер пшеница, докато във втория случай имаме 3 квартера, или пък в пьрвия случай имаме 1 фунт прежда, докато във втория случай — 3 фунта прежда (минус стойността на материала). Следователно масите [на принадената стойност] и в двата случая са равни. Но равни са също и пропорционалните величини на принадената стойност, ако се сравнява единица от едната стока с единица от другата. В 1 квартер [пшеница, произведена на лоша почва] или в 1 фунт вълна ще се съдържа съгласно предположението ни толкова труд, колкото и в 3 квартера [пшеница, произведена на добрата почва] или в 3 фунта прежда. Ето защо капиталът, вложен в работна заплата, и в двата случая се намира в еднакво отношение към принадената стойност. В 1 фунт вълна се съдържа три пъти повече работно време, отколкото в 1 фунт прежда. Ако принадената стойност е тройно по-голяма, то тя отговаря и на тройно по-голям капитал, вложен в работна заплата. Така че отношението си остава същото.

Родбертус прави тук съвсем погрешни изчисления, той съвсем погрешно сравнява вложения в работната заплата капитал с [503] по-голямото или по-малкото количество стоки, в които се овеществява извършеният срещу тази работна заплата труд. Но това е съвсем неправилна сметка, ако, както Родбертус предполага, работната заплата (или нормата на принадената стойност) е дадена.

Едно и също количество труд, например 12 часа, може да се изрази в х или в Зх стока. В единия случай 1х стока би съдържала в себе си толкова труд и принаден труд, колкото съдържат в себе си в другия случай Зх; но нито в един от тези случаи не би било изразходвано повече от един работен ден и нито в един от тях нормата на принадената стойност не би била по-голяма, например ¹/₅. В първия случай ¹/₅ от единия х би се отнасяла, както във втория случай 1/6 от Зх се отнася към Зх, и ако означим всеки от трите х с х', х", х'", то всеки х', х", х'" би съдържал ⁴/₅ заплатен и ¹/₅ незаплатен труд. От друга страна, съвсем правилно е, че ако в условията на по-малка производителност трябва да бъде произведена също толкова стока, колкото се произвежда при по-голяма производителност, то в стоката ще се съдържа повече труд, а следователно и повече принаден труд. Но тогава се влага и съответно повече капитал. За да се произведе Зх, трябва да се вложи (в работна заплата) тройно повече капитал, отколкото за производството на 1х.

Разбира се, няма съмнение, че промишлеността не може да преработва повече суровини, отколкото доставя земеделието, следователно не може например да преработи в прежда повече фунтове вълна, отколкото е произведената вълна. Ето защо, ако производителността на преденето на вълна се утрои, то ще трябва — при предположение, че условията на производство на вълната остават неизменни — да се разходва за труд в производството на вълна три пъти повече време, отколкото преди, и да се влага за производство на вълна три пъти повече капитал, докато за преработката на това утроено количество вълна в прежда ще е нужно само предишното работно време на предача. Но нормата [на принадената стойност] ще си остане същата. Едно и също количество труд на предача ще създава същата стойност, както и по-рано, и ще съдържа в себе си същата принадена стойност. Трудът, който произвежда вълната, ще съдържа в себе си тройно по-голяма принадена стойност, но съответно на това ще се упгрои и целият съдържащ се във вълната труд или авансираният за работна заплата капитал. Така че тройно по-голямата принадена стойност ще се изчислява върху тройно по-голям капитал. Следователно не може на това основание да се каже, че в предачното производство нормата на принадената стойност е по-ниска, отколкото в производството на вълната. Би могло само да се каже, че вложеният за работна заплата капитал е три пъти по-голям в последния отрасъл, отколкото в първия (защото тук се предполага, че измененията в предачеството и в производството на вълната не произтичат от някакво изменение в техния постоянен капитал).

Тук трябва да се прави следната разлика. Един и същ труд плюс постоянния капитал дават по-малко продукт в неплодородна година, отколкото в плодородна, на неплодородна почва, отколкото на плодородна, в по-малко богат с метал рудник, отколкото в по-богат. Следователно първият продукт е по-скъп, т.е. в същото количество продукт се съдържа повече труд и повече принаден труд; затова пък във втория случай е по-голямо количеството на тези продукти. По-нататък: с това съвсем не се засяга отношението между заплатения и незаплатения труд във всеки единичен продукт от двете категории, защото ако единичният продукт съдържа в себе си по-малко незаплатен труд, то, съгласно предположението, той в същата пропорция съдържа в себе си и по-малко заплатен труд. Защото тук се предполага, че в съотношението между органическите съставни части на капитала — между променливия и постоянния капитал — не са станали никакви изменения. Предположено е, че една и съща сума променлив и постоянен капитал дава при различни условия различни — по-големи или по-малки — количества продукт.

Очевидно г. Родбертус постоянно смесва тези неща и от простото поскъпване на продукта прави извод — сякаш това от само себе си се разбира — за по-голяма принадена стойност. Що се отнася до нормата на принадена стойност, то един такъв извод е неправилен още с направеното предположение, а що се отнася до нейната сума, то това е вярно само при условие, a22че в единия случай е авансиран повече капитал, отколкото в другия, т.е. че се произвежда толкова по-скъп продукт, колкото по-рано се произвеждаше по-евтин, или че увеличаването на количеството на по-евтиния продукт (както в приведения по-горе пример с преденето) предполага съответно увеличаване на количеството на скъпия продукт.

(горе)
[5) РИКАРДО ОТРИЧА АБСОЛЮТНАТА РЕНТА — ПОСЛЕДИЦА ОТ НЕГОВИ ГРЕШКИ В ТЕОРИЯТА ЗА СТОЙНОСТТА]

[504] Че рентата, а следователно и стойността на земята, може да се увеличава, при все че нормата на рентата си остава същата или дори намалява, че следователно расте и производителността на земеделието — това Рикардо понякога забравя, но той го знае. Във всеки случай това знае и Андерсън, а това го знаеха още и Пети, и Давенант. Въпросът не е в това.

Рикардо оставя настрана въпроса за абсолютната рента, която той в името на теорията отрича, тъй като изхожда от погрешната предпоставка, че ако стойността на стоките се определя от работното време, то средните цени на стоките трябва да бъдат равни на техните стойности (по същата причина той прави и противоречащия на практиката извод, че конкуренцията на по- плодородните сортове почва трябва да прекрати обработването на по-малко плодородните земи дори и тогава, когато последните са носили по-рано рента). Ако стойностите на стоките и техните
средни цени бяха тъждествени, то абсолютната поземлена рента — т.е. рентата от най-лошата обработвана земя или от земята, която се е обработвала първоначално — би била и в двата тези случая невъзможна. Какво представлява средната цена на стоката? Вложения в нейното производство съвкупен капитал (постоянен плюс променлив капитал) плюс онова работно време, което се съдържа в средната печалба, която възлиза, да кажем, на 10%. Следователно, ако капиталът, функциониращ в някакъв елемент, произвежда — само защото това е особен природен елемент, например земя — по-висока стойност от средната цена, то стойността на тази стока би превишавала нейната стойност, и тази излишна стойност би противоречила на понятието стойност, съгласно което стойността е равна на определено количество работно време. Би се получило, че природният елемент — нещо специфически различно от общественото работно време — създава стойност. Но това не може да бъде. Следователно капиталът, вложен в земята просто като земя, не може да дава никаква рента. Най-лошата почва е просто почва*⁾. Ако по-добрата почва носи рента, това доказва само, че в земеделието се фиксира разликата между общественонеобходим и индивидуалнонеобходимя труд, тъй като тя има тук дадена от природата база, докато в промишлеността тя постоянно изчезва.
*⁾ Игра на думи: „der schlechteste Boden“ — „най-лошата почва“, „Boden schlechthin“ — „просто почва“, „почва въобще“. Ред.

Излиза, че абсолютната поземлена рента няма право на съществуване и че може да съществува само диференциална поземлена рента. Защото да се допусне съществуването на абсолютна рента би значило да се допусне, че едно и също количество труд (овеществен труд, вложен в постоянния капитал, и труд, купен срещу работната заплата) създава различни стойности в зависимост от това, в какъв елемент се влага този труд, или от това, какъв материал той обработва. Но да се допусне, че съществува такава разлика в стойността, макар че във всяка сфера на производството в продукта се материализира едно и също работно време — значи да се допусне, че не работното време определя стойността, а нещо коренно различно от него. Тази разлика във величините на стойността би унищожила понятието стойност, би опровергала положението, че субстанцията на стойността съставлява общественото работно време, т.е. че разликата в стойността може да бъде само количествена и че тази количествена разлика може да бъде равна само на разликата в количеството на изразходваното обществено работно време.

Така че от тази гледна точка, за да се запази категорията стойност — не само определението на величината на стойността от различната величина на работното време, но и определението на субстанцията на стойността от обществения труд, — трябва да се отрече абсолютната поземлена рента. А отричането на абсолютната поземлена рента може да бъде изразено по два начина.

Първо. Не можела да носи рента най-лошата почва. По отношение на по-добрите сортове почва рентата се обяснява с това, че пазарната цена е еднаква както за продуктите, произведени на по-плодородни почви, така и за продуктите, произведени на по-малко плодородни почви. А най-лошата почва е онази, която е просто почва. В границите на своята категория тя не е диференцирана. Тя се различава от промишленото прилагане на капитала само като особена сфера на прилагане на капитала. Ако тя носеше рента, то последната би произтичала от това, че едно и също количество труд, прилагано в различни сфери на производство, би се изразило в различни стойности, така че не количеството труд само по себе си би определяло стойността, и продукти, в които се съдържа еднакво количество труд, не биха били равни помежду си [по стойност].

[505] Или пък [второ] не можела да носи поземлена рента земята, която се е обработвала първоначално. Защото какво значи първоначално обработвана земя? „Първоначално“ обработваната почва не е нито по-добра, нито по-лоша почва. Тя е просто почва, недиференцирана почва. Първоначалното влагане на капитал в земеделието може да се различава от влагането на капитал в промишлеността само по отношение на сферите, в които са вложени тези капитали. Но тъй като равни количества труд се изразяват в равни стойности, то не съществува абсолютно никакво основание вложеният в земята капитал да дава освен печалбата още и рента, ако само същото количество труд, вложено в тази сфера, не произвежда по-голяма стойност, така че излишъкът в тази стойност над стойността, произвеждана в промишлеността, представлява добавъчна печалба, равна на рентата. Но това би значило да се твърди, че земята като такава създава стойност, т.е. би значило да се унищожи самото понятие стойност.

Следователно първоначално обработваната земя не може да дава първоначално никаква рента; иначе цялата теория за стойността би се оказала опровергана. С това по-нататък лесно се съчетава (макар и съвсем не задължително, както това се вижда у Андерсън) представата, че хората първоначално избират за обработка естествено не най-лошата, а най-добрата земя, че следователно земята, която първоначално не е носила рента, впоследствие започва да носи такава, тъй като хората са принудени да преминават към все по-лоши сортове почва, и че по този начин при това слизане все по-надолу при преминаването към все по-лоши почви, с развитието на цивилизацията и с увеличаването на населението, рентата е трябвало да възникне на първоначално обработваната най-плодородна почва и след това, постепенно, на следващите по качество почви, докато най-лошата почва, която винаги представлява просто почва — особена сфера на прилагане на капитала, — не носи никога никаква рента. Всички тези положения логически са повече или по-малко свързани едно с друго.

И обратно, ако е известно, че средните цени и стойностите не са тъждествени, че средната цена на стоката може да бъде равна на нейната стойност, но може и да бъде по-голяма или по-малка от нея, тогава въпросът отпада, отпада самата проблема, а заедно с това отпадат и хипотезите, които се предлагат за нейното разрешение. Остава само следният въпрос : защо в земеделието стойността на стоката (или във всеки случай нейната цена) превишава не нейната стойност, а нейната средна цена? Но този въпрос вече не засяга основата на теорията, определението на стойността като такова.

Рикардо, разбира се, знае, че „относителните стойности“ на стоките се модифицират в зависимост от различното съотношение между вложения в тяхното производство основен капитал и капитала, вложен за работна заплата. {Обаче тези два капитала не са противоположни; противоположни един на друг са основният капитал и оборотният капитал; а последният обхваща не само работната заплата, но и суровините и спомагателните материали. Например в минната промишленост и риболовството би могло да съществува същото съотношение между капитала, вложен в работна заплата, и основния капитал, каквото съществува в шивачеството между капитала, вложен в работна заплата, и капитала, вложен в суровия материал.} Но заедно с това Рикардо знае, че тези относителни стойности се изравняват чрез конкуренцията. Нещо повече: той допуска появяването на тази разлика само за да може при тези различни капиталовложения да се получи една и съща средна печалба. Това значи: относителните стойности, за които той говори, не представляват нищо друго освен средните цени. У него дори не възниква мисълта, че стойността и средната цена са различни. Той взема за изходна точка само тяхното тъждество. Но тъй като при различно съотношение на структурните съставни части на капитала такова тъждество не съществува, то той го предполага като необяснен, предизвикан от конкуренцията факт. Ето защо у него и не възниква въпросът: защо стойностите на земеделските продукти не се изравняват в средни [506] цени? Напротив, той предполага, че те се изравняват, и именно от тази гледна точка поставя проблемата.

Абсолютно не може да се разбере защо такива момчета като Вилхелм Тукидид (Рошер) ратуват за Рикардовата теория за поземлената рента. От тяхна гледна точка „полуистините“ на Рикардо, както снизходително се изразява Тукидит, губят цялата своя ценност.

За Рикардо проблемът съществува само затова, защото стойността е определена от работното време. У тези момчета въпросът не стои така. Според Рошер природата като такава има стойност. На този въпрос ще се върнем по-късно50. Това значи: Рошер абсолютно не знае какво е стойност. Тогава какво може да му попречи да допусне, че стойността на земята още от самото начало влиза в производствените разходи и образува рентата, да направи стойността на земята, т.е. рентата, предпоставка за обяснение на рентата?

У тези момчета фразата „производствени разходи“ не означава абсолютно нищо. Това виждаме у Сей. Той определя стойността на стоката с производствените разходи — капитала, земята, труда. А тези разходи той определя чрез търсенето и предлагането. Това значи, че той не дава изобщо никакво определение на стойността. Тъй като земята оказва „производителни услуги“, тогава защо цената на тези „услуги“ да не се определя от търсенето и предлагането — подобно на цената на услугите, оказвани от труда или капитала? a23А тъй като „услугите на земята“ са притежание на определена група продавачи, то защо тяхната стока да няма пазарна цена и защо следователно поземлената рента да не съществува като елемент на цената?

Виждаме, че Вилхелм Тукидид не е имал ни най-малко основание да „ратува“ толкова усърдно за теорията на Рикардо.

(горе)
[6) ТЕЗАТА НА РИКАРДО ЗА ПОСТОЯННОТО ПОВИШАВАНЕ НА ЦЕНИТЕ НА ЗЪРНЕНИТЕ ХРАНИ. ТАБЛИЦА НА СРЕДНИТЕ ЦЕНИ НА ПШЕНИЦАТА ЗА ПЕРИОДА 1641-1859]

Ако оставим настрана абсолютната поземлена рента, тогава у Рикардо остава следният въпрос:

Населението и заедно с него търсенето на земеделски продукти се увеличават, в резултат на което цената на тези продукти се повишава, както става в подобни случаи и в промишлеността. Но в промишлеността това повишаване на цените се прекратява, щом търсенето е оказало своето действие и е предизвикало увеличено предлагане на стоки. Тогава цените на тези продукти се понижават до предишната си стойност или дори спадат под нея. Но в земеделието този добавъчен продукт се хвърля на пазара не на предишната цена и не на по-ниска цена. Той струва повече и това предизвиква постоянно повишаване на пазарните цени, а заедно с това и повишаване, на рентата. Как да се обясни това, ако не с факта, че се налага да се прибягва към все по-малко плодородни сортове почва, че се изисква все повече изразходване на труд за производство на един и същ продукт, че производителността на земеделието спада във все по-нарастваща степен? Защо — като оставим настрана влиянието на обезценяването на парите — в Англия от 1797 до 1815 г., заедно с бързото нарастване на населението се повишаваха и цените на земеделските продукти? Фактът, че те след това отново спаднаха, не доказва нищо. Не доказва нищо и фактът, че беше прекъснат вносът от чуждите пазари. Тъкмо напротив. Това само създаде най-добрите условия, за да може законът за поземлената рента да се разкрие в своя най-чист вид. Защото именно откъснатостта от чужбина принуждаваше да се прибягва вътре в страната към обработка на все по-малко плодородна почва. Това не може да се обясни с абсолютното повишаване на рентата, защото нарасна не само общата сума на рентата, но и нормата на рентата. Повиши се цената на един квартер пшеница и т.н. Това не може да се обясни и с обезценяването на парите, защото това обезценяване би могло само да обясни защо — при висока степен на развитие на производителността в промишлеността — цената на промишлените продук и спадна и поради това цената на земеделските продукти относително се повиши. Обезценяването на парите не би могло да обясни защо цените на земеделските продукти през всичкото време абсолютно се повишаваха наред с това относително повишаване.

То не може да се счита и като последица от спадането на нормата на печалбата. Спадането на нормата на печалбата никога не би могло да обясни изменението в цените, а само изменението в разпределението на стойността или на цената между лендлордовете, индустриалците и работниците.

Що се отнася до обезценяването на парите, то нека предположим, че предишният 1 ф.ст. е ранен сега на 2 ф.ст. Един квартер пшеница, който по-рано е струвал 2 ф.ст., струва сега 4 ф.ст. Да допуснем, че промишленият продукт е поевтинял 10 пъти, че по-рано неговата стойност се е изразявала в 20 шил., а сега — в 2 шил. Но сега тези 2 шил. са равни на 4 шил. Обезценяването на парите — също както и неблагоприятните реколти — би могло, разбира се, да окаже тук своето влияние.

