Page 97 - КАРЛ МАРКС – „КАПИТАЛЪТ“ (ТОМ 1, ОТДЕЛ 2 и 3)

плащаш всеки отделен ден, е или от цялата ѝ стойност.

Но ако я изконсумираш за 10 години, ти пак ми плащаш всекидневно

по вместо от цялата ѝ стойност, т.е. само ⅓ от нейната

еднодневна стойност, и значи всеки ден ми крадеш ⅔ от стойността

на моята стока. Ти ми плащаш за еднодневна работна сила, а пък

излапваш тридневна. Това противоречи на нашия договор и на за-

кона за стоковата размяна. Затова аз искам нормална дължина на

работния ден и го искам без всякакви апели към твоето сърце — за-
щото щом е за пари, няма място за добродушие. Ти може да си при-

мерен гражданин, може би си член на Дружеството за защита на жи-

вотните, на туй отгоре може и да минаваш за светец, но това, което

ти представляваш спрямо мен, няма сърце в гърдите си. Това, което

бие в него, май е моето собствено сърце. Аз искам нормален работен

ден, защото, както и всеки друг продавач, искам стойността на своята

стока.*40 s40q

Ние виждаме: независимо от твърде еластичните граници, самата

природа на стоковата размяна не поставя никакви граници на работ-

ния ден, значи и никакви граници на принадения труд. Капиталистът

защитава своето право на купувач, като удължава колкото може по-
вече работния ден и като се старае, ако може, да направи от един

работен ден два. От друга страна специфичната природа на прода-

дената стока съдържа една граница на консумирането ѝ от нейния

купувач, и работникът защищава своето право на продавач, когато

иска да ограничи работния ден до определена нормална величина.

Така че тук се получава антиномия (противоречие в закона или про-

тиворечие между два закона), право срещу право, и двете еднакво
опрени на закона за стоковата размяна. Между равни права решава

силата. И така, в историята на капиталистическото производство

нормирането на работния ден се изразява в борба за границите на

работния ден — борба между сборния капиталист, т.е. класата на ка-

питалистите, и сборния работник или работническата класа.

97