Page 57 - КАРЛ МАРКС – „КАПИТАЛЪТ“ (ТОМ 3, ЧАСТ 1, ОТДЕЛ 5)

по върховния надзор и всестранната намеса на правителството обхваща

и двете страни: и изпълнението на общите работи, които произтичат от

природата на всяко общество, и специфичните функции, които произти-
чат от противоположността между правителство и народни маси.

У античните писатели, които непосредствено са наблюдавали системата

на робството, двете страни на труда по надзора са неразделно свързани

в теорията, както е било и на практика — точно тъй, както и у съвремен-
ните икономисти, които смятат капиталистическия начин на производство

за абсолютен начин на производство. От друга страна, както сега ще по-
кажа това с един пример, апологетите на съвременната система на роб-

ство по съвсем същия начин умеят да използват труда по надзора като
основание за оправдаване на робството, както другите икономисти — за

оправдаване системата на наемния труд.

Villicus във времето на Катон:

«Начело на робовладелското имение (familia rustica) стоеше управи-
телят (villi cus от villa [имение]), който приемаше и издаваше, купу-

ваше и продаваше, получаваше от владетеля инструкции и в негово

отсъствие се разпореждаше и наказваше... Управителят се полз-
ваше, разбира се, с по-голяма свобода, отколкото останалите роби;

в книгата на Магон се дава съвет да му се разрешава да встъпва в
брак, да произвежда деца и да има свои собствени налични пари, и

Катон съветва да го женят за управителката; само той е можел да се
надява в случай на благонравно поведение да получи свобода от

своя господар. Впрочем те всички съставяха едно общо домакинс-

тво... Всеки роб, а също така и самият управител, получаваше своето
продоволствие от господаря в определени срокове и в строго опре-

делен размер, като му се предоставяше да свързва сам вече двата
края... Количеството на припасите се определяше съразмерно рабо-

тата: затова например управителят, който изпълняваше по-лека ра-
бота, отколкото простите роби, получаваше и по-малко припаси»

(Mommsen. «Romische Geschichte», 2 Auflage, Sd. I, 1856, S. 809—

810).

Аристотел:

57