[507] Но като оставим всичко това настрана, може да се приеме, че при тогавашното състояние на земеделието (що се отнася до пшеницата) се е прибягнало към обработка на неплодородна земя. Отпосле същата тази земя е станала плодородна, тъй като диференциалните ренти са се понижили по своята норма, както показва най-добрият барометър — цените на пшеницата.

От най-високите цени през 1800 и 1801 г. и през 1811 и 1812 г. първите съвпадат с неблагоприятни реколти, а вторите — с максималното обезценяване на парите. Също така и 1817, и 1818 г. бяха години на обезценяване на парите. Но ако изключим тези години, то — трябва да се предполага (ще видим после) — ще остане средната за един или друг период цена.

При сравняването на цените на пшеницата и т.н. в различните периоди трябва едновременно да се сравняват произведените маси от продукта с цената на един квартер, защото именно по този начин се разкрива влиянието, което оказва върху цените добавъчното количество произведена пшеница.

Средни годишни цени на пшеницата — I

Така че за един период от 50 години, от 1650 до 1699, средната годишна цена възлиза на 44 шил. 2¹/₅ пенса.

През периода (9 години) от 1641 до 1649 г. най-високата средна годишна цена — 75 шил. 6 пенса — е отбелязана през революционната 1645 г., след това 71 шил. 1 пенс — през 1649 г., 65 шил. 5 пенса — през 1647 г., а най-ниската цена — 42 шил. 8 пенса — през 1646 г.

Средни годишни цени на пшеницата — II

Средната годишна цена за период от 50 години от 1700 до 1749 г. е 35 шил. 92⁹/₅₀ пенса. [508]

Средни годишни цени на пшеницата — III

Средната годишна цена за период от 50 години от 1750 до 1799 г. е 45 шил. 5¹³/₅₀ пенса.

Средни годишни цени на пшеницата — IV

Средната годишна цена за 50 години, от 1800 до 1819 г., е 69 шил. 6⁹/₅₀ пенса.
Средната годишна цена за 60 години, от 1800 до 1859 г., е 66 шил. 66¹⁴/₁₅ пенса.
И така, ние имаме следните средни годишни цени:

* * * * *a24

Дори Уест казва:

„При подобрено състояние на земеделието може върху земя от второстепенно или третостепенно качество да се произвежда със същите малки разходи, както върху земята от най-добро качество при старата система“ (Sir Fdw. West. Price of Corn and Wages of Labour. London, 1826, стр. 98).

(горе)
[7) ДОГАДКАТА НА ХОПКИНС ЗА РАЗЛИКАТА МЕЖДУ АБСОЛЮТНА И ДИФЕРЕНЦИАЛНА РЕНТА; ОБЯСНЕНИЕ НА ПОЗЕМЛЕНАТА РЕНТА С ЧАСТНАТА СОБСТВЕНОСТ ВЪРХУ ЗЕМЯТА]

Хопкинс правилно определя разликата между абсолютна и диференциална рента:

„Принципът на конкуренцията прави невъзможно съществуването на две норми на печалбата в една и съща страна; но с това се определят относителните поземлени ренти, обаче не и общата средна рента“ (Th. Hopkins. On Rent of Land, and its Influence on Subsistence and Population. London, 1828, стр. 30).

[508а] Хопкинс прокарва следната разлика между производствен и непроизводствен труд или, както той се изразява, между първичен и вторичен труд:

„Ако всички работници биха се използвали за същите пели, за които се използват шлифованите на диаманти и оперните певци, то в скоро време би изчезнало необходимото за тяхното съществуване богатство, защото нито една част от произведеното богатство не би ставала капитал. Ако значителна част от работниците би била заета с подобен труд, то работната заплата би стояла на ниско равнище, защото само сравнително малка част от произведеното би била използувана като капитал; но ако с подобен труд биха били заети само малко работници, т.е. ако почти всички биха били орачи, обущари, тъкачи и т.н.,то би бил произведен много капитал и работната заплата би могла да бъде съответно висока“ (пак там, стр. 84—85). „В категорията на шлифованите на диаманти и на певците трябва да се поставят всички ония, които работят за лендлордовете или за рентиерите и които получават част от техния доход във вид на работна заплата, т.е. всички ония, работата на които се свежда само до произвеждане на такива неща, които доставят удоволствие на лендлордовете и рентиерите: в замяна на своя труд тези работници получават част от рентата на лендлорда или част от дохода на рентиера. Всички те са производителни работници, но целият им труд е насочен да превръща богатството, съществуващо във формата на поземлена рента и доход от паричния капитал, в някаква друга форма, която повече ще задоволява лендлорда и рентиера; ето защо тези работници са вторични производители. Всички други работници са първични производители“ (пак там, стр. 85).

Диамантът и пеенето — тук те се разглеждат като овеществен труд — могат да бъдат, както и всички стоки, превърнати в пари, a в качеството си на пари — в капитал. Но при това превръщане на парите в капитал трябва да се различават две неща. Всички стоки могат да бъдат превърнати в пари, а в качеството си на пари — в капитал, защото в приеманата от тях парична форма са погасени тяхната потребителна стойност и особената натурална форма на тази последната. Те са овеществен труд в оная обществена форма, в която самият този труд може да бъде разменен срещу всякакъв реален труд, може следователно да бъде превърнат във всякаква форма на реалния труд. И обратно, дали стоките, продукти на труда, могат отново в качеството си именно на тези продукти да влязат в производителния капитал като негови елементи, зависи от това, дали природата на потребителните стойности на тези стоки им позволява да влязат отново в производствения процес било като обективни условия на труда (оръдие на производството и материал) или пък като субективни условия на труда (средства за живот за работниците), т.е. като елементи на постоянния капитал или на променливия капитал.

„По скромни пресмятания в Ирландия, съгласно преброяването през 1821 г., целият чист продукт, който се пада на лендлордовете, държавата и получателите на десятък, възлиза на 20³/₄ млн. ф.ст., а сумата на работната заплата — само на 14.114.000 ф.ст.“ (Хопкинс, пак там, стр. 94).

Страница от ръкописа на К. Маркс „Теории за принадената стойност“,
таблици за средногодишните цени на пшеницата за периода 1641—1149 г.

„Земеделците в Италия плащат обшо взето половината и дори повече от половината от продукта като рента на лендлорда, и то — при ниска култура на земеделието и при крайна незначителност на техния основен капитал. По-голямата част от населението се състои от вторични производители и собственици на земя, а първичните производители са представени обикновено от най-бедната и унижена класа“ (стр. 101—102).

„Същото се наблюдаваше във Франция при Луи XIV [и при неговите приемници Луи XV и Луи XVI]. Според [Артур] Юнг рентите, десятъците и данъците са възлизали на сумата 140.905.304 ф.ст. При това земеделието се намирало в печално състояние. Населението на Франция възлизало тогава на 26.363.074 души. Дори ако трудовото население е наброявало шест милиона семейства — което е явно преувеличено, — то и тогага всяко трудово семейство всяка година е трябвало пряко или косвено да доста, я на лендлордовете, църквата и правителството средно около 23 ф.ст. чисто богатство. По данни от Юнг — ако вземем предвид и всякакви други съображения — на едно трудово семейство се падат годишно 42 ф.ст. 10 шил. от продукта, от които то дава на други лица 23 ф.ст., а 19 ф.ст. 10 шил. остават у него за собственото му съществуване“ (пак там, стр. 102—104).

Зависимост на народонаселението от капитала:

„Грешката на г. Малтус и неговите последователи трябва да се търси в предположението, че намаляването на работното население няма да повлече след себе си съответно намаляване на капитала“ (пак там, стр. 118). „Г-н Малтус забравя, че търсенето [на работници] се ограничава от количеството на средствата, които служат като работна заплата, и че тези средства не възникват от само себе си, а винаги се създават предварително от труда“ (пак там, стр. 122).

Това е правилен възглед за натрупването на капитал. Но [Хопкинс не вижда, че] създаваните от труд средства могат да се увеличат — значи може да се увеличи и количеството на принадения продукт, или на принадения труд, — без да се увеличи в еднаква степен масата на използвания труд.

„Странна изглежда тази силна склонност да се изобразява чистото богатство като нещо благотворно за работническата класа, защото то било давало работа. При това съвсем очевидно е, [509] че то може да дава работа не затова, че е чисто, а затова, че е богатство, т.е. нещо, което е било създадено от труда. А, от друга страна, добавъчното количество работно население се изобразява в същото време като вредно за работническата класа, макар че тези работници произвеждат три пъти повече, отколкото потребяват“ (пак там, стр. 126).

„Ако чрез прилагане на по-добри машини цялата първична продукция би могла да бъде увеличена от 200 на 250 или 300, а частта на чистото богатство и печалбата си остане, както и по-рано, само 140, ясно е, че за фонда работна заплата за първичните производители биха останали 110 или 160 вместо 60“ (пактам, стр. 128).

„Положението на работниците се влошава или вследствие на това, че тяхната производителна сила търпи загуби, или вследствие на това, че им се отнема онова, което са произвели“ (стр. 129).

„Не, казва г. Малтус, вашата нищета не се обяснява с тежестта на вашето бреме, а произтича изключително от съществуването на твърде много лица, които носят това бреме“ (пак там, стр. 134).

„Първоначалните материали [земя, вода, материали] не са включени в оня общ принцип, според който разменната стойност на всички стоки се определя от производствените разходи; обаче претенцията на собствениците на тези материали за продукта [получаван в резултат на използуването на тези първоначални материали] води към това, че поземлената рента влиза в стойността“ (Th. hopkins. Economical Enquiries relative to the Laws whLh Regulate Rent, Profit, Wages, and the Value of Money. London, 1822, стр. 11).

„Поземлената рента, или данъкът за ползване [от земята], произлиза, разбира се, от собствеността [върху земята] или от установяването на правото на частна собственост“ (пак там, стр 13).

„Рента може да носи всичко, което притежава следните свойства: първо, рядкост в една или друга степен; второ, способност да съдействува на труда във великото дело на производството“ (пак там, стр. 14). „Не трябва, разбира се, да се предполага такъв случай, когато съществува на разположение земя в такова изобилие в сравнение с труда и капитала, които бика могли да се вложат в нея“ {изобилието или редкостта на земята са, разбира се, относителни, те се определят според онова количество труд и капитал, с което може да се разполага), че да бъде невъзможно да се въведе данък във вид на рента — поради това, че земята не би представлявала рядкост“ (стр. 21).

„В някои страни земевладелецът може да изстисква 50%, а в други не може да изстиска и 10%. ,В плодородните области на Изтока човек може да живее с ⅓ от продукта на своя труд, вложен в земята; и обратно, в някои райони на Швейцария и Норвегия вземането на 10% би могло да обезлюди страната... Ние не виждаме никакви други естествени граници за рентата, която може да бъде изстискана, освен ограничените възможности на платците“ (стр. 31) и „освен конкуренцията на по-лошата почва срещу по-добрата — там, където има по-лоша земя“ (стр. 33—34).

„В Англия има (иного запустяла земя, чието естествено плодородие е същото, каквото е било плодородието на значителна част от обработваната сега земя, преди да е била въведена тя е обработка; и въпреки това разходите, необходими за превръщане на такава запустяла земя в обработена, са толкова големи, че тя не ще може да заплаща обикновените лихви за парите, вложени за подобрение на земята, a за изплащане на рента за естественото плодородие на почвата изобщо нищо не ще остане. И това — въпреки всички предимства на непосредственото влагане на труд, подкрепен от целесъобразно вложен капитал и осигурен с евтини промишлени стоки, и въпреки наличността в добавък на добри пътища в съседните райони и т.н. Съвременните земевладелци могат да се разглеждат като притежатели на целия натрупан труд, който за столетия се е влагал, за да бъде доведена земята до съвременното състояние на нейната производителност" (пак там, стр. 35).

Последният факт има твърде важно значение за поземлената рента, особено тогава, когато населението неочаквано започне бързо да нараства, както стана през периода от 1780 до 1815 г. вследствие на развитието на промишлеността, и когато в резултат на това нарастване внезапно се преминава към обработка на ррлеми количества необработвани преди земи. Новообработваната земя може да бъде също толкова плодородна, колкото и старата, и дори още по-плодородна, отколкото е била старата, преди да се е натрупала в нея културата на столетията. Но онова, което се иска от новата земя — за да може да продава своя продукт на не по-висока цена, — е нейното плодородие да се равнява на сумата,
първо; на естественото плодородие на обработената [510] почва, и,
второ, на нейното изкуствено, създадено от културата, но сега станало естествено, плодородие. Така че новообработваната почва трябва да бъде много по-плодородна, отколкото е била старата почва, преди да започне нейната обработка.

Но може да се възрази следното:
Плодородието на обработената почва зависи преди всичко от нейното естествено плодородие. Следователно ог естествените свойства на новообработваната почва зависи дали тя притежава или не притежава това плодородие, произтичащо от природата и обусловено от природни фактори. И в двата случая това плодородие не струва нищо. А другата част от плодородието на обработената земя
е изкуствен продукт, който дължи своето съществуване на културата, на влагането на капитал. Но тази част от производителността се дължи на производствени разходи; те се заплащат под формата на лихва за вложения в земята основен капитал. Тази част от поземлената рента представлява просто лихвата за присъединения към земята основен капитал. Затова тя влиза в производствените разходи на продукта на отдавна вече обработваната земя. Следователно необходимо е само да се вложи също такъв капитал в новообработваната земя и тя също ще придобие тази втора част от плодородието; както и в първия случай лихвите за капитала, вложен за създаването на това плодородие, ще влязат в цената на продукта. Защо тогава новата земя — без да бъде много по-плодородна — да не бъде включена в обработката без повишаване цената на продукта? Ако естественото плодородие е еднакво, то разликата се обуславя само от влагането на капитал и лихвата за този капитал и в двата случая еднакво влиза в производствените разходи.

Но това разсъждение е погрешно. Една част от разходите по разораването на целинната земя и т.н. не се заплащат в бъдеще, защото създаденото по този начин плодородие, както отбелязва още Рикардо, отчасти се е сраснало с природните качества на земята (например разходите по изкореняването на пънове, по мелиорации, по пресушаване, планиране, органическо изменение състава на почвата в резултат на многократно повторени химически процеси и т.н.). Така че за да бъде в състояние да продава своя продукт на същата цена, на която продава и последната от вече обработваните почви, новообработваната почва трябва да бъде достатъчно плодородна, за да може тази цена да покрива оная част от разходите по разораване на целинната земя, която влиза в производствените разходи на новообработваната почва, но която вече е престанала да влиза в разходите при по-рано усвоената почва и се е сраснала тук с естественото плодородие на почвата.

„Един изгодно разположен водопад ни дава пример за такава рента, която се заплаща за превърнат в частна собственост природен дар, притежаващ такова изключително свойство, каквото изобщо можем да си представим. Това добре се разбира в промишлените райони, където се изплашат значителни ренти за малки водопади — особено ако височината на пада на водата е голяма. Силата, получавана от такива водопади, е равна на силата, давана от големи парни машини; ето защо използването на такива водопади дори при заплащане на голяма рента е толкова изгодно, както и изразходването на големи суми за съоръжаване и експлоатация на парни машини. Измежду водопадите някои са по-големи, а други — по-малки. Близостта им до местонахождението на промишлените предприятия е също едно предимство, което дава по-висока рента.a25 В графствата Йорк и Ланкастър между рента, заплащана за най-малкия водопад, и рента, заплащана за най-големия водопад, съществува очевидно много по-голяма разлика, отколкото разликата, която съществува между рента за 50 акра най-малко плодородна земя и рента за 50 акра най-плодородна земя, използвана като обикновена орна земя“ [Хопкинс, пак там, стр. 37—38).

(горе)
[8) ДРАЗХОДИ ПО РАЗЧИСТВАНЕ И РАЗОРАВАНЕ НА ПУСТЕЕЩА ЗЕМЯ. ПЕРИОДИ НА ПОВИШАВАНЕ ЦЕНИТЕ НА ЗЪРНЕНИТЕ ХРАНИ И ПЕРИОДИ НА ТЯХНОТО ПОНИЖАВАНЕ (1641—1859 Г.)]

Ако сравним приведените по-горе (в този том, книжен вариант, стр. 137—138. Ред.) средни годишни цени и изключим онова, което се дължи, първо, на обезценяване на парите (1809—1813 г.) и, второ, на особено неплодородии години — като например годините 1800 и 1801, — ще видим, че много важно значение има обстоятелството колко нова земя е била въведена в обработка в даден момент или в течение на даден период. Повишаването на цената на обработените земи е указание тук за нарастване на населението и вследствие на това — за повишаване на цената на житото [над стойността]; от друга страна, същото това увеличаване на търсенето предизвиква въвеждането в обработка на нова земя. Ако масата на обработваната земя относително се е увеличила твърде много, то повишаващата се цена, по-високата цена в сравнение с предшестващи периоди, доказва само, че значителна част от разходите по разчистване и разораване на пустеещата земя влиза в цената на допълнителното количество произведени предмети за прехрана. Ако нямаше повишаване на цената на зърнените храни, нямаше да има и увеличение на производството. Резултатът на това увеличение, спадането на цената, може да се прояви само впоследствие, тъй като в цената на предметите за прехрана, произведени с неотдавна вложени капитали, влиза такъв елемент на производствените разходи или на цената, който в предишните капиталовложения в земята или в предишните части на обработваната почва вече отдавна е погасен. Разликата би била дори още по-голяма, ако разходите по въвеждането в обработка на новата почва не биха спаднали вследствие повишаването на производителността на труда в значителна степен в сравнение със същите разходи в миналото.

