Page 6 - КАРЛ МАРКС – „КАПИТАЛЪТ“ (ТОМ 3, ЧАСТ 2, ОТДЕЛ 5)
P. 6

тавим настрана. Ясно е във всеки случай, че действителните съставни

           части на банкерския капитал — парите, полиците, лихвоносните ценни

           книжа — ни най-малко не се изменят от това, дали тези различни еле-
           менти представляват собствен капитал на банкера или пък са влогове,

           т.е. капитал на други хора. Разделението на капитала на части си остава
           неизменно независимо от това, дали банкерът върши своята работа само

           с помощта на своя собствен капитал или пък само с помощта на капи-
           тала, образуван от влогове.



           Формата на лихвоносния капитал довежда до това, че всеки определен и
           редовен паричен доход се представя като лихва от капитал независимо

           от това, дали този доход възниква от капитал или не. Отначало паричният
           доход се превръща в лихва, а след това, щом е налице лихвата, ще се

           намери вече и капиталът, от който паричният доход възниква. Също така,

           когато е налице лихвоносният капитал, всяка стойностна сума се предс-
           тавя като капитал, щом тя не се изразходва като доход — именно, пред-

           ставя се като основна сума (principal) в противоположност на лихвата, ко-
           ято тя може да носи или носи в действителност.



           Работата е проста: нека средният лихвен процент да е 5% годишно. Сле-
           дователно сума от 500 ф.ст., превърната в лихвоносен капитал, би да-

           вала 25 ф.ст. Поради това всеки фиксиран ежегоден доход от 25 ф.ст. се

           разглежда като лихва от капитал 500 ф.ст. Обаче това е и си остава чисто
           илюзорна представа, освен в случая, когато източникът на доход от 25

           ф.ст. — безразлично дали той е прост титул на собственост или вземане
           или пък е действителен елемент на производството като например по-

           землен участък — може да бъде непосредствено прехвърлен или пък
           придобива форма, в която той е прехвърляем. Да вземем за пример дър-

           жавния дълг и работната заплата.


           Държавата трябва ежегодно да изплаща на своите кредитори известна

           лихва за получения в заем капитал. Тук кредиторът не може да иска от
           длъжника погасяване на дълга, той може само да продаде своето взе-

           мане, своя титул на собственост. Самият капитал е употребен, изразход-

           ван от държавата. Той вече не съществува. Що се отнася до кредитора
           на държавата, то той: 1) притежава държавна облигация, да кажем, за

           100 ф.ст.; 2) получава по силата на тази облигация право на известна ча-


                                                            6
   1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11