[511] Преобразуването на новата земя, независимо от това, дали тя е по-плодородна, еднакво плодородна или по-малко плодородна в сравнение със старата, нейното привеждане в такова състояние (а това състояние се определя от общата, господстващата на обработваната вече земя норма на усвояване на земеделска обработка), което я прави годна за влагане на капитал и труд при същите условия, при които капитал и труд се влагат средно на вече обработвани земи — това усвояване трябва да бъде заплатено с разходите по превръщането на досегашната пустееща земя в обработвана земя. Тази разлика в производствените разходи трябва да бъде покрита от нововъведената в обработка земя. Ако посочената разлика не влиза в цената на продукта на нововъведената в обработка земя, то възможни са само два случая на постигане на този резултат. Или продуктът на нововъведената в обработка земя не се продава по неговата действителна стойност. Неговата цена стои под неговата стойност, което действително се наблюдава при по-голямата част от земята, която не носи рента, тъй като цената на нейния продукт се определя не от неговата собствена стойност, а от стойността на продукта, произведен на по-плодородна почва. Или пък нововъведената в обработка земя трябва да бъде толкова плодородна, че нейният продукт при продажбата му по неговата собствена, по присъщата му стойност, съответстваща на овещественото в него количество труд, да се продава на по-ниска цена, отколкото продуктът на земята, която по-рано вече е била обработвана.

Ако разликата между пазарната цена, регулирана от стойността на продукта на отдавна вече обработваната почва, и вътрешната стойност на продукта на нововъведената в обработка почва е равна например на 5% и ако, от друга страна, размерът на лихвата, влизаща в производствените разходи на този продукт и изчислявана върху капитала, вложен, за да може новата почва да достигне същата степен на производителна способност, която е обичайна за старата почва, също е равен на 5% — то новообработваната земя би давала продукт, който при предишната пазарна цена би могъл да плаща обичайните работни заплати, печалби и поземлени ренти. Ако за вложения капитал би трябвало да се плаща само 4%, докато плодородието на новата земя би надминавало плодородието на старата с повече от 4%, то пазарната цена — след приспадането от нея на четирипроцентната лихва, която се полага на капитала, вложен, за да бъде приведена новата земя в „пригодно за обработка“ състояние — би давала излишък, или пък продуктът би могъл да се продава под пазарната цена, регулирана от стойността на продукта на най-плодородната почва. Вследствие на това заедно с пазарната цена на продукта, биха се понижили и всички ренти.

Абсолютната рента представлява излишъка в стойността над средната цена на суровия продукт. Диференциалната рента представлява излишъкът в пазарната цена на продукта, произведен върху по-плодородна почва, над стойността на собствения продукт на тази по-плодородна почва.

Ето защо, ако в известен промеждутък от време относително значителна част от добавъчните предмети за прехрана, които са нужни на увеличаващото се население, се произвеждат върху за пръв път въведена в обработка почва и ако едновременно с това се повишава или остава неизменна цената на суровия продукт, това още не доказва, че плодородието на почвата в страната се е намалило. Това показва само, че плодородието не се е увеличило в такава степен, че да покрие новия елемент в производствените разходи, а именно лихвите за капитала, вложен, за да се издигне необработената земя до равнището на обикновените условия на производство, при които на дадения стадий на развитие се обработват старите земи.

Така че дори неизменната или повишаващата се цена — ако относителното количество на новообработваната почва е различно в различни периоди — не доказва, че новата почва е неплодородна или че тя дава по-малко продукт, а доказва само, че в стойността на нейните продукти влиза такъв елемент на разходите, който е вече погасен при по-рано усвоените почви, и че този нов елемент на разходите си остава в сила, макар че при новите условия на производство разходите по разчистването и разораването на целините значително са се понижили в сравнение с разходите, които са били необходими, за да се доведе старата почва от нейното първоначално, естествено състояние на плодородие до нейното сегашно състояние. Следователно би трябвало [512] да се установи относителната пропорция на присвояванията [на общинска земя и нейното разчистване и разораване] през различните периоди51.

А изобщо приведената по-горе таблица (стр. 507—508) ни показва следното:

Ако разглеждаме десетгодишните периоди, излиза, че периодът 1641—1649 г. надвишава всеки друг десетгодишен период до 1860 г., с изключение на десетгодишните периоди 1800—1809 и 1810—1819 г.

Ако разглеждаме петдесетгодишните периоди, излиза, че периодът 1650—1699 г. надвишава периода 1700—1749 г., а периодът 1750—1799 г. надвишава периода 1700—1749 г. и остава под периода 1800—1849 г. (или 1800—1859 г.).

През периода 1810—1859 г. цените системно спадат, докато през периода 1750—1799 г. — макар че средната цена на това петдесетилетие е по-ниска — се наблюдава движение по възходяща линия, то е също така системно повишаващо се движение, както движението през 1810—1859 г. е системно понижаващо се. В сравнение с периода 1641—1649 г. действително става непрекращаващо се понижаване на средните за десетилетието цени, докато това понижаване достигне през двете последни десетилетия на първата половина на XVIII век своята пределна точка (най-ниската точка).

От средата на XVIII век се наблюдава повишаване, което започва с такава цена (36 шил. 4⁵/₁₀ пенса за 1750—1759 г.), която е по-ниска от средната цена за втората половина на XVII век и приблизително съответства (с малко превишаване) на средната цена за периода 1700—1749 г. — 35 шил. 9²⁹/₅₀ пенса (цената за първата половина на XVIII век). Това движение по възходяща линия продължава неотклонно и в течение на двата десетгодишни периода 1800—1809 г. и 1810—1819 г. През последния от тези периоди то достига най-високата си точка. От този момент отново започва системно движение по низходяща линия. Ако вземем средния показател за периода на повишаване 1750—1819 г., то неговата средна цена (малко повече от 57 шил. за квартер) е [приблизително] равна на изходната точка на периода на понижаване, който започва от 1820 г. (а именно малко повече от 58 шил. за десетгодишния период 1820—1829 г.) — точно тъй, както изходната точка за втората половина на XVIII век е [приблизително] равна на средната цена на неговата първа половина.

Колко силно влияние върху средната цифра могат да оказват отделни обстоятелства — неплодородие, обезценение на парите и т.н., — се вижда от един обикновен аритметичен пример. Така например 30+20+5+5+5=65, средно аритметично = 13, макар че тук и трите последни числа са само петорки. И обратно: 12+11+10+9+8 [= 50], средното аритметично = 10, макар че ако в първия ред зачертаем цифрите 30 и 20, които правят изключение, средната цифра за всяка от трите години във втория ред ще бъде по-голяма. a26

Ако приспаднем диференциалните разходи за заплащането на капитала, който последователно е бил влаган за разчистване и разораване на новите земи и който в течение на известен период влиза като особен параграф в производствените разходи, то може би цените през 1820—1859 г. ще се окажат по-ниски от всички по-ранни цени. И вероятно това се е мяркало отчасти пред очите на ония тъпаци, които обясняват рентата с лихвата за вложения в земята основен капитал.

(горе)
[9) ДАНДЕРСЪН ПРОТИВ МАЛТУС. ПОЗЕМЛЕНАТА РЕНТА СПОРЕД АНДЕРСЪН. ТЕЗАТА НА АНДЕРСЪН ЗА ПОВИШАВАЩАТА СЕ ПРОИЗВОДИТЕЛНОСТ НА ЗЕМЕДЕЛИЕТО И НЕЙНОТО ВЛИЯНИЕ ВЪРХУ ДИФЕРЕНЦИАЛНАТА РЕНТА]

Андерсън казва в „А Calm Investigation of the Circumstances that have led to the Present Scarcity of Grain in Britain“ (London, 1801):

„Ot 1700 до 1750 г. имаме непрекъснато понижение на цените за квартер пшеница от 2 ф.ст. 18 шил. 1 пенс до 1 ф.ст. 12 шил. 6 пенса; от 1750 до 1803 г. — непрекъснато повишаване на цените от 1 ф.ст. 12 шил. 6 пенса до 5 ф.ст. 10 шил. за квартер“ (стр. 11).

Следователно Андерсън, за разлика от Уест, Малтус и Рикардо, е виждал не едностранчиво явление на повишаваща се скала на цените на зърнените храни (за 1750—1813 г.), а напротив — двояко явление : цяло столетие, първата половина на което демонстрира непрекъснато понижаваща се, а втората — непрекъснато повишаваща се скала на зърнените цени. При това Андерсън категорично забелязва:

„Населението еднакво е“ нараствало както през първата, така и през втората половина на XVIII столетие“ (пак там, стр. 12).

Андерсън е решителен враг на теорията за народонаселението52 и той с пълна определеност подчертава увеличаващата се и постоянна способност на земята към подобрение:

„Земята може все повече да се подобрява с помощта на химически въздействия и обработка“ (пак там, стр. 38)53.
[513] „При една рационална система на стопанисване производителността на почвата може да се повишава от година на година в течение на неограничен период от време, докато най-сетне достигне такова равнище, за което ние сега едва можем да си съставим представа“ (стр. 35—36).
„С увереност може да се каже, че сегашното народонаселение е толкова незначително в сравнение с онова, което би могъл да изхрани този остров, че сме още твърде далеч от вреуето, когато то би могло да предизвика някакви сериозни опасения“ (стр. 37).
„Навсякъде, където се увеличава народонаселението, заедно с него непременно се увеличава и производството на страната, стига само хората да не позволяват на някакви морални влияния да разстройват икономиката на природата“ (сгр. 41).

„Теорията за народонаселението“ представлява от себе си „най-опасен предразсъдък“ (стр. 54). Андерсън се стреми да докаже с помощта на исторически примери, че „производителността на земеделието“ се повишава c нарастването на народонаселението и се понижава с неговото намаляване [стр. 55, 56, 60, 61 и следващите (от хартиения вариант)].

При правилно разбиране на рентата трябваше преди всичко да възникне мисълта, че рентата произтича не от почвата, а от продукта на земеделието, т.е. от труда, от цената на продукта на труда, например на пшеницата — от стойността на земеделския продукт, от вложения в земята труд, а не от самата земя — и Андерсън правилно подчертава това.

„Не рентата, получавана от земята, определя цената на нейния продукт, а цената на този продукт определя поземлен та рента, макар че цената на този продукт често пъти бива най-висока в страните, където поземлената рента стои на най-ниско равнище“.

{Следователно рентата няма никакво отношение към абсолютната производителност на земеделието.}

„Това изглежда парадокс, който се нуждае от обяснение.
Във в яка страна съществуват различни сортове почва, които значително се различават помежду си по степента на своето плодородие. Ще ги разделим на различни категории, които ще обозначим с буквите A, В, C, D, Е, F и т.н. Категория А обхваща почви с най-голямо плодородие, а всички последващи букви обозначават различни категории почви, всяка от които има толкова по-ниско плодородие, колкото по-далеч стои от първата категория. А тъй като разходите по обработката на най-неплодородната почва са толкова големи, колкото и разходите по обработката на най-плодородната почва, или дори ги превишават, оттук по необходимост следва, че ако едно и също количество жито, независимо от кое поле е получено, може да се продава по една и съща цена, тогава печалбата от обработването на най-плодородната почва трябва да бъде много по-висока от печалбата от обработването на другите почви“.

{става дума за излишъка в цената [на продукта] над разходите или над цената на авансирания капитал},

„и тъй като тази печалба продължава да се намалява заедно с намаляването на плодородието, то в края на краищата трябва да се получи така, че в някои по-ниски категории почви разходите по обработването на земята да се изравняват със стойността на целия продукт“ (стр. 45—48).

Последната почва не плаща никаква рента (цитатът е приведен, по книгата на Мак-Кълък „The Literature of Political Economy“, London, 1845 — Мак-Кълък цитира тук от „An Inquiry into the Nature of the Corn Laws“ или от „Recreations in Agriculture, Natural History, Arts“ etc., London, 1799—1802. Това може да се провери в Британския музей54).

Това, което Андерсън нарича тук „стойност на целия продукт“, в неговата представа очевидно не е нищо друго освен пазарната цена, по кояго се продава продуктът, израснал на по-добра или по-лоша почва. Тази „цена“ (стойност) дава за по-плодородните сортове почва по-голям или по-малък излишък над разходите. Последният продукт не дава такъв излишък. За този продукт средната цена, т.е. цената, определяна от производствените разходи плюс средната печалба, съвпада с пазарната цена на продукта; следователно тук не съществува никаква добавъчна печалба, която именно — според Андерсън — единствена може да образува рентата. При Андерсън рентата е равна на излишъка на пазарната цена на продукта над неговата средна цена. (Теорията за стойността никак не безпокои още Андерсън.) Така че ако вследствие на особено неплодородие на почвата средната цена на продукта на тази почва съвпада с пазарната цена на продукта, то този излишък отпада, т.е. липсва фонд за образуване на рента. Андерсън не казва, че последната въведена в обработка почва не може да носи никаква рента. Той казва само, че когато вложените средства (производствените разходи плюс средната печалба) са толкова големи, че разликата между пазарната цена на продукта и неговата средна цена отпада, отпада също и рентата и че това неизбежно става, колкото по-надолу се спускаме по ечалата. Андерсън направо заявява, че предпоставка за такова образуване на рента е определена еднаква пазарна цена за равни количества продукти, произведени при нееднакво благоприятни производствени условия. Добавъчната цена — или излишъкът в печалбата — при по-добрите сортове почва в сравнение с по-лошите, казва той, по необходимост е налице, „ако едно и също количество жито, независимо от кое поле е получено, може да се продава на една и съща цена“ — ако следователно е предпоставена обща пазарна цена.

[514] Андерсън съвсем не смята — както това би могло да се види от цитирания по-горе откъс, — че различните степени на плодородие са просто продукт на природата. Напротив, според него

„безкрайното разнообразие на почвите“ произлиза отчасти от това, че „тези почви са били приведени от своето първоначално състояние в съвсем друго посредством различните начини на обработка, на които са били подлагани, посредством торове“ и т.н. („An Inquiry into the Causes ihat have hitherto retarded the Advancement of Agriculture in Europe“, Edinburgh, 1779, стр. 5).

От една страна, развитието на производителността на обществения труд прави по-лесно разчистването и разораването на новите земи; обаче, от друга страна, обработването на земята увеличава различията между почвите, защото е напълно възможно обработената почва А и необработената почва В да са притежавали първоначално еднакво плодородие, ако от плодородието на почвата А приспаднем частта от плодородието, която за тази почва сега е наистина естествена, но по-рано ѝ е била придадена изкуствено. По този начин самото обработване на почвата увеличава разликата в естественото плодородие между обработената и необработената земя.

Андерсън определено заявява, че почвата, за продукта на която средната цена и пазарната цена съвпадат, не може да плаща никаква рента:

„Да вземем две полета, продуктивността на които приблизително съответствува на приведения по-горе пример, а именно от едното поле се получават 12 бушела, които покриват разходите, а от другото — 20 бушела; ако за тяхното подобрение не са нужни никакви непосредствени разходи, то за второто поле арендаторът може да плаша поземлена рента дори псвече от например 6 бушела, докато за първото поле не може дч плаща никаква рента. Ако 12-те бушела стигат тъкмо за покриване разходите по обработката, то за обработената земя, която дава само 12 бушела, не може да се плаща никаква рента“ (.Essays relating to Agriculture and Rural Affairs“, Edinburgh and London, 1775—1796, том 111, стр. 107—109).

Непосредствено след това той продължава:

„Обаче не трябва да се очаква, че когато по-голямото количество продукт се е получил непосредствено чрез влагане на капитал от арендатора и благодарение на неговите усилия, той ще може да плаща като рента приблизително същата част от продукта. Но ако в течение на определено време плодородието на земята постоянно си остава на същото високо равнище, то арендаторът ще бъде готов да плаща рента в посочения по-гсре размер, макар че първоначално за повишаването на плодородието на почвата са били нужни неговите собствени усилия“ (пак там, стр. 109—110).

И така, нека продуктът на най-добрата обработена почва да бъде равен например на 20 бушела от акър; от тях 12 бушела заплащат, съгласно предположението, разходите (авансирания капитал плюс средната печалба). В такъв случай 8 бушела могат да бъдат заплатени като рента. Да предположим, че един бушел струва 5 шил. Тогава 8 бушела или 1 квартер, струват 40 шил., или 2 ф.ст., а 20 бушела (2½ квартера) — 5 ф.ст. От тези 5 ф.ст. се приспадат за разходи 12 бушела, или 60 шил., т.е. 3 ф.ст. Тогава за заплащане на рентата остават 2 ф.ст., или 8 бушела. От 3-те ф.ст., които съставляват разходите, се падат — при норма на печалбата, равна на 10% — за вложения 54⁶/₁₁ шил. и за печалба — 5⁵/₁₁ шил. (54⁶/₁₁ : 5⁵/₁₁ = 100:10). Да предположим сега, че арендаторът трябва да извърши върху необработената почва — плодородието на която е равно на първоначалното плодородие на земята, носеща 20 бушела — разни видове подобрения, за да я доведе в такова състояние, което да съответствува на средното равнище на земеделената култура. Нека това струва на арендатора освен вложените 54⁶/₁₁ шил. — или, ако в разходите включим и печалбата, освен 60-те шил. — още и допълнителни вложёния в размер 36⁴/₁₁ шил.; 10% от тях ще съставят 3⁷/₁₁ шил. и само след 10 години, ако арендаторът през всичкото време ще продава 20 бушела по 5 шил. за бушел, той ще може да започне да плаща рента — чак когато бъде възпроизведен неговият капитал. От този момент изкуствено създаденото плодородие на почвата ще се смята като първоначално и изгодите от него ще получава лендлордът.

Макар че новообработваната почва е толкова плодородна, колкото е била плодородна първоначално най-добрата от обработените почви, все пак за продукта на новообработваната почва пазарната цена и средната цена сега съвпадат, защото в последната влиза параграфът на разходите, вече погасен за най-добрата почва, при която изкуствено създаденото и естественото плодородие до известна степен съвпадат. А при новообработваната почва оная част от плодородието, която е създадена изкуствено, чрез влагане на капитал, е още съвсем различна от естественото плодородие на почвата. Следователно новообработваната почва, макар и да е притежавала същото първоначално плодородие, както и най-добрата от обработените почви, не би могла да плаща никаква рента. Обаче след десет години тя би могла не само да плаща изобщо рента, но дори и да плаща толкова рента, колкото и по-рано обработеният най-добър сорт почва.

По този начин Андерсън обхваща тук с погледа си две явления:

1) че диференциалната рента, получавана от лендлорда, е отчасти резултат на плодородието, което арендаторът изкуствено е придал на почвата;
2) че това изкуствено създадено плодородие след изтичането на определен промеждутък от време започва да функционира като първоначална производителност на самата почва, тъй като се е преобразувала самата почва, а процесът, с помощта на който е било осъществено това преобразуване, е изчезнал, станал е незабележим.

[515] Ако аз построя сега едча памукопредачница и вложа за тази цел 100.000 ф.ст., то ще имам по-производителна предачница, отколкото предачницата, построена от мой предшественик преди десет години. Аз не плащам разликата между производителността, която съществува сега в машиностроенето, в строителството изобщо и т.н., и производителността, която е съществувала преди десет години. Напротив, тази разлика ми позволява да заплатя по-малка сума за една фабрика със същата производителност или да заплатя същата сума за една фабрика с по-голяма производителност. Другояче стои този въпрос в земеделието. Разликата между първоначалните степени на плодородие на почвите се увеличава с оная част от така нареченото естествено плодородие на почвата, която фактически е била някога създадена от хората, а сега се е сляла органически със самата земя и вече не може да бъде различена от нейното първоначално плодородие. За да се повдигне необработената почва със същото естествено плодородие до това повишено равнище на плодородието, са необходими — вследствие развитието на производителната сила на обществения труд — не вече ония разходи, които са били необходими за повдигането на първоначалното плодородие на обработената почва до равнището на нейното сегашно плодородие, което сега изглежда като първоначално; но все пак за постигането на това еднакво равнище са необходими и сега по-големи или по-малки разходи. Ето защо средната цена на новия продукт се оказва по-висока от средната цена на стария продукт, а разликата между пазарната цена и средната цена се намалява и може дори съвсем да изчезне. Но да допуснем, че в приведения случай новообработваната почва е толкова плодородна, че след добавъчното вложение от 40 шил. (включително печалбата) тя дава не 20, а 28 бушела. В такъв случай арендаторът би могъл да плаща рента в размер 8 бушела, или 2 ф.ст. Но защо? a27Защото новообработваната почва дава 8 бушела повече от старата, тъй като тя, въпреки своята по-висока средна цена, дава при еднаква пазарна цена същата свръхпечалба, както и старата почва. Плодородието на новообработваната почва, ако то не изискваше никакви допълнителни вложения, би било двойно по-голямо от плодородието на старата почва.55 Като вземем под внимание наличието на допълнителни вложения, можем да кажем,
че плодородието на новата почва е същото, както и плодородието на старата.

(горе)
[10) РОДБЕРТУСОВАТА КРИТИКА НА ТЕОРИЯТА НА РИКАРДО ЗА РЕНТАТА Е ГРЕШНА. РОДБЕРТУС НЕ РАЗБИРА ОСОБЕНОСТИТЕ НА КАПИТАЛИСТИЧЕСКОТО ЗЕМЕДЕЛИЕ]

Сега да се върнем окончателно и за последен път към Родбертус:

„Тя“ (теорията на Родбертус за рентата) „обяснява... всички явления относно работната заплата, рентата и т.н., изхождайки от разделянето на продукта на труда, което неизбежно настъпва, щом имаме налице две предварителни условия: достатъчна производителност на труда и собственост върху земята и върху капитала. Тя доказва, че само достатъчната производителност на труда обуславя икономическата възможност за това разделяне, тъй като благодарение на тази производителност стойността на продукта придобива толкова голямо реално съдържание, че от него могат да живеят и други лица, които сами не работят; тя доказва също, че само собствеността върху земята и върху капитала определя правната действителност на това разделяне, принуждавайки работниците да делят своя продукт с неработещи собственици на земята и капитала в такова съотношение, че именно те, работниците, получават от този продукт само толкова, колкото да могат да преживеят“ (Родбертус, цит. съч., стр. 156—157) [Руски превод, стр. 337—338].

Адам Смит дава двойно тълкуване на проблема. [Първо тълкуване:] Разделяне на продукта на труда, като при това този продукт се разглежда като даден и всъщност става дума за дял в потребителната стойност. Към такъв възглед се придържа и г. Родбертус. Този възглед се среща и у Рикардо и за това нещо трябва толкова повече да му се направи упрек, тъй като той не се ограничава с една обща фраза за определяне на стойността от работното време, а взема това определяне сериозно. Посоченият възглед може да бъде приложен повече или по-малко, mutatis mutandis (със съответни изменения), към всички начини на производство, при които работниците и ония, които владеят обективните условия на труда, съставят различни класи.

Напротив, във второто си тълкуване Смит забелязва онова, което е характерно за капиталистическия начин на производство. Затова само тя именно представлява теоретически плодотворна формула. А именно тук Смит разглежда печалбата и рентата като произтичащи от принадения труд, присъединяван от работника към предмета на труда свръх оная част от труда, с която работникът само възпроизвежда своята собствена работна заплата. Там, където производството се основава изключително върху разменната стойност, това гледище е единствено правилно. В него е заложена основата за разбиране на процеса на развитието, докато при първата трактовка работното време се предпоставя за неизменно.

Едностранчивостта при Рикардо произлиза също и от следното: той изобщо иска да докаже, че различните икономически категории или отношения не противоречат на теорията за стойността, вместо, напротив, да проследи тяхното развитие с всичките им привидни противоречия, като изхожда от тази основа, или да разкрие развитието на самата тази основа.

[516] „Както Ви е известно (на фон Кирхман), всички икономисти оше от времето на Адам Смит признават, че стойността на продукта се разпада на работна заплата, поземлена рента и печалба върху капитала; следователно идеята, че доходите на различните класи (и особено рентата) са основани върху разделянето на продукта, не е нова“ (не ще и дума — не е нова!). „Но веднага след това всички икономисти се отклоняват от правилния път. Всички — без да се изключва дори школата на Рикардо — правят преди всичко грешката, че не разглеждат целия продукт, завършеното благо, целия национален продукт като едно цяло, в което имат свои дялове работниците, земевладелците и капиталистите: те разглеждат разделянето на суровия продукт като особено разделяне, при което получават своя дял трима участници, а разделянето на промишления продукт — пак като особено разделяне, при което получават своя дял само двама участници. По този начин тези системи разглеждат вече сам за себе си суровия продукт и сам за себе си промишления продукт, всеки от тях поотделно — като някакво особено благо, което образува доход“ (стр. 162) [Руски превод, стр. 342].

Преди всичко Адам Смит действително е отклонил „от правилния път“ всички по-късни икономисти, включително и Рикардо, а така също и г. Родбертус, поради това, че той разлага „цялата стойност на продукта на работна заплата, поземлена рента и печалба на капитала“ и по този начин забравя постоянния капитал, който също съставя част от стойността. Липсата на това различаване е правело всяка научна трактовка на въпроса просто невъзможна, както това се доказва в моя анализ на този проблем (виж този том, стр. 71—128, хартиен вариант). В това отношение физиократите са били по-близо до истината. Те отделят „първоначалните и ежегодните аванси“ като такава част от стойността на годишния продукт, или като такава част от самия годишен продукт, която — нито за нацията, нито за отделното лице — не се разпада отново на работна заплата, печалба или рента. Според представата на физиократите селските стопани възстановяват на безплодната класа във вид на суровини нейните аванси (превръщането на тези суровини в машини се пада на самите „безплодни“), докато, от друга страна, селските стопани сами си възстановяват от своя продукт част от своите аванси (семена, добитък за разплод и за клане, тор и т.н.), а другата част (машини и т.н.) те възстановяват, като я получават от „безплодните“ срещу суровини.

Второ, г. Родбертус греши, когато отъждествява разделянето на стойността с разделянето на продукта. „Благото, което образува доход“, няма никакво пряко отношение към това разделяне на стойността на продукта. Икономистите знаят много добре, както и Родбертус, че ония части от стойността, които се падат например на производителите на прежда и които се изразяват в определени количества злато, се овеществяват в продукти от всякакъв вид — земеделски или промишлени. Това се предпоставя предварително, защото тези производители произвеждат стоки, а не продукти за свое непосредствено потребление. Тъй като стойността, която се разпределя, т.е. оная съставна част от стойността, която изобщо се свежда към доход, се създава вътре във всяка отделна сфера на производството независимо от другите сфери — макар че вследствие разделението на труда всяка сфера на производството предполага съществуването на други сфери, — то Родбертус прави крачка назад и внася обърканост, когато, вместо да разглежда това създаване на стойност в чист вид, той още от самото начало обърква работата с въпроса: какъв,дял в съществуващия съвкупен продукт на нацията осигуряват на своите притежатели тези съставни части на стойността? При Родбертус разделянето на стойността на продукта се превръща веднага в разделяне на потребителни стойности. Тъй като той пробутва тази обърканост на други икономисти, става необходим предлаганият от него коректив, който изисква разглеждане на промишлените и суровите продукти en bloc (вкупом) т.е. изисква такъв начин на разглеждане, който няма отношение към създаването на стойността и следователно е неправилен, ако е поставена задачата да се обясни как се създава стойността.

В стойността на промишления продукт, доколкото той се свежда към доход и доколкото индустриалецът не плаща поземлена рента — било за земята под постройките, било за водопади и т.н., — дял имат само капиталистът и наемният работник. В стойността на земеделския продукт в повечето случаи дял имат трима души. Това признава и г. Родбертус. Обяснението, което той дава за това явление, не изменя нищо в самия факт. Но ако други икономисти, особено Рикардо, изхождат от разделянето на две части — между капиталиста и наемния работник — и едва по-късно въвеждат получателя на поземлената рента като особен род нарастък, то това напълно съответствува на същността на капиталистическото производство. Овещественият труд и живият труд — това са двата [517] фактора, върху противопоставянето на които почива капиталистическото производство. Капиталистът и наемният работник са единствените носители на функциите на производството и ония негови агенти, взаимоотношението и противоположността между които произтичат от същността на капиталистическия начин на производство.

Обстоятелствата, при които капиталистът на свой ред е принуден да разделя част от присвоения от него принаден труд, или принадената стойност, с трети, неработещи лица, се явяват едва във втората инстанция. Също така факт в производството е обстоятелството, че — след приспадането на оная част от стойността на продукта, която се заплаща като работна заплата, и на оная част от стойността, която е равна на постоянния капитал — цялата принадена стойност преминава направо от ръцете на работника в ръцете на капиталиста. По отношение на работника капиталистът

е непосредственият притежател на цялата принадена стойност, както и да я поделя след това с капиталиста, който му заема пари, с поземления собственик и т.н. Така че производството, както забелязва Джеймс Мил56, би могло да продъджава без прекъсване, ако изчезне получателят на поземлената рента и неговотр място се заеме от държавата. Той — частният поземлен собственик — съвсем не е необходим агент на производството за капиталистическия начин на производство, макар че за последния е необходимо земята да бъде собственост на някого, само не на работника; така че тя може да бъде например собственост на държавата. От самата същност на капиталистическия начин на производство — за разлика от феодалния, античния и т.н. — произтича, че класите, които непосредствено участвуват в производството, а следователно са и непосредствени участници в дележа на произведената стойност (следователно и на продукта, в който е овеществена тази стойност) — че тези класи се свеждат до капиталистите и наемните работници и че се изключва поземленият собственик, който се появява едва post festum („след празника“, т.е. след събитието) вследствие на ония отношения на собственост върху силите на природата, които не са израснали от капиталистическия начин на производство, а са наследени от него. Това свеждане [на непосредствените участници в производството към двете класи] ни най-малко не е грешка у Рикардо и др., а, напротив, представлява адекватен теоретичен израз на капиталистическия начин на производство, изразява неговата differentia specifica (характерно различие) Г-н Родбертус е още твърде много „помешчик“ от стария пруски тип, за да разбере това. Всичко това става понятно и само се хвърля в очи едва тогава, когато капиталистът овладява земеделието и навсякъде, както най-вече в Англия, се превръща в ръководител на земеделието — точно така, както и в промишлеността, като отстрани поземления собственик от всякакво непосредствено участие в производствения процес. Така че онова, което г. Родбертус счита тук за „отклонение от правилния път“, е само неразбраният от него правилен път; целият въпрос е там, че Родбертус се намира още в плен на схващания, които произтичат от докапиталистическия начин на производство.

„Той“ (Рикардо) „също не дели готовия продукт между участниците в делбата, а подобно на останалите икономисти разглежда всеки от двата продукта — и селскостопанския, и промишления — като някакъв особен, подлежащ на разделяне продукт“ (цит. съч., стр. 167) [Руски превод, стр. 346].

Рикардо разглежда тук не продукта,. г. Родбертус, а стойността на продукта, и това е съвсем правилно. Вашият „готов“ продукт и неговото разделяне нямат абсолютно нищо общо с това разделяне на стойността.

„Собствеността върху капитала е за него“ (за Рикардо) „нещо дадено, и при това още по-рано, отколкото поземлената собственост... По този начин той започва не от причините, а от факта на разделяне на продукта, и цялата негова теория се ограничава с разглеждане на причините, които определят и видоизменят отношението.на разделяне на продукта ... Той разглежда разделянето на продукта само на работна заплата и печалба върху капитала като първоначално и като първоначално единствено“ (стр. 167) [Руски превод, стр. 346].

Това, г. Родбертус, Вие пак не го разбирате. От гледна точка на капиталистическото производство собствеността върху капитала действително фигурира като „първоначална“, защото тя е оня вид собственост, върху който се основава капиталистическото производство, и който в тази производствена система се явява като агент на-производството и носител на неговите функции, нещо, което не съществува по отношение на поземлената собственост. Последната се оказва тук като нещо производно, защото съвременната поземлена собственост, която фактически е феодална, е била преобразувана в резултат на въздействието, което е оказал върху нея капиталът; следователно в тази форма, която й е присъща като на съвременна поземлена собственост, тя е производна, тя е резултат на капиталистическия начин на производство. Обстоятелството, че този факт, какъвто е и както се проявява в съвременното общество, се разглежда у Рикардо и като нещо исторически първоначално (докато Вие, г. Родбертус, вместо да изследвате съвременната форма, не можете да се освободите от властта на помешчическите възпоминания), представлява една от проявите на онова заблуждение, в което изпадат буржоазните икономисти при разглеждането на всички икономически закони на буржоазното общество, които им се представят като „природни закони“, а оттук и като историческо prius (първично).

[518] Но че там, където става дума не за стойността на продукта, а за самия продукт, Рикардо има предвид разделянето на целия „готов продукт“ — това г. Родбертус би могъл да види още от първата фраза на неговия предговор:

„Продуктът на земята — всичко, което се получава от нейната повърхност, чрез съвместно прилагане на труд, машини и капитал — се дели между три обществени. класи, а именно между собственика на земята, притежателя на фонда или капитала, който е необходим за нейната обработка, и работниците, с труда на които тя се обработва.“ (»Principles of Political Economy “, предговор, 3-о издание, Лондон, 1821) [Руски превод, том I, стр. 30].

Непосредствено след това Рикардо продължава:

,Но на различните стадии на развитие на обществото дяловете от целия продукт на земята, които се падат на всяка от тези класи под името рента, печалба и работна заплата, са твърде различни“ (пак там).

Тук става дума за разпределение на „целия продукт“, а не на промишления продукт или на суровия продукт. Но тези дялове от „целия продукт“, ако той се предполага като даден, се определят изключително от ония дялове, които във всяка сфера на производството всеки от участниците има в „стойността“ на своя собствен продукт. Тази „стойност“ може да бъде превърната в определен, съответен дял от „целия продукт“ и може да бъде изразена в него. Тук Рикардо под влияние на А. Смит греши само в това, че забравя, че на рента, печалба и работна заплата се разпада не „целият продукт“, тъй като част от него се „пада“ на една или няколко от тези три класи във вид на капитал.

„Може би Вие ще искате да твърдите, че както първоначално законът за равенството на печалбата върху капитала трябваше да понижава цените на суровите продукти дотогава, докато поземлената рента изчезне, а след това, вследствие на повишаването на цените, тази поземлена рента трябваше отново да възникне поради разликата в добивите между по-плодородната и по-малко плодородната почва — така и сега изгодите от получаване на поземлена рента свръх нормалната печалба за капитала би трябвало да подбуждат капиталистите да влагат капитал за разчистване и разораване на целини и за подобряване на стари земи дотогава, докато предизвиканото от това препълване на пазара отново понижи цените до такава степен, че при най-малко изгодните капиталовложения поземлената рента изчезне. С други думи, това би било равносилно на твърдението, че законът за равенството на печалбите върху капитала унищожава по отношение на суровия продукт друг един закон, според който стойността на продуктите се определя от вложения труд, докато именно Рикардо в първата глава на своя труд използува първия закон като доказателство за втория“ {Родбертус, цит. съч., 174) [Руски превод, стр. 351—352].

Разбира се, г. Родбертус, законът за „равенството на печалбите върху капитала“ не унищожава закона, че „стойността“ на продуктите се определя от „вложения труд“; но той действително унищожава предпоставката на Рикардо, че средната цена на продуктите е равна на тяхната „стойност“. Обаче въпросът пак не е в това, че стойността на „суровия продукт“ се понижава до средната цена. Тъкмо обратното: „суровият продукт“ — вследствие на съществуването на собствеността върху земята — се отличава с тази привилегия, че неговата стойност не се понижава до средната цена. Ако неговата стойност фактически би се понижила — а това би било възможно въпреки наличността в нея на онова, което Вие наричате „стойност на материала“ — до еднакво равнище със средната цена на стоките, тогава поземлената рента би изчезнала. Ония сортове почва, които сега може би не дават никаква поземлена рента, се оказват в това положение, защото пазарната цена на суровите

продукти е равна на собствената средна цена на продуктите на тези сортове почва, така че те — вследствие на конкуренцията на по-плодородни сортове почва — губят привилегията да продават своя продукт по неговата „стойност“.

„Възможно ли е, преди още хората изобщо да са преминали към земеделие, да са съществували вече капиталисти, които са получавали печалба и са влагали своите капитали в съответствие със закона за равенството на печалбата?“ (Каква глупост!) „...Аз допускам, че ако в днешно време се предприеме експедиция от цивилизованите страни [519] в някоя нова, девствена страна и по-богатите участници в експедицията се снабдят със запаси и оръдия от вече старата култура, т.е. с капитал, а по-бедните се присъединят към по-богатите с надежда да получават като техни служители висока работна заплата, то в такъв случай капиталистите ще разглеждат излишъка, останал у тях след приспадане на заплатата на работниците, като своя печалба, защото те са донесли със себе си от метрополията отдавна съществуващите вещи и понятия“ (стр. 174—175) [Руски превод, стр. 352].

Точно така, г. Родбертус ! Цялата концепция на Рикардо има смисъл само при предпоставката, че капиталистическият начин на производство е господстващ. В каква форма изразява Рикардо тази предпоставка и дали той при това извършва в областта на историята hysteron proteron*⁾ — това е безразлично за същността на работата. Допускането на тази предпоставка е необходимо; следователно не може, както правите Вие, да се въвежда тук селско стопанство, което не познава капиталистическото счетоводство и поради това не причислява семената и т.н. към авансирания капитал! В „безсмислица“ може да бъде обвинен не Рикардо, а Родбертус, който приписва на Рикардо възгледа, че капиталистите и работниците са съществували „преди, обработването на почвата“ (стр. 176) [Руски превод, стр. 353].
*⁾ грешка, състояща се в това, че последвалото и по-късното се приема за първично и предшествуващо ; изопачаване на действителната последователност. Ред.

„Едва тогава, когато... в обществото е възникнал капиталът, когато е станала известна и започнала да се заплаща печалбата върху капитала, трябва, според възгледа ... на Рикардо, да започне обработването на почвата“ (стр. 178) [Руски превод, стр. 354].

Каква глупост! Едва тогава, когато капиталистът в качеството си на арендатор се е вмъкнал между земеделеца и поземления собственик — безразлично дали това е станало, като предишният васал по мошенически начин се е превърнал в капиталистически арендатор, или пък като индустриалецът е вложил своя капитал не в промишлеността, а в земеделието, — едва тогава започва, разбира се, не „обработването на почвата“ изобщо, а „капиталистическото“ обработване на почвата, което и по форма, и по съдържание твърде много се различава от предишните форми на земеделие.

„Във всяка страна по-голямата част от земята е станала частна собственост още дълго време преди да е била обработена — във всеки случай дълго време преди да се е формирал в промишлеността размерът на печалбата върху капитала“ (стр. 179) (Руски превод, стр. 355].

За да разбере концепцията на Рикардо по този въпрос, Родбертус би трябвало да бъде англичанин, а не померански помешчик, и да познава историята на заграждането на общинските земи и пущинаците. Г-н Родбертус привежда примера на Америка. Там държавата продава земята

„по отделни участъци на заселниците, наистина на незначителна цена, но тази цена трябва във всеки случай да представлява вече поземлена рента“ (стр. 179—180) [Руски превод, стр. 356].

Съвсем не. Тази цена не образува поземлена рента също тъй, както, да кажем, общият промишлен данък не би могъл да образува промишлена рента, нито пък изобщо който и да било данък да образува каквато и да било рента.

„Приведената в точка b причина за повишаване на рентата“ {вследствие нарастването на населението или увеличаването на прилаганото количество труд} „представлява, по мое твърдение, едно предимство на поземлената рента пред печалбата върху каттала. Тази причина никога не може да повиши печалбата върху капитала. Наистина поради увеличаването на стойността на целия национален продукт при еднаква производителност, но при нараснала производителна сила (при нараснало население) нацията получава повече пачалба върху капитала, но тази увеличила се печалба върху капитала винаги съответствува на увеличилия се в същата пропорция капитал; следователно процентът на печалбата си остава на предишното равнище“ (ор. 184—-185) [Руски превод, стр. 359—360].

Това не е вярно. Количеството на незаплатения, на принадения труд се увеличава, ако например принаденото работно време вместо два часа се увеличи на 3, 4, 5 часа. С увеличаването на масата на този незаплатен, принаден труд масата на авансирания капитал не нараства [в същата пропорция], първо, защото този нов излишък от принаден труд не се заплаща, т.е. не предизвиква никакви капиталовложения; второ, защото вложенията за основен капитал нарастват не в пропорцията, в която нараства тук неговото използване. Ее се увеличава количеството на вретената и т.н. Разбира се, вретената се износват по-бързо, обаче не пропорционално на увеличаването на тяхното използване. Следователно при еднаква производителност печалбата тук нараства, тъй като е нараснала не само принадената стойност, но и нормата на принадената стойност. В земеделието това е невъзможно поради природните условия. От друга страна, производителността бързо се изменя с увеличаването на вложения капитал. Макар вложеният капитал да е абсолютно голям, все пак вследствие на икономията в условията на производ-

ството той не е относително толкова голям — да не говорим пък за разделението на труда и за машините. По този начин нормата на печалбата би могла да нарастне, дори ако принадената стойност (не само нейната норма) си е останала същата.

[520] Съвсем невярно и померанско-помешчическо е следното твърдение на Родбертус:

„Възможно е в течение на тези тридесет години' (от 1800 до 1830 г.) „благодарение на парцелирането или дори на разораването на нови земи да са възникнали много нови владения и по този начин увеличилата се поземлена рента да е започнала да се дели между по-голям брой собственици, но и през 1830 г. тя се е разпределяла върху не по-голям брой моргени, отколкото през 1800 г.; тези нови, новоотделени или нововъведени в обработката земни участъци са влизали преди с цялата си площ в по-рано съществувалите земни участъци и по този начин по-малката поземлена рента от 1800 г. съшо така се е разпределяла между тях и също така е оказвала своето влияние върху величината на английската поземлена рента както и по-голямата рента — през 1830 г.“ (стр. 186).

Мили померанецо! Защо самоуверено пренасяте постоянно в Англия Вашите пруски отношения? Англичанинът съвсем не счита, че ако фактически (това трябва да се провери) от 1800 до 1830 г. са били „заградени“ от 3 до 4 милиона акра57, то рентата за тези 4 милиона акра се е разпределяла също и до 1830 г., също и в 1800 г. Напротив, тези 4 милиона акра са били необработена или общинска земя, която не е носила никаква рента и никому не е принадлежала.

Ако Родбертус, както и Кери (но по друг маниер), се опитва да докаже на Рикардо, че „най-плодородната почва“ в повечето случаи, поради физически и други причини, се е обработвала не най-напред — това няма никакво отношение към Рикардо. „Най-плодородната почва“ — това е винаги почвата с „най-голямо плодородие“ при дадени производствени условия.

Твърде значителна част от възраженията на Родбертус против Рикардо произтичат от това, че Родбертус наивно отъждествява „померанските“ и „английските“ производствени отношения. Рикардо предполага капиталистическо производство, при което — там, където то съществува в развит вид, както в Англия — капиталистическият арендатор се отделя от поземления собственик. А Родбертус взема такива отношения, които сами по себе си са чужди на капиталистическия начин на производство и за които този последният е само надстройка. Така например онова, което г. Родбертус казва за положението на стопанските центрове в стопанските комплекси, напълно подхожда за Померания, но не за Англия, където капиталистическият начин на производство, който от последната третина на XVI век все повече и повече укрепва, е асимилирал всички съществували условия и в различните периоди е унищожил една след друга създадените от историята предпоставки — села, постройки и хора, — за да осигури „най-производително“ приложение на капитала.

Не е вярно също и онова, което Родбертус казва относно „приложението на капитала“:

„Рикардо ограничава поземлената рента със сумата, която се заплаща на земевладелеца за използването на първоначалните, природните и неразрушимите сили на почвата. С това той приспада от поземлената рента всичко онова, което на постъпилите вече в обработка участъци земя би трябвало да бъде отнесено за сметка на капитала. Обаче ясно е, че Рикардо не е прав, когато от дохода, получаван от земния участък, отнася за частта на капитала повече от онова, което напълно съставя обичайната в страната лихва. Защото в противен случай той би трябвало да допусне в икономическото развитие на страната два различни процента на печалбата — селскостопански, който би носил по-голяма печалба, отколкото печалбата, господстваща в промишлеността, и друг, отнасящ се до промишлеността, което допускане обаче би съборило цялата негова система, основана именно върху равенството на процента на печалбата“ (стр. 215—216) [Руски превод, стр. 371—372].

Това е пак представа на померански помешчик, който взема в заем капитал, за да направи своята поземлена собственост по-доходна, а затова иска по теоретически и практически съображения да плаща на заемодателя само „обикновената в страната лихва“. Но в Англия този въпрос стои иначе. Там капиталът, който служи за подобрение на почвата, се влага от арендатора, от капиталистическия фермер. От този капитал, точно както и от капитала, който влага непосредствено в производството, арендаторът иска не обикновената в страната лихва, а обикновената в страната печалба. Той не заема на земевладелеца капитал, който последният би трябвало да му заплаща с „обикновената в страната“ лихва. Той може би сам взема в заем капитал или влага свой собствен добавъчен капитал с цел този капитал да му носи печалба по „обикновената в страната“ норма, каквато печалба получава промишленият капиталист и която превишава поне двойно обикновената в страната лихва.

Освен това Рикардо знае онова, което знаеше още Андерсън. Нещо повече: Рикардо определено заявява, че [521] създадената по този начин благодарение на капитала производителна сила на почвата по-късно се слива с нейната „природна“ производителна сила и поради това повишава рентата. Родбертус нищо не знае по този въпрос и затова приказва глупости.

Аз вече дадох напълно правилно определение на съвременната поземлена собственост:

„Рентата в смисъла на Рикардо е поземлената собственост в буржоазно състояние, т.е. феодалната собственост, подчинена на условията на буржоазното производство“ („Misère de la Philosophie“, Paris, 1847, стр. 156)58.

Още там аз направих правилната забележка:

„След като предполага буржоазното производство като необходимо условие за съществуването на рентата, Рикардо прилага въпреки това понятието за рентата към поземлената собственост на всички времена и народи. Това е общо заблуждение на всички икономисти, които представят отношенията на буржоазното производство като вечни к*атегории (пак там, стр. 160)59.

Аз също така направих правилната забележка, че „земята-капитал“ може да се увеличава, както и всички други капитали:

„Земята-капитал може да се увеличава също както другите средства за производство. Говорейки с езика на г. Прудсн, ние нищо не прибавяме към нейната материя, но увеличаваме количеството на земята, която служи като средство за производство. Достатъчно е да вложим нови капитали в земята, която служи като средство за производство, за да увеличим земята-капитал без всякакво увеличаване на земята-материя, т.е. на пространството земя“ (пак там, стр. 165)60.

Все още си остава правилна оная разлика между промишлеността и земеделието, която аз тогава подчертах:

„Преди всичко тук не може както в манифактурната промишленост да се увеличава произволно количеството на оръдията за производство с еднаква степен на производителност, т.е. количеството на земите с еднаква степен на плодородие. Освен това постепенното нарастване на населението довежда тук до обработване на земи от по-лошо качество или до влагане в предишните участъци на нови капитали, които са по-малко производителни в сравнение с вложените по-рано“ (пак там, стр. 157)61.

Родбертус казва:

„Но аз трябва да спра вниманието и на още едно друго обстоятелство, което, макар и по-постепенно, но затова пък много по-често, превръща лошите, селскостопански машини в най-добри62. Това е непрекъснатото обработване на даден земен участък, което, стига само да се извършва по рационалната система, вече само по себе си подобрява земята дори и без ни най-малко извънредно влагане на капитал“ (стр. 222) [Руски превод, стр. 376].

Това казваше още Андерсън. Обработката подобрява земята. [По-нататък Родбертус казва:]

„Вие би трябвало да докажете, че заетото в земеделието трудещо се население се е увеличило с течение на времето в по-голяма пропорция, отколкото производството на хранителни продукти или дори отколкото останалата част от населението на страната. Само от това би могъл да се направи неопровержимият извод, че паралелно с увеличаването на селскостопанското производство в него се е налагало да се влага и все повече труд. Но именно в това отношение на Вас Ви противоречи статистиката“ (стр. 274) [Руски превод, стр. 416—417]. „Да, Вие може дори да се убедите в повсеместното господство на правилото, че колкото по-плътно е населението на страната, в толкова по-малка пропорция се занимават хората със земеделие... Същото явление се наблюдава при увеличаване на населението в една и съща страна; оная част от населението, която не се занимава със земеделие, почти навсякъде ще се увеличава в по-голяма *пропорция (стр. 275) [Руски превод, стр. 417].

Но това става отчасти поради обстоятелството, че много орна земя се превръща в пасбища за добитъка и за овцете, отчасти поради факта, че при големи мащаби на производство — при едро земеделие — трудът става по-производителен. Но също и поради факта — и този факт г. Родбертус съвсем не забелязва, — че значителна част от неземеделското население изпълнява труд по обслужване на земеделието, като доставя на земеделието постоянен капитал (а този последният се увеличава заедно с прогреса на земеделската култура), като например минерални торове, семена от чужбина, всякакъв вид машини. По думите на г. Родбертус

    „днес“ (в Померания) „селският стопанин не разглежда като капитал произвеждания в неговото собствено стопанство фураж за работния добитък“ (стр. 78) [Руски превод, стр. 282].
     [522] „Капиталът сам по себе си или в народностопански смисъл е продукт, използуван за по-нататъшното производство. .. Но по отношение на особената »печалба“, която той трябва да носи — с други думи, в смисъла, в който разбират капитала сегашните капиталисти, — той, за да бъде капитал, непременно трябва да се явява във вид на „вложения“ (стр. 77) [Руски превод, стр. 281].

Обаче това понятие „вложения“ не изисква, както предполага Родбертус, продуктът да се купува от други в качеството на стока. Ако една или друга част от продукта, вместо да бъде продадена като стока, отново влиза в производството — тя влиза в него като стока. Тя най-напред се оценява като „пари“ и това се съзнава толкова по-ясно, защото всички „вложения“, които се извършват и в земеделието, едновременно фигурират и като „стоки“ на пазара — добитък, фураж, торове, зърно за семе и изобщо всички видове семена. Но в „Померания“ всичко това очевидно не се записва в рубриката „вложения“.

„Стойността на особените резултати от тези различни видове труд“ (в промишлеността и в производството на суровини) »още не представлява самия доход, който се полага на техните собственици, а само мярка за изчисляване на този доход. Самият този доход, получаван от едни или други лица, е част от обществения доход, който се създава само от съвместния труд — селскостопански и промишлен — и чиито части следователно също се създават само от този съвместен труд (стр. 36) [Руски превод, стр. 249].a28

Какво значение има това? Реализация на тази стойност може да бъде само нейната реализация в потребителна стойност. Но думата съвсем не е за това. Освен това в понятието необходима работна заплата вече е включено количеството на стойността, представено в ония средства за живот — в селскостопански и промишлени продукти, — които са необходими за издръжката на работника.Това е всичко.

(горе)
[Глава десета]

ТЕОРИЯ ЗА ПРОИЗВОДСТВЕНИТЕ РАЗХОДИ63 У РИКАРДО И АДАМ СМИТ (ОПРОВЕРЖЕНИЕ)
[А. ОТЕОРИЯТА НА РИКАРДО ЗА ПРОИЗВОДСТВЕНИТЕ РАЗХОДИ]
[1) ПРОВАЛЪТ НА TEОPИЯTA НА ФИЗИОКРАТИТЕ И ПО-НАТАТЪШНОТО РАЗВИТИЕ НА ВЪЗГЛЕДИТЕ ЗА ПОЗЕМЛЕНАТА РЕНТА]

С положението на Андерсън (което отчасти се среща и у А. Смит) — а именно, че „не рентата, получавана от земята, определя цената на нейния продукт, а цената на този продукт определя поземлената рента“ (виж този том, харт. вариант, стр. 148. – бълг. ред.) — учението на физиократите бе напълно опровергано. По този начин бе установено, че източникът на рентата е цената на земеделския продукт, а не самият този продукт и не земята. Заедно с това бе опроверган възгледът, че рентата била резултат на изключителната производителност на земеделието, която на свой ред била резултат на особеното плодородие, присъщо на почвата. Защото ако същото количество труд се прилагаше в някоя особено производителна област, поради което и самият този труд би бил изключително производителен, то това би могло да се изрази само в представянето на този труд в сравнително голяма маса продукти, вследствие на което цената на единица продукт би била относително ниска, но това съвсем не би могло да се изрази в противоположния резултат, т.е. в това — цената на продукта на този труд да бъде по-висока от цената на другите продукти, в които е овеществено същото количество труд, и вследствие на това неговата цена за разлика от другите стоки да носи освен печалба и работна заплата още и рента. (При разглеждане на рентата А. Смит отчасти пак се връща към възгледа на физиократите, след като по-рано бе опровергал или най-малко отхвърлил този възглед в своята първоначална трактовка на рентата като част от принадения труд.)

Бъкънън обобщава това отричане на възгледа на физиократите в следните думи:

„Възгледът, че земеделието давало продукт и произтичаща от него рента, зашото в процеса на обработката на земята природата участвувала заедно с човешкия труд, е чисто и просто фантазия. Поземлената рента произтича не от продукта, а от цената, по която се продава продуктът; и тази цена земеделският продукт получава не защото природата помага за произвеждането му, а защото това е цената, която определя потреблението в съответствие с предлагането.“64

Когато бе отхвърлен този възглед на физиократите — който обаче беше напълно правомерен в своя по-дълбок смисъл, тъй като физиократите разглеждаха рентата като единствената форма на принадената стойност, а капиталистите и работниците, взети заедно, само като наемни работници и земевладелци, — оставаха възможни само следните възгледи:

[523] [Първо: ] Възгледът, че рентата произхожда от монополната цена на земеделските продукти, а монополната цена — от това, че поземлените собственици притежават монопол върху земята*⁾ Според този възглед цената на земеделския продукт винаги превишава неговата стойност. Тук се предполага една надбавка върху цената и законът за стойността се нарушава от монопола на поземлената собственост.
*⁾ Виж настоящия том, хартиен вариант, ч. II, стр. 25—26. Ред.

Рентата произхожда от монополната цена на земеделските родукти, защото, съгласно този възглед, тяхното предлагане винаги стои под равнището на търсенето, или търсенето винаги стои над равнището на предлагането. Но защо предлагането не се повишава до равнището на търсенето? Защо добавъчното предлагане не изравнява това съотношение и не унищожава по този начин, съгласно тази теория, всяка рента? За обяснението на това Малтус прибягва, от една страна, до фикцията, че земеделските продукти непосредствено си създавали свои потребители (по този въпрос ще говорим по-късно, при разглеждането на неговата полемика с Рикардо), а от друга страна — до теорията на Андерсън [от която Малтус прави извода, че], тъй като добавъчното предлагане струва по-голямо количество труд, то земеделието става по-малко производително. Така че този възглед — доколкото не се основава на проста фикция — съвпада с теорията на Рикардо. И тук цената превишава стойността, т.е. има надбавка.

[Второ:] Теорията на Рикардо: абсолютна поземлена рента не съществува, има само диференциална рента. И тук цената на земеделските продукти, които носят рента, превишава тяхната индивидуална стойност и ако изобщо съществува рента, то тя съществува благодарение на излишъка, в цената на земеделските продукти над тяхната стойност. Но тук този излишък в цената над стойността не противоречи на общата теория за стойността (макар че самият факт си остава в сила), тъй като вътре във всяка производствена сфера стойността на спадащите към нея стоки се определя не от индивидуалната стойност на стоката, а от оная нейна стойност, която тя има при общите условия на производството на дадената сфера. Също и тук цената на продуктите, които носят рента, е монополна цена, но това е същият монопол, който се среща във всички сфери на производството и само в дадената сфера се фиксира, поради което приема различната от свръхпечалбата форма на рента. Също и тук този излишък на търсенето над предлагането или, което е същото, добавъчното търсене не може да бъде задоволено с добавъчно предлагане по цените, съществували при първоначалното предлагане, преди цените да са се повишили вследствие на превишаването на търсенето над предлагането. Също и тук рентата (диференциалната рента) възниква вследствие на излишъка в цената над стойността, вследствие на това, че цените на продуктите, получавани от по-добрата земя, се повишават над своята стойност, с което именно се предизвиква добавъчното предлагане.

[Трето:] Рентата — това е само лихвата на вложения в земята капитал*⁾: Този възглед има това общо с възгледа на Рикардо, че отрича абсолютната поземлена рента. Той е принуден да признава диференциалната рента в случаите, когато участъци земя, в които са вложени еднакви капитали, носят ренти от различна величина. Ето защо той на дело се свежда до възгледа на Рикардо, че известен вид земя не носи рента и че там, където се получава рента в същинския смисъл на думата, тази рента е диференциална. Но този възглед абсолютно не е в състояние да обясни рентата, получавана от земя, в която не е вложен никакъв капитал — рентата от водопади, рудници и т.н. Практически този възглед не беше нищо друго освен опит да се спаси рентата от капиталистическа позиция от нападките на Рикардо, като бъде наречена лихва.
*⁾ Виж настоящия том, книжен вариант, ч. II, стр. 25—26, 147—148, 152. Ред.

И накрая [четвърто:] Рикардо смята, че цената на продукта от земята, която не носи рента, е равна на неговата стойност, тъй като тя е равна на средната цена, т.е. на авансирания капитал плюс средната печалба. Следователно Рикардо погрешно смята, че стойността на стоката е равна на средната цена на стоката. Ако тази погрешна предпоставка отпадне, тогава абсолютната рента се оказва възможна, тъй като стойността на земеделските лродукти, както и стойността на една голяма група от всички други стоки, a31превишава тяхната средна цена, но поради съществуването на поземлената собственост не се изравнява в средната цена, както това става със споменатите други стоки. По този начин този последен възглед признава заедно с теорията за монопола, че поземлената собственост има непосредствено отношение към рентата; заедно с Рикардо той признава диференциалната рента; и накрай той счита, че съществуването на абсолютната рента ни най-малко не нарушава закона за стойността.

(горе)
[2) ОПРЕДЕЛЕНИЕТО НА СТОЙНОСТТА ЧРЕЗ РАБОТНОТО ВРЕМЕ КАТО ОСНОВНО ПОЛОЖЕНИЕ В ТЕОРИЯТА НА РИКАРДО. РИКАРДОВИЯТ МЕТОД НА ИЗСЛЕДВАНЕ КАТО НЕОБХОДИМО СТЪПАЛО В РАЗВИТИЕТО НА ИКОНОМИЧЕСКАТА НАУКА И НЕГОВИТЕ НЕДОСТАТЪЦИ. НЕПРАВИЛНАТА АРХИТЕКТОНИКА НА КНИГАТА НА РИКАРДО]

Рикардо изхожда от положението, че относителните стойности (или разменните стойности) на стоките се определят от „количеството труд“. (По-нататък ще проследим различните значения, в които Рикардо употребява думата „стойност“. На това е основана критиката, на която Бейли подлага теорията на Рикардо, и в това се съдържат недостатъците на Рикардовото тълкуване на стойността). Характерът на «труда», който определя стойността, не се изследва по-нататък от Рикардо. Ако две стоки са еквиваленти, или еквиваленти в определена пропорция, или — което е все същото — ако са нееднакви по своята величина в зависимост от [524] количеството „труд“, което се съдържа в тях, ясно е същевременно, че по своята субстанция — доколкото представляват разменни стойности — те са еднакви. Тяхната субстанция е трудът. Затова те са „стойности“. Тяхната величина е различна в зависимост от това, дали те съдържат повече или по-малко от тази субстанция. Но Рикардо не изследва формата — особеното определение на труда като създаващ разменната стойност или като изразяващ се в разменните стойности, — характера на този труд. Затова Рикардо не разбира връзката на този труд с парите, т.е. не разбира, че този труд непременно трябва да получи своя израз във вид на пари. Ето защо той съвсем не разбира, че с определението на разменната стойност на стоката от работното време е свързано обстоятелството, че стоките в своето развитие неизбежно трябва да достигнат до образуването на парите. Оттук произтича неговата погрешна теория за парите. У него още от самото начало става дума само за величината на стойността, т.е. за това, че величините на стоковите стойности се отнасят помежду си както количествата труд, необходими за производството на тези стоки. От това изхожда Рикардо. Той определено казва, че изхожда от А. Смит (глава 1-ва, отдел I)65.

Методът на Рикардо се състои в следното: той изхожда от това, че величината на стойността на стоката се определя от работното време, и след това изследва дали другите икономически отношения (другите икономически категории) противоречат на това определение на стойността или доколко те го модифицират. Още от пръв поглед е очевидна както историческата правомерност на този метод, неговата научна необходимост в историята на политическата икономия, така и заедно с това неговата научна недостатъчност — недостатъчност, която не само се проявява в начина на изложението (откъм форма), но и води към погрешни изводи, тъй като този метод прескача необходими посредствуващи звена и непосредствено се опитва да докаже съвпадението на икономическите категории една с друга.

Исторически този начин на изследване беше правомерен и необходим. А. Смит развива политическата икономия като цялостна наука, теренът, който тя обхващаше, получи до известна степен завършени очертания, така че Сей можа да я изложи плоско-систематично в школски учебник. В периода между Смит и Рикардо се появяват само изследвания по отделни въпроси — за производителния и непроизводителния труд, за парите, за теорията за народонаселението, за поземлената собственост и за данъците. Сам Смит се движи с голяма наивност в постоянно противоречие. От една страна, той проследява вътрешната връзка между икономическите категории или скритата структура на буржоазната икономическа система. От друга страна, той поставя наред с това връзката така, както тя привидно е дадена в явленията на конкуренцията и както тя, следователно, се представя пред чуждия на науката наблюдател, а също и пред онзи, който практически е обхванат от процеса на буржоазното производство и практически е заинтересован от него. Тези два начина на разбиране, от които единият прониква във вътрешната връзка на буржоазната система, в нейната, тъй да се каже, физиология, а другият само описва, каталогизира, разказва и подвежда под схематизиращи определения понятията за онова, което се проявява външно в жизнения процес, в оня вид, в който то се проявява и действува на повърхността — тези два начина на разбиране не само преспокойно вървят ръка за ръка у Смит, но и се преплитат един с друг и постоянно си противоречат един на друг. У Смит това има своето оправдание (с изключение на отделните специални изследвания, напр. за парите), тъй като неговата задача беше в действителност двояка. От една страна, тя беше опит да се проникне във вътрешната физиология на буржоазното общество; от друга страна обаче, Смит се стремеше отчасти за пръв път да опише проявяващия се външен образ на жизнените форми на това общество, да изобрази неговата външно проявяваща се връзка, а отчасти и да намери за тези явления номенклатура и съответни разсъдъчни понятия, т.е. да ги възпроизведе отчасти за пръв път в езика и в мисловния процес. И едната, и другата работа го интересува в еднаква степен, а тъй като и двете протичат независимо една от друга, то тук се получава един съвсем противоречив начин на представяне: единият възглед изразява повече или по-малко правилно вътрешната връзка, а другият — който е също така правомерен и няма никакво вътрешно взаимоотношение с първия начин на разбиране, никаква вътрешна връзка с него — изразява външно проявяващата се връзка.

Приемниците на Смит, доколкото техните възгледи не представляват реакция против него от позициите на по-старите, вече преодолени начини на разбиране, могат безпрепятствено да се движат напред в своите специални изследвания и разсъждения и неизменно да гледат на А. Смит като на своя основа, независимо от това, дали те изхождат от езотерическата или от екзотерическата част на неговите произведения, или пък, както става почти навсякъде, безразборно смесват и двете. Но най-сетне се явява между тях Рикардо и се провиква към науката: „Стой!“. Основата, изходната точка за физиологията на буржоазната система — за разбирането на нейната вътрешна органическа връзка и на нейния жизнен процес — е тога, че стойността се определя от работното време. Рикардо изхожда от това и после заставя науката да изостави предишната рутина и да си даде сметка доколко останалите категории, развивани и издигани от нея — отношенията на производството и размяната, — съответствуват или противоречат на тази основа, на тази изходна точка; изобщо доколко науката, която отразява, възпроизвежда външната форма на проявление на процеса, а следователно и доколко самите тези проявления съответствуват на оная основа, върху която е изградена вътрешната връзка, действителната физиология на буржоазното общество, и която образува изходната точка на науката; да си даде сметка как изобщо стои въпросът с това противоречие между видимото движение на системата и нейното действително движение. В тсва именно се състои и великото [525] историческо значение на Рикардо за науката и това е причината, задето глупавият Сей, на когото Рикардо отне почвата под краката, изля своето раздразнение във фразата:

„Под предлог да бъде разширена“ (науката), „тя бе тласната в празно пространство“.66

С тази научна заслуга е тясно свързано обстоятелството, че Рикардо разкрива и формулира икономическата противоположност на класите — така, както я показва вътрешната връзка — и че в резултат на това в политическата икономия се хваща и разкрива самият корен на историческата борба и на историческия процес на развитието. Ето защо Кери — виж по-късно съответното място — прави донос срещу Рикардо, че бил баща на комунизма:

„Системата на г. Рикардо е система на раздор... Цялата тя съдържа тенденцията да се поражда вражда между класите и нациите... Неговата книга е истинско ръководство за демагога, който се стреми към властта чрез аграрни реформи, война и грабеж“ (Н. Carey. The Past, the Present, and the Future. Philadelphia, 1848, стр. 74—75).

Така че докато, от една страна, е налице научна правомерност и велика историческа ценност на Рикардовия начин на изследване — от друга страна, ясна е неговата научна непълнота, както ще покажем подробно това по-нататък.

Оттук идва и извънредно странната и по необходимост презратна архитектоника на неговото произведение. Цялото произведение се състои (в третото издание) от 32 глави. От тях 14 глави са посветени на разсъждения върху данъците, следователно съдържат само прилагане на теоретически принципи67. Глава 20 — „Стойност и богатство, техните отличителни свойства“ — не е нищо друго освен изследване на разликата между потребителната стойност и разменната стойност; следователно тя представлява допълнение към първата глава „За стойността“. Глава 24 — „Учението на А. Смит за поземлената рента“, както и глава 28 — „За сравнителната стойност на златото, житото и труда“ и т.н., и глава 32 — „Възгледите на г. Малтус върху рентата“ — представляват само допълнение към Рикардовата теория за поземлената рента и отчасти защита на тази теория, т.е. само приложение към глави 2 и 3, които раз-глеждат рентата. Глава 30 — „За влиянието на търсенето и предлагането върху цените“ — е само приложение към глава 4 — „За естествената и пазарната цена“. Второ приложение към същата глава представлява глава 19 — „За внезапните промени в хода на търговията“. Глава 31 — „За машините“ — е просто приложение към глави 5 и 6: „За работната заплата“ и „За печалбата“. Глава 7 — „За външната търговия“ — и глава 25 — „За колониалната търговия“ — представляват, както и главите за данъците, само приложение на принципите, формулирани в предшествуващите глави. Глава 21 — „Влиянието на натрупването върху печалбата и лихвата“ — е приложение към главите за поземлената рента, печалбата и работната заплата. Глава 26 — „За брутния и чистия доход“ — е приложение към главите за работната заплата, печалбата и рентата. И най-сетне глава 27 — „За паричното обръщение и банките“ — стои в книгата съвсем изолирано и представлява само по-нататъшно развитие, а отчасти и модификация на възгледите на Рикардо, изказани в неговите по-ранни съчинения относно парите.

Така че теорията на Рикардо се съдържа изключително в първите шест глаги на неговата книга. Когато говоря за неправилната архитектоника на книгата, аз имам предвид именно тази част. Другата част (с изключение на раздела за парите) се състои от практически приложения, разяснения и допълнения, които според характера на съдт ржанието им са безредно разхвърляни и съвсем не претендират за някаква архитектоника. А що се отнася до неправилната архитектоника на теоретическата част (първите шест глави), тя не е случайна, а зависи от самия Рикардов начин на изследване и от оная определена задача, която той си е поставил в сво ето изследване. Тази архитектоника изразява научната непълнота на самия този начин на изследване.

Първата глава разглежда „стойността". Тя се разпада на свой ред на седем отдела. В първия отдел се изследва собствено следното: противоречи ли работната заплата на това, че стойностите на стоките се определят от съдържащото се в тях работно време? В третия отдел се доказва, че влизането в стойността на стоката на онова, което аз наричам постоянен капитал, не противоречи на определението на стойността и че повишаването или спадането на работната заплата също така не влияе върху стойностите на стоките. В четвъртия отдел се изследва в каква степен прилагането на машини и друг основен и продължително съществуващ капитал — доколко! о той в различните сфери на производството влиза в различни пропорции в съвкупния капитал — изменя положението, че разменните стойности се определят от работното време. В петия отдел се изследва в каква степен повишаването или спадането на работната заплата видоизменя положението, че стойностите се определят от работното време, ако в различните сфери на производството се прилагат капитали с нееднаква дълготрайност и с различно време на оборота. И така виждаме, че в тази първа глава не само се предполага съществуването на стоки — защото не е нужно да се правят никакви по-нататъшни предпоставки, щом се разглежда стойността като такава, — но се предполагат като нещо дадено още и работната заплата, капиталът, печалбата, дори, както ще видим, и общата норма на печалбата, различните форми на капитала в оня вид, в който те излизат от процеса на обръщението, а също и разликата между „естествената и пазарната цена“, която в две от следващите глави („За рентата“ и „За рентата от рудниците“) играе дори решаваща роля.

Тази втора глава („За рентата“) [526] — глава 3 („За рентата и рудниците“) е само допълнение към нея — се открива в пълно съответствие с хода на изследванията у Рикардо пак с въпроса: противоречат ли поземлената собственост и поземлената рента на положението, че стойностите на стоките се определят от работното време?

„Остава обаче още да разгледаме“ — така започва Рикардо глава 2 (,3а рентата“) — „дали превръщането на земята в собственост и възниквшето в резултат на това на рентата предизвиква някакво изменение в относителната стойност на стоките, независимо от необходимото за тяхното производство коли зество труд“ (,Principles of Political Есопо.пу“, 3rd edition, L mdon, 1821, crp. 53) [Руски превод, том 1, стр. 65].

За да проведе това изследване, Рикардо не само въвежда en passant (между другото) съотношението между „пазарната цена“ и „действителната цена“ (паричния израз на стойността), но и предполага като нещо дадено цялото капиталистическо производство и цялата своя концепция за съотношението между работната заплата и печалбата. Затова се е и получило така, че онова, за което се говори в глава 4 („За естествената и пазарната цена“), в глава 5 („За работната Заплата“) и в глава 6 („За печалбата“), не само е вече предположено, но и подробно развито в първите две глави („За стойността“ и „31 рентата“), а съща и в глава 3, която представлява приложение към глава 2. В следващите три глави, доколкого те изобцз дават нещо теоретически ново, само тук-там се попълваг празнини и се въвеждат допълнително по-точни определения, които в по-голямата си част би трябвало по право да влязат още в първата и втората глава.

Така че цялото произведение на Рикардо се съдържа в първите негови две глави. В тях развитите буржоазни производствени отношения, а следователно и развитите категории на политическата икономия са конфронтирани с техния принцип, с определението на стойността, и са подложени на изследване с цел да се изясни доколко те съогветствуват непосредствено на този принцип или да се изясни как стои въпросът с ония привидни отклонения, които те внасят в стойностното отношение на стоките. Тези две глази от книгата на Рикардо съдържат цялата негова критика на предшестващата политическа икономия, решителния разрив с присъщото на А. Смит и пронизващо цялото негово произведение противоречие

между езотерическия и екзотерическия начин на разглеждане и благодарение на тази критика дават едновременно с това някои съвсем нови и поразителни резултати. Оттук и оная висока теоретическа наслада, която доставят тези две първи глави, тъй като те накратко и сбито дават критиката на старите представи, които се бяха разлели нашироко и водеха в задънена улица, и рисуват цялата буржоазна икономическа система като подчинена на един основен закон, отделяйки и концентрирайки най-същественото в разпръснатите и многообразни явления. Но теоретическото удовлетворение, което доставят тези две първи глави благодарение на тяхната оригиналност, на единството на основния възглед, на дълбочината, новостта и многообхватната краткост на изложението, неизбежно изчезва при по-нататъшното четене на книгата. На някои места и тук ни пленява оригиналността на отделни разсъждения. Но като цяло изложението предизвиква умора и скука. По-нататъшният ход на изложението вече не е по-нататъшно развитие на мисълта. Там, където изложението не се състои в монотонно прилагане на едни и същи принципи към разнороден, по външни признаци подбран материал или в полемично защищаване на тези принципи, то съдържа само или повторения, или допълнения; в най-добрия случай в последните части на книгата се прави тук-там някой поразителен извод.

В нашата критика на Рикардо ние трябва да различаваме онова, което сам той не различаваше. [Първо,] неговата теория за принадената стойност — a32тази теория, разбира се, съществува у Рикардо, макар че той не фиксира принадената стойнст в нейни части като особени нейни форми: печалба, рента, лихва. Второ, неговата теория за печалбата. Ние ще започнем с анализ на Рикардовото тълкуване на печалбата, макар че неговото място не е в този раздел, а в историческото приложение към отдел III68.

(горе)
[3) ОБЪРКАНОСТ У РИКАРДО ПО ВЪПРОСА ЗА АБСОЛЮТНАТА И ОТНОСИТЕЛНАTA СТОЙНОСТ. НЕГОВОТО НЕРАЗБИРАНЕ НА ФОРМИТЕ НА СТОЙНОСТТА]

Предварително — още няколко забележки как Рикардо смесва безредно различни определения на стойността. Върху това се основава полемиката на Бейли против него. Но това е важно и за нас. Отначало Рикардо нарича стойността „разменна стойност“ и заедно с А. Смит я определя като „способност да се купуват други блага“ („Principles“, стр. 1) [Руски превод, том I, стр. 33]. Това е разменната стойност в оня вид, в който тя на пръв поглед ни се представя. Но след това той преминава към действителното определение на стойността:

„Сегашната или миналата относителна стойност на стоките се определя от сравнителното количество на стоките, които се произвеждат от труда“ (пак там, стр. 9) [Руски превод, том I, стр. 38].

„Относителна стойност“ се нарича тук не нещо друго, а разменната стойност, определяна от работното време. Но понятието относителна стойност може да има и друг смисъл, а именно — доколко аз изразявам разменната стойност на една стока в потребителната стойност на друга, например разменната стойност на захарта — в потребителната стойност на кафето.

„Относителната стойност на две стоки се изменя и ние искаме да знаем в коя от тях е станало изменението" (пак там, стр. 9) [Руски превод, том I, стр. 38].

Какво изменение? Тази „относителна стойност“ Рикардо нарича по-късно и „сравнителна стойност“ (пак там, стр. 448 и сл.) [Руски превод, том I, стр. 306 и сл.]. Ние искаме да знаем в коя стока е станало „изменението“, т.е. искаме да определим изменението на „стойността“, която по-горе се наричаше относителна стойност. Например 1 фунт захар = 2 фунта кафе. По-късно 1 фунт захар = 4 фунта кафе. „Изменението“, което искаме да узнаем, се състои в следното : изменя ли се „необходимото работно време“ за захарта или за кафето, струва ли сега захарта двойно по-голямо количество работно време, отколкото преди, или кафето струва двойно по-малко време, отколкото преди, и кое от тези „изменения“ в работното време, съответно необходимо за производството на тези стоки, е предизвикало това изменение в тяхното разменно съотношение. Така че тази „относителна или сравнителна стойност“ на захарта или кафето — това съотношение, в което те се разменят — се различава от относителната стойност в първия смисъл. Относителната стойност на захарта в първия неин смисъл се определя от масата захар, която [527] може да бъде произведена в течение на определено работно време. Във втория случай относителната стойност на захарта [и на кафето] изразява съотношението, в което те се разменят помежду си, а изменения в това съотношение могат да произтичат от това, че се е изменила за кафето или за захарта „относителната стойност“ в първия смисъл. Съотношението, в което те се разменят помежду си, може да си остане същото, макар че техните „относителни стойности“ в първия смисъл са се изменили. 1 фунт захар може, както и преди, да се равнява на 2 фунта кафе, макар че работното време, необходимо за производство на захар и кафе, се е увеличило двойно или се е намалило наполовина. Изменения в тяхната сравнителна стойност, т.е. в случая, когато разменната стойност на захарта се изразява в кафе и обратно, ще се покажат само тогава, когато техните относителни стойности в първия смисъл, т.е. стойностите, определяни от количеството труд, са се изменили в различна степен, т.е. ако е станало изменение в тяхното съотношение. Абсолютни изменения, ако те не изменят първоначалното съотношение, т.е. ако са еднакви по своята величина и стават в една и съща насока, не ще предизвикат никакви изменения в сравнителните стойности на тези стоки, а също и в техните парични цени, тъй като стойността на парите, ако тя се изменя, се изменя еднакво и за двете стоки. Ето защо, безразлично дали аз изразявам стойностите на две стоки в техните собствени съпоставими една с друга потребителни стойности или в тяхната парична цена, представяйки двете стойности в потребителната стойност на една трета стока — тези относителни, или сравнителни, стойности, или цени, си остават същите, и техните изменения трябва да се различават от измененията на техните относителни стойности в първия смисъл, т.е. доколкото те изразяват изключително само изменението на количеството работно време, необходимо за тяхното собствено производство, т.е. овеществено в самите тях. Следователно тази последната относителна стойност се явява като „абсолютна стойност“ в сравнение с относителните стойности във втория смисъл, в смисъла на реалното изразяване на разменната стойност на една стока в потребителната стойност на друга или в пари. Именно затова за обозначаването на „относителната стойност“ в първия смисъл у Рикардо се среща изразът „абсолютна стойност“.

Ако в гореприведения пример 1 фунт захар продължава да струва същото количество работно време, както и преди, то неговата „относителна стойност“ в първия смисъл не се е изменила. Но ако кафето струва двойно по-малко количество труд, то стойността на захарта, изразена в кафе, се е изменила, тъй като се е изменила „относителната стойност“ на кафето в първия неин смисъл. По този начин относителните стойности на захарта и кафето се явяват различни от техните „абсолютни стойности“ и тази разлика се вижда поради това, че и сравнителната стойност например на захарта не се е изменила в сравнение със стоките, абсолютните стойности на които са останали неизменни.

„Изследването, върху което искам да привлека вниманието на читателя, се отнася до влиянието на измененията на относителната, а не на абсолютната стойност на стоките“ (пак там, стр. 15) [Руски превод, том I, стр. 41].

Тази „абсолютна“ стойност Рикардо нарича в други случаи също и „действителна стойност“ или просто „стойност“ (например на стр. 16) [Руски превод, том I, стр 42].

Виж полемиката на Бейли против Рикардо в книгата: „А Critical Dissertation on the Nature, Measures, and Causes of Value; chiefly in reference to the Writings of Mr. Ricardo and his Followers. By the Anthor of Essays on the Formation and Publication of Opinions“, London, 1825 (виж също така от същия автор: „А Letter to a Political Econ mist; occasioned by an article in the Westminster Review“ etc., London, 1825). Цялата полемика на Бейли се върти отчасти около тези различни моменти в определението на понятието стойност, които у Рикардо не са развити, а само фактически фигурират и се смесват едно с друго и в които Бейли намира само „противоречия“. Второ, тя е насочена против „абсолютната стойност“, или „действителната стойност“, за разлика от сравнителната стойност (или относителната стойност във втория смисъл).

„Вместо да разглеждат стойността като отношение между две веши“ — К’зва Бейли в първото от споменатите произведения, — „те“ (Рикардо и неговите последователи) „я разг еждат като положителен резултат, произведен от определено количество труд“ (посоч. съч., стр. 30). Те оазглеждат „стойността като нещо вътрешно и абсолютно“ (пак там, стр. 8).

Последният упрек е предизвикан от недостатъците в трактовката на проблемата от Рикардо, тъй като той съвсем не изследва стойността от страна на формата — на оная определена форма, която приема труда като субстанция на стойността, — а изследва само величината на стойността, т.е. различните количества на този абстрактно-всеобщ и, в тази форма, обществен труд, които определят разликата във величините на стойността на стоките. В противен случай Бейли щеше да види, че относителността на понятието стойност съвсем не се унищожава от обстоятелството, че всички стоки, доколкото те представляват разменни стойности, не са нищо друго освен относителни изрази на обществения труд, на общественото работно време, и че тяхната относителност съвсем не се състои само в съотношението, в което стоките се разменят една срещу друга, но и в отношението на всички разменни стойности към този обществен труд като към своя субстанция. a33

Напротив, както ще видим по-нататък, Рикардо трябва да бъде по-скоро упрекнат в това, че той твърде често забравя тази „действителна стойност“, или „абсолютна стойност“, и има предвид само „относителната стойност“ или сравнителната стойност“. [528] И така:

(горе)
[4) КАК РИКАРДО ТЪЛКУВА ПЕЧАЛБАТА, НОРМАТА НА ПЕЧАЛБАТА, СРЕДНИТЕ ЦЕНИ И T. Н.]

[а) КАК РИКАРДО ОБЪРКВА ПОСТОЯННИЯ КАПИТАЛ С ОСНОВНИЯ И ПРОМЕНЛИВИЯ КАПИТАЛ С ОБОРОТНИЯ — НЕПРАВИЛНО ТЪЛКУВАНЕ ИА ВЪПРОСА ЗА ИЗМЕНЕНИЕТО НА „ОТНОСИТЕЛНИТЕ СТОЙНОСТИ“ И НЕГОВИТЕ ФАКТОРИ]

В III отдел на глава I Рикардо развива следната мисъл: когато казваме, че стойността на стоката се определя от работното време — това се отнася както до труда, който е бил употребен в последния трудов процес непосредствено за производството на дадената стока, така и до работното време, което е било употребено за суровия материал и средствата на труда, необходими за производството на тази стока; следователно това се разпростира не само върху работното време, съдържащо се в новоприсъединения, заплатения с работната заплата, купения труд, но също и върху работното време, съдържащо се в оная част от стоката, която аз наричам постоянен капитал. Недостатъците на Рикардовата трактовка на този въпрос се разкриват още в заглавието на този отдел III от глава I. То гласи:

„Върху стойността на стоките влияе не само трудът, непосредствено вложен в дадена сгока, но също и трудът, изразходван за оръдията, инструментите и зданията, които „подпомагат първия труд“ (стр. 16) (Руски превод, том I, стр. 42].

Тук е пропуснат суровият материал, а между впрочем изразходваният за суровия материал труд също се различава от „труда, «епосредствено вложен в дадена стока“, подобно на труда, изразходван за средствата на труда — „оръдията, инструментите и зданията“. Но Рикардо мисли вече за следващия отдел. В отдел III той предполага, че употребените средства на труда влизат в производството на различните стоки като еднакви съставни части на стойността. А в следващия отдел се разглежда разликата, произтичаща от това, че основният капитал влиза в производството в различни пропорции. Затова именно Рикардо не стига до понятието постоянен капитал, една част от който се състои от основен капитал, а другата — суровините и спомагателните материали — от оборотен капитал, точно както и оборотният капитал съдържа в себе си не само променливия капитал, но обхваща и суровините и пр., както и всички средства за живот, които влизат в потреблението въобще69 (а не само в потреблението на работниците).

Пропорцията, в която постоянният капитал влиза в стоката, влияе не върху стойностите на стоките, не върху относителните количества труд, съдържащи се в стоките, а влияе непосредствено върху различните количества принадена стойност или принаден труд, заключаващи се в стоките, които съдържат еднакво количество работно време. Тази различна пропорция довежда поради това до различаващи се от стойностите средни цени.

Относно отдели IV и V от глава I трябва преди всичко да се отбележи, че вместо да се заеме с извънредно важната и влияеща, върху непосредстаеното производство на принадената стойност разлика в пропорцията, в която постоянният и променливият капитал образуват съставните части на еднаква маса капитал в различните сфери на производството, Рикардо се занимава изключително с ония разлики във формата на капитала и в пропорционалните части, които в една или друга форма влизат в съставните части на капитали с еднаква величина, т.е. с ония разлики на формата, които произтичат от процеса на обръщението на капитала: основен и оборотен капитал, капитал повече или по-малко основен (т.е. основен капитал с различна дълготрайност) и нееднаква скоростна обръщението или на оборотите на капитала. И при това Рикардо провежда своето изследване по такъв начин: той предполага като нещо дадено една обща норма на печалбата или еднаква по величина средна печалба за различни по величина капиталовложения и за различни производствени сфери, в които се прилагат еднакво големи капитали, или, което е същото, той; предполага предварително, че печалбата е пропорционална на величината на прилаганите в различните производствени сфери капитали. Вместо да предполага предварително тази обща норма на печалбата, Рикардо трябваше, напротив, да изследва доколко изобщо нейното съществуване съответства на определението на стойността чрез работното време и тогава би открил, че вместо да съответствува на това определение, тя prima facie (на пръв поглед) му противоречи, че следователно нейното съществуване трябва още да се развие с помощта на цяла редица посредствуващи звена — развитие, което твърде се различава от простото подвеждане под закона за стойността. Рикардо би получил тогава изобщо съвсем друга представа за природата на печалбата и не би отъждествил последната непосредствено с принадената стойност.

Направил веднаж това предположение, Рикардо си задава след това въпроса: как ще повлияе върху „относителната с*тойност“ повишаването или спадането на работната заплата, ако основният и оборотният капитал влизат в производството в различни пропорции? Или по-скоро той си въобразява, че разглежда въпроса именно така. А фактически го разглежда съвсем иначе. Той разглежда въпроса по следния начин: той се пита как ще действа повишаването или спадането на работната заплата върху печалбата, получавана съответно от такива капитали, времето на обората на които е различно и в които различните форми на капитала се съдържат в различни пропорции. И тук той естествено намира, че в зависимост от това, дали влиза много или малко основен капитал и т.н., повишаването или спадането на работната заплата трябва твърде различно да влияе върху капиталите, според това, дали по-голяма или по-малка част от последните се състои от променлив капитал, т.е. от капитал, непосредствено вложен в работната заплата. Следователно, за да може отново да изравнят печалбите в различните [529[ сфери на производството, с други думи, за да възстановят общата норма на печалбата, цените на стоките — за разлика от техните стойности — трябва да се регулират различно. Значи — заключава той по-нататък — при повишаването или спадането на работната заплата посочените различия влияят върху „относителните стойности“. Той би трябвало да каже обратното: макар тези различия ни най-малко да не засягат стойностите сами по себе си, те, благодарение на своето нееднакво влияние върху печалбите в различните сфери, създават различаващи се от самите стойности средни цени, или, както ще казваме, цени по разходите, които се определят не непосредствено от стойностите на стоките, а от авансирания за тези стоки капитал плюс средната печалба. Следователно Рикардо би трябвало да каже: тези средни цени по разходите са различни от стойностите на стоките. Вместо това той заключава, че те са тъждествени, и изхождайки от тази погрешна предпоставка, преминава към разтлеждането на поземлената рента.

Рикардо се заблуждава също така, когато си мисли, че само изследваните от него три случая за пръв път го довеждат до „измененията“ в „относителните стойности“, които се извършват независимо от съдържащото се в стоките работно време, т.е. фактически до разликата между цените по разходите и стойностите на стоките. Тази разлика той беше вече допуснал, когато бе предположил общата норма на печалбата, т.е. когато бе предположил, че въпреки различните съотношения между органическите съставни части на капиталите последните носят печалба, пропорционална на тяхната величина, докато принасяната от тях принадена стойност напълно се определя от количеството на незаплатеното работно време, което те поглъщат и което, при дадена работна заплата, изцяло зависи от размерите на вложената за работната заплата част от капитала, а не от абсолютната величина на капитала.

Фактически у Рикардо се получава следното: след като бе предположил различаващите се от стойностите на стоките цени по разходите — а с допускането на общата норма на печалбата тази разлика е вече предположена, — Рикардо изследва как тези цени по разходите (които сега за разнообразие се наричат „относителни стойности“) сами на свой ред взаимно, по отношение едни на други, се преобразуват при повишаването или спадането на работната заплата и при различните съотношения между органическите съставни части на капитала. При по-дълбоко вникване в работата Рикардо би намерил, че вече самото съществуване на общата норма на печалбата — при различията в органическите съставни части на капитала, които отначало, в непосредствения производствен процес, се явяват като различие между променливия и постоянния капитал, а след това още повече се увеличават благодарение на различията, произтичащи от процеса на обръщението — определя различаващите се от стойностите цени по разходите, дори ако се предположи, че работната заплата си остава неизменна. С други думи, Рикардо би намерил, че вече самото съществуване на общата норма на печалбата определя едно съвсем независещо от повишаванетоили спадането на работната заплата различие и едно ново определение на формата. Рикардо би видял също, че разбирането на това различие има за теорията като цяло несравнено по-важно и решаващо значение, отколкото неговият анализ на измененията в цените по разходите на стоките, които се предизвикват от повишаването или спадането на работната заплата. Изводът, с който той се задоволява — а задоволството му от този извод съответствува на целия характер на неговото изследване, — сесъстси в следното:ако вземем под внимание измененията в цените по разходите (или, както той се изразява, в „относителните стойности“) на стоките, които, приразличен органически строеж на капиталите, вложени в различнитесфери, произтичат от измененията на работната заплата, от нейнотоповишаване или спадане, то законът си остава верен: тук няма противоречие на закона, според който „относителните стойности“ на стоките се определят от работното време, защото всички други повече от мимолетни изменения в цените по разходите на стокитемогат да бъдат обяснени само с изменение в количеството работновреме, съответно необходимо за производството на тези стоки.

Обратно, трябва да се смята като голяма заслуга обстоятелството, че Рикардо съпоставя различията между основния и оборотния капитал с различията във времето на оборота на капитала и извежда всички тези различия от различното време на обръщението — следователно той фактически ги извежда от времето на обръщение на капитала, или от времето на възпроизводство на капитала.

Нека първо разгледаме самите тези различия така, както Рикардо ги описва преди всичко в отдел IV (от глава I), а след това вече и начина, по който той ги заставя да действуват, или да предизвикват изменения в „относителните стойности“.

1) „Във всяко състояние на обществото оръдията, инструментите, зданията и машините, употребявани в различните отрасли, могат да имат различна степен на дълготрайност и да изискват за своето производство различни количества труд“ (цит. съч., стр. 25) [Руски превод, том I, стр. 49].

Що се отнася до „различните количества труд, изисквани за тяхното производство“, това може да означава — и очевидно Рикардо има тук само това предвид, — че по-малко дълготрайните оръдия изискват отчасти за своя ремонт, отчасти за своето възпроизводство по-голямо количество труд (повтарящ се непосредствен труд), или пък може да означава, че машините и т.н. с еднаква степен на дълготрайност могат да бъдат повече или по-малко скъпи, могат да бъдат продукт на по-голямо или по-малко количество труд. Последното гледище, което е важно за разбиране на съотношението между променливия и постоянния капитал, няма никакво отношение към разглеждания от Рикардо въпрос и затова никъде не се приема като самостоятелно гледище.

2) [530] „Точно така и капиталът, предназначен за поддържане на труда“ (променливият капитал), и „капиталът, вложен в оръдията, машините и зданията“ (основният капитал), „могат да се комбинират в различни съотношения помежду си“. Така че тук съществува „разлика в степента на дълготрайност на основния капитал и разнообразие на съотношенията, в които могат да се комбинират двата вида капитал“ (стр. 25) [Руски превод, том 1, стр. 49].

Веднага се вижда защо Рикардо не се интересува от оная част от постоянния капитал, която съществува като суров материал. Последният сам спада към оборотния капитал. Ако работната заплата се повишава, това не предизвиква увеличение на разходите за оная част от капитала, която се състои от машини и не се нуждае от заместване, а продължава да съществува, но това предизвиква увеличение на разходите за оная част, която се състои от суров материал, тъй като последният трябва постоянно да се попълва, а следователно и постоянно да се възпроизвежда.

„Храната и дрехите, които потребява работникът, зданието, в което той работи, оръдията, които използува при своя труд — всичко това има преходен характер. Но има голяма разлика във времето, в продължение на което всички тези различни капитали ще служат... В зависимост от това, дали бързо се унищожава капиталът и често ли той се нуждае от възпроизвеждане или пък се потребява бавно, той се причислява или към оборотния, или към основния капитал“ (стр. 26) [Руски превод, том I, стр. 49].

Така че тук разликата между основния и оборотния капитал се свежда до разликата във времето на възпроизводството (съгпадащо с времето на обръщението).

3) „Трябва също да се отбележи, че оборотният капитал може да се обръща, или да се връща към своя собственик, в твърде нееднакви интервали от време. Пшеницата, купена от фермера за посев*⁾ е основен капитал в сравнение с пшеницата, купена от хлебаря за изготвяне на хляб. Единият я заравя в земята и не може да я получи обратно по-рано от една година; другият може да я смели на брашно и да я продаде във вид на хляб на своите клиенти, в резултат на което след една седмица капиталът му ще се освободи, за да възобнови същия процес или пък за да бъде използван за някаква друга работа“ (стр. 26—27) [Руски превод, том I, стр. 50].
*⁾ Тук г. Родбертус може да се убеди, че семената в Англия се „купуват“.

От какво произхожда тази разлика във времето на обръщението на различните оборотни капитали? От това, че един и същ капитал в единия случай се задържа по-дълго в сферата на производството в същинския смисъл, макар че процесът на труда не продължава през цялото това време. Така стои въпросът с виното, което се оставя в избата, за да узрее, с известни химически процеси при дъбенето на кожи, при боядисването и т.н.

„Така че два стопански отрасъла могат да прилагат еднакъв по величина капитал; но този капитал може по най-различен начин да се подразделя на основен и оборотен капитал“ (стр. 27) [Руски превод, том I, стр. 50].
4) „По-нататък, двама фабриканти могат да прилагат основен и оборотен капитал от една и съща величина; но дълготрайността на техните основни капитали“ (следователно и времето на тяхното възпроизводство) „може да бъде твърде различна. Единият може да има парни машини на стойност 10.000 ф.ст., а другият — кораби на същата стойност“ (стр. 27—28) [Руски превод, т. 1, стр. 50].
„Различните степени на дълготрайност ... на капиталите, или, което е същото ... разликата във времето, което трябва да изтече, преди да може да постъпи на пазара дадена партида от едни или други стоки“ (стр. 30) [Руски превод, том I, стр. 51].
5) „Едва ли е нужно да се казва, че стоки, за производството на които е изразходвано еднакво количество труд, ще се различават една от друга по своята разменна стойност, ако не могат да постъпят на пазара в еднакъв интервал от време“ (стр. 34) [Руски превод, том 1, стр. 54].

И така, имаме:
1) разлика в съотношението между основен и оборотен капитал;
2) разлика в обръщението на оборотния капитал вследствие на прекъсване на процеса на труда, докато в същото време процесът на производството продължава;
3) разлика в дълготрайността на основния капитал;
4) разлика по отношение на това — колко време изобщо (без прекъсване на работното време, без разлика между времето за производството и работното време70) стоката се намира в процеса на труда, преди да постъпи в процеса на обръщението в същинския смисъл. Последния случай Рикардо изобразява така:

„Да предположим, че в продължение на една година аз си служа с 20 души работници за производството на някаква стока и им плащам 1000 ф.ст., а след изтичането на годината отново наемам 20 души разотници в продължение на следващата година и отново им заплащам 1000 ф.ст. за окончателното доизработване или по-съвършеното изработване на същата стока — и в края на втората година изнасям стоката на пазара. Ако печалбата съставя 10%, моята стока трябва да се продаде за 2.310 ф.ст., защото в течение на първата година аз съм вложил 1000 ф.ст. капитал, а в течение на следващата година — 2.100 ф.ст. капитал. Друг човек прилага същото количество труд, но той го прилага изцяло в течение на първата година; той наема 40 души работници, като им заплаща 2.000 ф.ст., и в края на първата година продава стоката си с 10% печалба, т.е. за 2.200 ф.ст. По този начин тук имаме две стоки, за които е изразходвано съвсем еднакво количество труд и от които едната се продава за 2.310, а другата — за 2.200 ф.ст.“ (стр. 34) [Руски превод, том I, стр. 54].

[531] Но как тази разлика — било в дълготрайността на основния капитал или във времето на обръщението на оборотния капитал, или в съотношенията, в които се комбинират помежду си тези два вида капитал, или най-сетне във времето, което се изисква [за да постъпят на пазара] различни стоки, за които е изразходвано еднакво количество труд, — как именно тази разлика предизвиква изменение в относителните стойности на тези стоки? Рикардо отначало казва, че то произлиза от това, че

„тази разлика ... и разнообразието на съотношенията“ и т.н. „определят появата на една друга причина за изменение на относителните стойности на стоките независимо от по-голямото или по-малкото количество труд, необходим за тяхното производство: тази причина е повишаването или спадането на стойността на труда" (стр. 25—26) [Руски превод, том I, стр.49].

А как се доказва това?

„Повишаването на работната заплата трябва по необходимост да оказва нееднакво въздействие върху стоките, произвеждани при толкова различни условия“ (стр. 27) [Руски превод, том I, стр. 50],

а именно там, където — при прилагане на капитали с еднакви размери в различни отрасли на производството — единият капитал се състои главно от основен капитал и само в незначителна степен от капитал, „вложен за поддържане на труда“, докато с другия капитал работата стои съвсем обратно. Преди всичко глупаво е да се говори за въздействие върху „стоки“. Рикардо има предвид техните стойности. Но в каква степен стойностите са подложени на въздействието на тези обстоятелства? В никаква! Онова,което е подложено на въздействие и в двата случая, е печалбата. Например даден човек, който влага във вид на променлив капитал само ¹/₅ от своя капитал, може при еднаква работна заплата и еднаква норма на принадения труд да произведе — ако нормата на принадената стойност е равна на 20% — на 100 единици капитал само 4 единици принадена стойност; а друг човек, който е вложил във вид на променлив капитал ⁴/₅ от своя капитал, ще произведе 16 единици принадена стойност.

Защото в първия случай капиталът, вложен в работна заплата, е равен на ¹⁰⁰/₅, т.е. на 20, а ¹/₅ (или 20%) от двадесет ще бъде 4. А във втория случай капиталът, вложен в работна заплата, е равен на ⁴/₅Х100, т.е. на 80. А ¹/₅ (или 20%) от осемдесет ще бъде 16. В първия случай печалбата би била равна на 4, а във втория — на 16. Средната печалба за двата капитала би била ¹⁶⁺⁴/₂ или ²⁰/₂ т.е. 10%. Това собствено е и случаят, за който говори Рикардо. Така че ако и двамата капиталисти биха продавали по цените на разходите — а това именно предполага Рикардо, — то всеки от тях би продавал своята стока за 110. Да предположим сега, че работната заплата се повишава например с 20% от своята предишна сума. По-рано един работник е струвал на капиталиста 1 ф.ст., а сега му струва 1 ф.ст. и 4 шил., или 24 шил. Първият от тези двама капиталисти ще влага както и преди във вид на постоянен капитал 80 ф.ст. (тъй като Рикардо тук се абстрахира от материала на труда, то и ние можем да направим същото), а за заплащането на 20-те работници, които той използува, ще вложи освен 20 ф. ст. още 80 шил., т.е. с 4 ф.ст. повече. Така че неговият капитал трябва да е равен сега на 104 ф.ст. И от 110-те ф.ст. ще останат за него само 6 ф.ст. печалба, тъй като работниците са произвели за него не по-голяма, а по-малка принадена стойност. Пресметнато върху 104,6 ф.ст. са 5¹⁰/₁₃%. Напротив, другият капиталист, който използува 80 работника, би трябвало да плаща с 320 шил., т.е. с 16 ф.ст., повече. Следователно той би трябвало да вложи 116 ф.ст. И ако би бил принуден да продава своята стока за 110, той вместо печалба би имал загуба от 6 ф.ст. Но този случай е възможен тук само защото средната печалба е вече модифицирала отношението между вложения от този капиталист капитал за труда и произведената в неговото собствено предприятие принадена стойност.

Така че вместо да изследва важния въпрос — какви изменения трябва да настъпят, за да не може даден капиталист, който влага за работна заплата 80 ф.ст. от 100, да получи четири пъти по-голяма печалба, отколкото получава друг капиталист, който влага за работна заплата само 20 ф.ст. от 100. Рикардо изследва страничен въпрос — как тъй става, че след като е била изравнена тази значителна разлика — т.е. при дадена норма на печалбата, — всяко изменение на тази норма на печалбата, например поради повишаване на работната заплата, засяга много повече оня капиталист, който при капитал от 100 ф. ст. използва много работници, отколкото друг капиталист, който при капитал от 100 ф.ст. използва малко работници, и че поради това — при еднаква норма на печалбата — цените на стоките или производствените разходи при единия трябва да се повишават, а при другия да спадат, за да може нормата на печалбата да си остава еднаква и занапред.

Първата илюстрация, която дава Рикардо, няма абсолютно никакво отношение към някакво „повишаване на стойността на труда“, макар той и да бе ни възвестил предварително, че именно от тази причина трябва да произхожда цялото изменение в „относителните стойности“. Тази илюстрация е следната:

„Да предположим, че две лица използуват в течение на една година по сто души работници за изработването на две машини, а трето лице използува същия брой работници за производство на зърнени храни; в края на годината всяка една от машините ще има същата стойност, каквато ще има и зърното, защото всяка една от тези три стоки ще бъде произведена от едно и също количество труд. Да предположим сега, че единият от собствениците на машините употреби през следната година своята машина за производство на сукно с помощта на сто души работници, а другият използува своята машина за производство на басма също с помощта на сто души работници, докато пък фермерът продължава, както и преди, да използува сто души работници за производство на зърнени храни. През втората година и тримата ще използуват еднакво количество труд“

{т.е. те ще вложат еднакъв капитал за работна заплата, но съвсем няма да използуват еднакво количество труд},

„но продуктите на фабриканта на сукно заедно с неговата машина [532] и продуктите на фабриканта на басма, също така заедно с неговата машина, ще бъдат резултат на едногодишния труд на двеста души работници, или по-точно, на труда на сто души работници в течение на две години, докато житото ше бъде резултат на труда на сто души работници в течение само на една година; следователно, ако стойността на житото е 500 ф.ст., то машината и сукното на фабриканта на сукно трябва да струват заедно  000 ф.ст.; и точно по същия начин машината и басмата на фабриканта на басма трябва да имат стойност, която двойно превишава стойността на зърнените храни. Но те ще превишават стойността на зърнените храни повече от двойно, защото печалбата върху капитала на фабриканта на сукно и на фабриканта на басма през първата година е била присъединена към техните капитали, докато фермерът е изразходвал своята печалба за личните си нужди и удоволствия. Така че вследствие на различната степен на дълготрайност на техните капитали, или, което е същото, вследствие на различието във времето, което трябва да изтече, преди да може да постъпи на пазара дадена партида от едни или други стоки, стойностите на тези стоки няма да бъдат съвсем точно пропорционални на вложените в тях количества труд. В дадения случай отношението на стойностите ще бъде не 2:1, а малко по-голямо, за да се компенсира по-продължителното време, което трябва да изтече, за да постъпи на пазара по-скъпата от стоките. Да предположим, че за труда на всеки работник се заплащат 50 ф.ст. годишно, или че е употребен капитал в размер на 5.000 ф.ст., а печалбата възлиза на 10% тогава стойността на всяка от машините, както и стойността на зърнените храни, ще възлезе в края на първата година на 5.500 ф.ст. В течение на втората година както фабрикантите, така и фермерът отново ще вложат по 5.000 ф.ст. за заплащане на труда и поради това те отново ще продадат своите продукти за по 5.500 ф.ст. Но за да останат при равни условия с фермера, двамата фабриканти, използуващи машини, трябва да получат не само 5.500 ф.ст. за еднаквия с фермера капитал от 5 000 ф.ст„ вложен от тях за заплащане на труда, но оше и една добавъчна сума от 550 ф.ст. като печалба върху ония 5.500 ф.cт., които те са вложили в машините, и следователно“ (именно защото се предполага като необходимост и като закон еднаквата годишна норма на печалбата в размер на 10%) „техните продукти трябва да бъдат продадени за 6.050 ф.cт.“.

{По този начин в резултат на средната печалба — на оная обща норма на печалбата, която Рикардо предварително предполага — възникват различаващи се от стойностите на стоките средни цени или цени по разходите.}

„Следователно тук имаме капиталисти, които използват за една година съвсем еднакво количество труд за производството на своите стоки и все пак произвежданите от тях стоки се различават по своята стойност вследствие на това, че не са еднакви количествата на прилагания от всеки от тях основен капитал, или натрупан труд“.

{Не вследствие на това, а защото всички тези негодяи са обзети от натрапчивата мисъл*⁾ че всеки от тях трябва да получи еднаква плячка в резултат на „подкрепата, която те са оказали на труда“, или че техните стоки — каквато и да би била тяхната стойност, трябва да се продават по средни цени, които дават на всеки един от тях еднаква норма на печалбата.}
*⁾ Игра на думи: „fixed capital“ — „основен капитал“, „fixed idea“ — „натрапчива мисъл“. Ред.

„Сукното и басмата имат еднаква стойност, тъй като те са продукти на еднакви количества труд и на еднакви количества основен капитал; но зърнените храни нямат еднаква стойност“ {трябвало е да се каже: цена на разходите} „с тези стоки, защото, доколкото въпросът се отнася до основния капитал, зърнените храни се произвеждат при no-други условия“ (стр. 20—31) [Руски превод, том 1, стр. 51—52].

Този извънредно тромав и толкова заплетен пример се дава от Рикардо за илюстрация на едно в крайна степен просто нещо — вместо да се каже просто: тъй като равни по величина капитали, независимо от съотношението между техните органически части или от времето на тяхното обръщение, носят еднакви по величина печалби, което е невъзможно, ако стоките се продаваха по техните стойности и т.н., то съществуват различаващи се от тези стойности цени по разходите на стоките. И това вече се съдържа в понятието обща норма на печалбата.

Да анализираме този сложен пример и да го сведем до неговите съвсем не „сложни“ истински размери. При това ще започнем от края и, за по-ясно разбиране на въпроса, веднага ще отбележим, че съгласно „предположенията“ на Рикардо суровият материал не струва нищо нито на фермера, нито на памучния дангалак; че освен това фермерът не влага никакъв капитал за оръдия на труда; че

.

 

Стигнахме до стр. 193 на хартиения вариант.

СТРАНИЦАТА ОЩЕ НЕ Е ГОТОВА
Кога ще бъде, не знаем, но се ...стараем...

Благодарим ви за интереса и труда да сте тук!

ЗАПИШЕТЕ СЕ ЗА САЙТА,
за да ви известим, когато сме готови!